Как напуснах съпруга си след 40-годишен брак, изпълнен с психически тормоз
Мария е една мощна и в действителност смела жена. Малко са тези, които се осмелавят да изоставен съпрузите си след дълги години брак. Промяната е страшна, самотата – сковаваща, сметките – съвсем непостижими, само че все пак 61-годишната Мария взема решение да се освободи от оковите на един брак с човек, който не я почита и я мачка душевен ден след ден.
Това е нейната история:
„ Ако искаш да си тръгваш – заминавай си, прав ти път “, по този начин сподели брачният партньор ми след следващия ни неуместен спор. Не се бяхме карали от известно време и аз наивно си мислех, че може би нещата ще се оправят. „ Колко пъти си казвала, че ще си тръгнеш, и става все същото – не си тръгваш “, продължи брачният партньор ми безгрижно.
Докато потисках напиращите си сълзи, той още повече утежни нещата, като ми сподели, че въобще не мога да се измервам с него – нито по разсъдък, нито по каквото и да било. Да съм била признателна, че е с мен. Не желая да пиша грозните обиди, които последваха, само че бях шокирана да схвана какъв брой мощно ме ненавижда индивидът, с който бях прекарала по-голямата част от живота си.
Как се стигна до този спор ли? Причината беше, че влязох с кучето ни в кухнята.
Всяка заран се обличам небрежно, с цел да изведа кучето ни на разходка, без да се окъпвам, без да закуся – бързам да го изведа, тъй като е към този момент остаряло и може да се напикае в жилището, а от това ще последва нов скандал.
Сутринта беше мразовита и нямах самообладание да се прибера у дома и да си направя парещ чай. Когато се върнах, брачният партньор ми беше в кухнята и си приготвяше закуска (трябва да отбележа, че кухнята ни е малко тясна, а той е наедрял мъж). Това го изнерви и ми изръмжа „ Защо влизаш в кухнята, до момента в който аз съм тук. Толкова ли не можеш да изчакаш в коридора, а влизаш тук да ми се пречкаш!? “
„ Има задоволително място, пристигам единствено да си направя чай, тъй като измръзнах на открито “, отвърнах му аз. „ Изобщо не ме интересува, пречиш ми “, изкрещя той.
Попитах го за какво не си е направил закуска, до момента в който съм била на открито. Отвърна ми, че още бил в леглото и четял, а в този момент таман станал. Можех да усетя по какъв начин гневът се надига в мен. Онова предпочитание да се опълчва на глупавата му логичност, да се защитя. Не можех да се спра, тъй че последва грозна свада, изпълнена с обиди и вулгарни изрази. Стоях пред него и го слушах какво мисли за мен – неговата брачна половинка от 40 години. Слушах и не бях сюрпризирана. Не и същински.
В онази заран осъзнах, че не мога да пребивавам повече с този човек. Вече не устоях, трябваше да се махна. Вече нямах сили да понасям обидите и издевателството му.
Знаех, че няма да ми бъде елементарно да пребивавам сама. През всичките тези години бях работила единствено на половин работен ден, с цел да мога да се прибирам в точния момент и да подготвя вечеря на брачна половинка си.
Надявах се пенсията ми и спестяванията ми да покрият наема. Когато му споделих, че съм си намерила апартамент и го напущам, той се държеше като че ли не му пука.
Сега пребивавам сама, само че не скърбя. Внуците ми доста ми оказват помощ. Не пребивавам в благоденствие, само че най-малко никой повече не ме тормози и съм спокойна. Свалих 4 кг и дремя до сутринта, без да сънувам кошмари. Преди се будех по няколко пъти на нощ, тъй като изпитвах толкоз мощна паника, че се задушавах.
Но не е ли малко тъжно? Съпругът ми въобще не си направи труда да ме задържи след 40 години брак... Понякога, в най-тежките моменти на самотност, си мисля, че мога да се върна, да пребивавам още веднъж на по-хубаво място, да имам финансова сигурност, стига да изтърпя още веднъж психическия тормоз.
Бързо обаче пропъждам тези мисли от главата си. Надявам се един ден въобще да не ми хрумват, тъй като спокойствието и свободата са ми по-скъпи. А може би един ден ще срещна човек, който да ме почита. Не изгубвам вяра и не скърбя. “
