„Марни“ е история за млада красива англичанка през 50-те години на миналия век, героиня
„ Марни “ е история за млада красива англичанка през 50-те години на предишния век, героиня от разказ на писателя Уинстън Греъм, която ни се показва в началото като безскрупулна лъжкиня и крадла - тя постоянно и елементарно сменя външността и името си, мести се от град на град, печели доверието на шефовете на разнообразни компании, само че когато мъжете стартират да флиртуват с нея, тя изпразва сейфовете им и изчезва. Докато един ден отсреща й не застава Марк Рутланд, който към този момент я познава, и стартира да я изнудва – или тя ще се омъжи за него, или той ще я съобщи на полицията. Историята внезапно придобива непредвиден поврат. Междувременно разбираме, че Марни има душевен проблем, насаден й в детството от личната й майка, която продължава освен да я убеждава, че е отговорна за гибелта на братчето си, само че и че мъжете единствено желаят да се възползват от нея, по тази причина тя би трябвало да ги отблъсква по всевъзможен метод.
Младият американски композитор Нико Мюли, за който това произведение е втора поръчка от Метрополитън опера /през 2013 там е била премиерата на неговата опера „ Две момчета “, а преди този момент е писал и една камерна музикално-сценична творба, а е единствено на 37 в момента/ изяснява, че е желал да изрази психическата комплицираност на героинята със странни мелодически ходове, които обаче са много сложни за осъществяване. Затова и мецосопранът Изабел Ленард – певицата, за която е въображаема партията, получи бурни аплодисменти от публиката и възторженостите на рецензията, за цялостното си потапяне в ролята. От една страна, тя изцяло владееше музикалния текст, от друга –удивително сполучливо го разполагаше в цялостното създаване на облика на объркана – ту нападателна, ту неуверена красива млада жена, която има проблеми в общуването, изключително с мъжете.
Мюли дублира всеки воин с избран музикален инструмент. Ансамблите също имат значимо участиев драматургичното развиване - на моменти на сцената се появяват „ сенките на Марни “, нейните вътрешни гласове. А когато героинята е сама и осъзнава какво й се случва, действието стопира за миг и тя е соло – тези преходи са наречени от създателя връзки, а не арии.
Впечатлена съм от цялостната режисура на режисьора Майкъл Мейър – в действителност той е вдъхновителят за основаване на творбата – до момента в който гледал кино лентата със същото заглавие на Алфред Хичкок от 1964 година, си помислил, че в този сюжет има всичко за една добра модерна опера и незабавно предложил на Питър Гелб, шефа на Метрополитън опера, да я поръча на Нико Мюли – това научихме от самия него в антракта, който, както постоянно беше напълнен със срещи с артистите.
Изчистеният жанр в модата, в архитектурата и изкуството на 50-те години на ХХ век е общопризнат от сценографа Джулиан Крауч посредством концепцията на сцената да има огромни пана, които се сменят бързо и тихо, а на тях могат да се прожектират и мултимедийни картини и облици. Като сенки, само че част от действието бяха и няколкото театрални служащи, които променяха декора. Същият изчистен жанр сподели и художничката по костюмите Ариана Филипс. Беше изключително забавно да се срещнем в паузата и с асистентката на Изабел Ленард Сузи. За техния екип имаше издигната специфична съблекалня тъкмо зад кулисите, тъй като певицата смени тъкмо 15 пъти костюмите си – от време на време го правеха за секунди, като магьосници.
Силно наличие имаха баритонът Кристофър Молтман в ролята на влюбения изнудвач Марк Рутланд и контратенорът Йестин Дейвис като неговия белязан по рождение брат Тери. Като цяло спектакълът вървеше бързо и леко, сигурно заслуга за това имаше и умелото управление на Робърт Спано – един от най-уважаваните диригенти в Съединени американски щати. Според надписа първоначално, той дебютира в Метрополитън. И въпреки че някои критици считат, че в музиката на Нико Мюли липсват малко повече ужасяващи детайли, с цел да е психотрилърът по-натегнат, на мен персонално не ми липсваше нищо – излизайки от киното открих, че на драго сърце бих гледала „ Марни “ още веднъж.
Младият американски композитор Нико Мюли, за който това произведение е втора поръчка от Метрополитън опера /през 2013 там е била премиерата на неговата опера „ Две момчета “, а преди този момент е писал и една камерна музикално-сценична творба, а е единствено на 37 в момента/ изяснява, че е желал да изрази психическата комплицираност на героинята със странни мелодически ходове, които обаче са много сложни за осъществяване. Затова и мецосопранът Изабел Ленард – певицата, за която е въображаема партията, получи бурни аплодисменти от публиката и възторженостите на рецензията, за цялостното си потапяне в ролята. От една страна, тя изцяло владееше музикалния текст, от друга –удивително сполучливо го разполагаше в цялостното създаване на облика на объркана – ту нападателна, ту неуверена красива млада жена, която има проблеми в общуването, изключително с мъжете.
Мюли дублира всеки воин с избран музикален инструмент. Ансамблите също имат значимо участиев драматургичното развиване - на моменти на сцената се появяват „ сенките на Марни “, нейните вътрешни гласове. А когато героинята е сама и осъзнава какво й се случва, действието стопира за миг и тя е соло – тези преходи са наречени от създателя връзки, а не арии.
Впечатлена съм от цялостната режисура на режисьора Майкъл Мейър – в действителност той е вдъхновителят за основаване на творбата – до момента в който гледал кино лентата със същото заглавие на Алфред Хичкок от 1964 година, си помислил, че в този сюжет има всичко за една добра модерна опера и незабавно предложил на Питър Гелб, шефа на Метрополитън опера, да я поръча на Нико Мюли – това научихме от самия него в антракта, който, както постоянно беше напълнен със срещи с артистите.
Изчистеният жанр в модата, в архитектурата и изкуството на 50-те години на ХХ век е общопризнат от сценографа Джулиан Крауч посредством концепцията на сцената да има огромни пана, които се сменят бързо и тихо, а на тях могат да се прожектират и мултимедийни картини и облици. Като сенки, само че част от действието бяха и няколкото театрални служащи, които променяха декора. Същият изчистен жанр сподели и художничката по костюмите Ариана Филипс. Беше изключително забавно да се срещнем в паузата и с асистентката на Изабел Ленард Сузи. За техния екип имаше издигната специфична съблекалня тъкмо зад кулисите, тъй като певицата смени тъкмо 15 пъти костюмите си – от време на време го правеха за секунди, като магьосници.
Силно наличие имаха баритонът Кристофър Молтман в ролята на влюбения изнудвач Марк Рутланд и контратенорът Йестин Дейвис като неговия белязан по рождение брат Тери. Като цяло спектакълът вървеше бързо и леко, сигурно заслуга за това имаше и умелото управление на Робърт Спано – един от най-уважаваните диригенти в Съединени американски щати. Според надписа първоначално, той дебютира в Метрополитън. И въпреки че някои критици считат, че в музиката на Нико Мюли липсват малко повече ужасяващи детайли, с цел да е психотрилърът по-натегнат, на мен персонално не ми липсваше нищо – излизайки от киното открих, че на драго сърце бих гледала „ Марни “ още веднъж.
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ