Отвъд границите: Мануела Малеева: Да се опитвам да променя нещата ми дава сила
Мануела Малеева е един от най-успешните български спортисти на всички времена. Единствената тенисистка от България печелила шампионат от “Големия шлем ”, единствената, достигала номер 3 в международната класация, а наличието на три сестри, Мануела, Катерина и Магдалена, измежду водещите тенисистки на планетата е невиждано за международния спорт. Мануела е основател на фондацията “Суисклиникъл ”, която от 10 години оказва помощ на деца с ортопедични проблеми, има мощна гражданска позиция и постоянно пази публични дела в България.
Въпреки впечатляващата ѝ биография, когато приказваш с нея, Мануела е откровена, изслушваща, даже леко притеснителна. Бързо в диалога забравяш, че приказваш с някогашната номер 3 в света, класиране за България, до което са достигали само тя през 1985 година при дамите и Григор Димитров през 2017 при мъжете.
Как се усеща номер три в света?
Честно казано, нямам прекрасен спомен от този момент. Притеснението дали ще съумея да задържа мястото, дали играя задоволително добре, беше голямо. Бях трета след Крис Евърт и Мартина Навратилова. Дори в този момент като го споделям, настръхвам.
Мануела стартира да играе тенис от дребна. Спомня си за първите шампионати, за компликациите с визите и излизането в чужбина, за пътуването с рейсовете, тъй като средствата не са им достигали за аероплан. Спомня си и за първия шампионат зад граница.
Много добре помня първия шампионат в чужбина. Само не си припомням на какъв брой години бях, само че някъде на 10-11. Турнирът беше в Румъния. В момента, в който минахме границата, погледнах през прозореца на влака и извиках: “Виж, мамо, румънски кокошки! ”, доста им се зарадвах като ги видях (смее се)
Имало ли е миг в живота ти, в който си мислела, че няма да се занимаваш с тенис?
Не, това е доста елементарен отговор. Тенисът беше част от живота ми още от напълно дребна и ми беше ясно, че това ще върша.
А по кое време за първи път се почувства горда от себе си?
Победите идваха някак последователно и хронологично. Започнах от дребните шампионати. После с майка ми (Юлия Берберян – б.а.) започнахме да откриваме и други шампионати. Нещата започнаха да се случват едно след друго без да сме ги възнамерявали. А аз печелех. Първо станах републиканска шампионка. На 13 години завоювах всички трофеи в България – юноши, девойки, двойки, смесени двойки и така нататък Всяка една купа, която можеше да бъде извоювана. Спомням си, че след републиканското състезание, което завоювах, излязох от корта, отидох до майка ми и чаках да ме поздрави, а тя ми сподели “Ела и седни тук да гледаме и мъжкия край ”. Аз не можех да знам дали съм се показала добре или не (смее се) По всяка евентуално тя е била доста щастлива, само че от терзание да не ме глези, не го изрази повече.
На какво те научи тя като треньор оттатък техническите неща, свързани с играта?
Това, че с доста воля и отдаденост може да се реализира съвсем всичко. Не споделям всичко, тъй като от време на време нещата не зависят от нас, само че когато зависят от нас и желаяме нещо в действителност доста, то е постижимо.
Спомена волята. В тази рецепта за триумфа - сред гений и усилена работа, примесена с доста воля, по какъв начин разделяш пропорциите? Колко % е геният и какъв брой % са отдадеността и трудът?
Въпросът е да дадем формулировка на гений. Какво е гений? За мен геният включва доста неща. За тениса съответно би трябвало да имаш нюх към топката, към ръцете, в напредването, взор към целия корт, в това число и ходовете на съперника. Талант за мен е също да можеш да положиш този непосилен труд. Да можеш да продължаваш даже когато ти се коства непостижимо. Защото нееднократно ми се е случвало и на тренировки, и на мачове, умората да е толкоз огромна, че да мисля, че в случай че направя още една крачка ще припадна. Но все пак съм се справяла. Така че геният е и това, да можеш да прескочиш своите граници. Големите триумфи “13-годишна. Европейско състезание до 14 години в Ница. Едно от първите ми огромни надпревари. В първи кръг играя против една унгарка и изгубвам сет. Майка ми не беше там. Но в един миг аз си споделих “Ама по какъв начин ще кажа на майка, че съм изгубила първи кръг? ”. Не знам до каква степен е асъдействало, само че аз завоювах този мач и стигнах до край. ”
Това беше първият в действителност съдбоносен мач, за който Мануела си спомни. Следва първото класиране на българка в международната класация и дебютът на тенисистка от България на шампионат в Съединени американски щати. Мануела си спомня и един различен незабравим миг – първата победа над легендата Крис Евърт.
“Първата ми победа над Крис Евърт беше, когато бях на 17. Тогава, на момента, не можех да го осъзная. Бяхме в Перуджа на Откритото състезание на Италия. Аз прекъснах поредност от 125 победи на Крис Евърт. Понеже валеше дъжд, трябваше да играя четвъртфинал, полуфинал и край в един ден. “Ролан Гарос ” (Откритото състезание на Франция – б.а.) беше към този момент почнал и незабавно откакто завърши мачът ми с Крис Евърт, тръгнахме да гоним самолета за Париж. Така че аз доста по-късно съумях да осъзная какво съм постигнала. ”
Казваше ли си в тези моменти “Браво Мануела! ”?
Сега си го споделям (смее се). Ако имам някакво страдание, обвързвано с кариерата ми е, то е, че не съм си разрешавала да се порадвам на успехите си. Те бяха в реда на нещата, до момента в който загубите ми бяха драма всякога. Сега, поглеждайки обратно си споделям “Браво! ”.
Колко скъпо беше това, че с помощта на триумфите ти, с майка ти можехте да пътувате в едни времена, в които това не беше допустимо за всеки?
Не го осъзнавах изцяло, тъй като родителите ми доста ни предпазваха от проблемите, с които се срещаха. Аз на 12-годишна възраст към този момент пътувах по няколко месеца в годината. Свикнах, че пребивавам в два свята – единият по шампионатите в хубави страни, Франция, Италия, Съединени американски щати, от които обаче виждах доста малко, и другия свят, който си беше у дома. Но ще ти опиша нещо любопитно. На 12 години за първи път отидох в Америка да играя “Ориндж Боул ”, неофициалното международно състезание (за младежи и девойки – б.а.). Дядо ми, който е преселник там, ни посрещна и беше толкоз благополучен, че сме при него. Едно от нещата, които доста искаше да ни покаже е “Макдоналдс ”. Представи си по какъв начин на всеки мач аз излизах да играя, наяла се с бургер, пържени картофи и кола. (смее се) За дядо ми това беше нещо, което трябваше да забележим. Тогава станах трета от 128 деца. Тогава за пръв път виждах деца, които са облечени с съвременни екипи, имаха хубави ракети. Когато дойдох, дядо ми ми купи ракета, тъй като аз имах една доста остаряла съветска, купи ми гуменки и играех с рокличките на майка ми, която тя сама си беше шила. Бяха ми малко широчки, само че въпреки всичко вършеха работа.
Успяваше ли въобще да се разходиш из местата, на които беше?
Много малко. Мога да опиша накратко животът на тенисистите или най-малко по този начин, както беше за мен: Докато побеждавах, оставах на шампионата, щом загубех, желаех допустимо най-бързо да се махна или продължавах за идващия шампионат, или се прибирах към България. Разглеждала съм малко, само че все пак можех да усетя разликата сред тези два разнообразни свята. Спомням си в Америка какъв брой бях впечатлена от изобилието от артикули, от огромните магазини. По детски това доста ме впечатли. След това към 15-16-годишна възраст ме фрапираше това каква независимост имаха всички да пътуват, а при мен какъв брой беше комплицирано. Моята майка беше извоювала да имам два паспорта. С единия пътувах, а другият стоеше в България, с цел да могат да се набират визите за идващите шампионати. Прибирах се в България, сменях паспортите и продължавах. Затова трябваше да се възнамеряват нещата за цяла година напред, с цел да имам нужните визи. На 15-годишната възраст потеглих за Париж, а майка ми я стопираха на летището и й споделиха, че не може да тръгне с мен. Аз потеглих сама, не приказвах нито френски, нито британски. Тя беше съумяла да се обади в българското посолство в Париж, с цел да ме посрещнат. Заведоха ме в един апартамент. От него трябваше да взема два рейса, с цел да стигна до “Ролан Гарос ”. Нямам концепция по какъв начин съм си провела тренировките, по какъв начин съм си играла мачовете. Спомням си единствено, че вечер в това апартаментче си перях облеклата от деня, тъй като имах по един екип. Минах си квалификациите, изгубих във втори кръг, само че завоювах девическия шампионат. Това беше годината, в която направих огромния скок. Започнах април с дребните шампионати в Италия, играх 60-70 мача, което ми обезпечи първото класиране в международната класация. След това квалификации на “Ролан Гарос ”, квалификации на “Уимбълдън ” и в края на годината към този момент бях в основната скица на US Open.
Как те посрещаха в България?
Винаги са ме посрещали с доста горделивост и любов. Но към мен не е имало огромна еуфория в началото, защото тези тенис шампионати не бяха доста известни. Те не бяха нито Олимпиада, нито международно състезание. На висота бяха спортовете, които носеха медали. Никой не можеше да види мачовете ми по малкия екран до последните 1-2 години.Имам отрезка от един вестник от този момент. Главният спонсор на шампионатите беше една компания, производител на цигари. В нашия вестник бяха написали “Мануела Малеева победи името на производителя на цигари във Вашингтон ” (смее се). Това, което стигаше до хората беше доста нищожно, само че постоянно са ме спирали на улицата, поздравявали са ме. Може би и тъй като бях една от тях, аз излязох сама да играя на открито с доста труд и отдаденост на цялото ми семейство.
Какво е да играеш дружно с и против сестрите си?
Срещу сестрите ми бяха най-ужасните мачове. Много ги мразехме - и аз, и те. Никога не можех да играя както против елементарен съперник. Беше една обстановка, в която хем ми се искаше да печеля, хем като печеля няколко гейма ми ставаше мъчително. Много се удивлявам по какъв начин сестрите Уилямс съумяват да играят напълно обикновено една против друга. Аз в никакъв случай не съумях. Заедно със сестрите ми мачовете минаваха добре. Понякога е по-лесно да се разсърдиш на сестра си за някоя сбъркана точка, в сравнение с различен сътрудник (смее се)
До каква степен участва тениса в диалозите у дома – в този момент и преди?
Преди тенисът беше дотолкоз част от живота ни, че витаеше в атмосферата. Целият ни живот беше програмиран по отношение на тениса. Сега приказваме за развиването на тенис клуба ни, приказваме за Григор (Димитров – б.а.) относително постоянно и за някои забавни мачове. Но не е главното в живота и диалозите ни.
Покрай тенис клуба виждаш доста младежи, които се занимават с този спорт. Има ли я тази школа, която ще продължи да ражда сполучливи спортисти, такива като Григор?
В момента има ужасно доста деца, които играят тенис. Нашата цел не е единствено да сътворяваме тенисисти за това, което едно време се наричаше “високо спортно майсторство ”. Става въпрос и за това да има всеобщ спорт. Т.е. децата да могат да играят тенис и за наслаждение, не безусловно да стават състезатели. Тенисисти като Григор са единици, даже и в други страни, в които тенисът е развъртян на по-високо равнище, няма такива като него.
Швейцария и последните мачове
От твоя опит, какъв брой е мъчно и какъв брой коства това да продължаваш да се състезаваш за България поради това, което може да се предложи на един добър състезател на запад?
Това е доста персонално. Аз нямаше да стартира да се състезавам за Швейцария, в случай че не се бях омъжила. След като сключих брак се състезавах за България още три години, не можех да си показва да се състезавам за друга страна. При мен стана последователно, тъй като започнах да упражнявам от ден на ден и повече в Швейцария. Бившият ми брачен партньор ми беше треньор и в един миг си споделих “Дала съм много на България, желая да се отблагодаря и на Швейцария ”. Жест на признателност към страната, която ме одобри с доста топлота. Колкото и необичайно да звучи, аз станах състезател на годината на Швейцария след великата Френи Шнайдер. Нещо, което в никакъв случай не съм била в България.
Спомена отказването. Кога за първи път ти мина такава мисъл през главата?
Две години преди да се откажа и изпаднах в тотална суматоха. Когато разреших на тази мисъл да се задържи в главата ми, не можех да си показва живота ми без тенис. Отне две години и съм щастлива от решението си да спра в оня миг. Имах най-хубавия вероятен край – завоювах последния си шампионат, играех добре, бях пета в света. Много тенисистки ми споделяха, че ще се върна, че няма да мога без тенис. Но аз бях усетила, че съм дала всичко допустимо на спорта. Ако желаех да играя за парите, може би щях да играя още 4-5 години, само че аз желаех да стартира един нов живот, желаех да имам деца.
Как се почувства на сутринта след последния шампионат, когато се разсъни и знаеше, че няма да играеш повече?
Беше доста прочувствено. Скоро видях в интернет, че бяха качили запис от последния ми шампионат в Япония. За първи път видях фрагменти от този мач, който беше доста прочувствен – аз плаках, съдиите плачеха, хора в публиката също. На идващия ден обаче почувствах огромно облекчение. Имах право да стана, когато желая, да върша каквото желая. В началото концепцията някой да ме накара да възнамерявам нещо за идващия ден ми беше извънредно неприятна (смее се). “Суисклиникъл ”
Преди 10 години Мануела основава фондацията “Суисклиникъл ”. Идеята е на брата на някогашния ѝ брачен партньор, който е ортопед. Първо фондацията се насочва към децата в домовете за сираци в Стара Загора. Оказва се, че в България липсват ортопедични шини, нужни за рехабилитацията. С помощта на “Суисклиникъл ” в България идват швейцарски експерти, които образоват българи да бъдат ортопедични техници. В Стара Загора съумяват да основат ортопедична работилница.
Как се развива фондацията и плановете ви в България?
В момента нещата се предават към българските експерти, които обучихме през тези 10 години, откогато е основана фондацията. Имаме си работилницата и центъра в Стара Загора, който построихме преди пет години. Центърът стартира последователно да действа пълноценно. Напреднахме доста, само че ми се желае да имаме повече подготвени български експерти. Остават доста проблеми за разрешаване по отношение на децата с увреждания. Това е борбата и на майките им. Ние постигнахме това, което искахме, да вкараме един нов способ за лекуване. Ще е хубаво, в случай че може цялото лекуване на децата с увреждания да бъде реализирано в България, само че за жалост това още не е реализирано.
Темата е много настояща сега. Според теб какво би трябвало да се направи, с цел да се сътвори една съответна държавна политика по тематиката?
Иска ми се и обществото, и нашите ръководещи да погледнат на тези деца като на хора, а не като на някакъв проблем или пък камо ли минус. Да се даде съответна помощ на родителите, които са отдали напълно живота на децата си. Аз виждам по какъв начин се случват нещата тук в Швейцария. Тук един родител има помощ от всевъзможен тип терапевти, които са в контакт между тях. Майките могат да оставят детето в някаква институция или подобаващ център, до момента в който работят. В България за жалост системата смазва тези майки. Аз като родител съм потресена от отношението на някои доктори и чиновници, не на всички, тъй като съм се запознавала и с доста положителни експерти. Животът сред две страни
Това, че в Швейцария виждаш някакъв тип решение на проблемите, които имаме у нас, ли те прави толкоз дейна по публични въпроси в България?
Аз виждам по какъв начин може да се живее в една страна, в която законите се съблюдават. Където има ред. Където някой политик да излъже искрено, е немислимо. Въпреки че и хората в Швейцария си имат своите проблеми, има едно изцяло успокоение, че в случай че имаш потребност от помощ, знаеш къде да я потърсиш и намериш.
Какво ти липсва, до момента в който си в България и какво – до момента в който си в Швейцария?
Аз пътувам толкоз постоянно. На всеки 2-3 седмици съм в България. Когато съм си в България ми липсва фамилията, другари, атмосферата в швейцарското ми у дома. Но аз считам че имам два дома. Така постоянно като хвърча към България споделям “прибирам се в България ”, а след това споделям “прибирам се в Швейцария ”. Но от Швейцария ми липсва спокойствието, това, че няма да виждам някои доста неприятни неща, дали от всекидневието, дали от политиците, неща, с които се сблъсквам с България. Дали ще е боклукът или доста по-сериозни неща като отношението към родителите на деца с увреждания. Но ме връща фамилията, приятелите, това, че слушам български на всички места, както и вярата, че ще съумея да трансформира нещо. Много постоянно получавам упреци – “Защо си се захванала, нищо няма да се промени ”. Това е нещо, което не мога да чувам. Не знам какво би ме отказало да се пробвам да трансформирам нещата към България към по-добро, тъй като това ми дава сили и смисъл в живота ми. Мога да си заставам на мира в Швейцария, само че съвестта ми не го разрешава.
Какво ти е обичаното място за отмора?
(въздъхва) Любимото ми място за отмора е у дома. Толкова доста съм пътувала. Полетът до София е къс, само че някакъв по-дълъг полет. Да си оправям багажа, да се качвам на аероплан. Не, не. Аз обичам да съм си у дома в градината.
Какво е свободата?
На първо място да можеш да живееш без предубеждения. Да бъдеш отворен към света и към живота на другите хора на тази планета.
Въпреки впечатляващата ѝ биография, когато приказваш с нея, Мануела е откровена, изслушваща, даже леко притеснителна. Бързо в диалога забравяш, че приказваш с някогашната номер 3 в света, класиране за България, до което са достигали само тя през 1985 година при дамите и Григор Димитров през 2017 при мъжете.
Как се усеща номер три в света?
Честно казано, нямам прекрасен спомен от този момент. Притеснението дали ще съумея да задържа мястото, дали играя задоволително добре, беше голямо. Бях трета след Крис Евърт и Мартина Навратилова. Дори в този момент като го споделям, настръхвам.
Мануела стартира да играе тенис от дребна. Спомня си за първите шампионати, за компликациите с визите и излизането в чужбина, за пътуването с рейсовете, тъй като средствата не са им достигали за аероплан. Спомня си и за първия шампионат зад граница.
Много добре помня първия шампионат в чужбина. Само не си припомням на какъв брой години бях, само че някъде на 10-11. Турнирът беше в Румъния. В момента, в който минахме границата, погледнах през прозореца на влака и извиках: “Виж, мамо, румънски кокошки! ”, доста им се зарадвах като ги видях (смее се)
Имало ли е миг в живота ти, в който си мислела, че няма да се занимаваш с тенис?
Не, това е доста елементарен отговор. Тенисът беше част от живота ми още от напълно дребна и ми беше ясно, че това ще върша.
А по кое време за първи път се почувства горда от себе си?
Победите идваха някак последователно и хронологично. Започнах от дребните шампионати. После с майка ми (Юлия Берберян – б.а.) започнахме да откриваме и други шампионати. Нещата започнаха да се случват едно след друго без да сме ги възнамерявали. А аз печелех. Първо станах републиканска шампионка. На 13 години завоювах всички трофеи в България – юноши, девойки, двойки, смесени двойки и така нататък Всяка една купа, която можеше да бъде извоювана. Спомням си, че след републиканското състезание, което завоювах, излязох от корта, отидох до майка ми и чаках да ме поздрави, а тя ми сподели “Ела и седни тук да гледаме и мъжкия край ”. Аз не можех да знам дали съм се показала добре или не (смее се) По всяка евентуално тя е била доста щастлива, само че от терзание да не ме глези, не го изрази повече.
На какво те научи тя като треньор оттатък техническите неща, свързани с играта?
Това, че с доста воля и отдаденост може да се реализира съвсем всичко. Не споделям всичко, тъй като от време на време нещата не зависят от нас, само че когато зависят от нас и желаяме нещо в действителност доста, то е постижимо.
Спомена волята. В тази рецепта за триумфа - сред гений и усилена работа, примесена с доста воля, по какъв начин разделяш пропорциите? Колко % е геният и какъв брой % са отдадеността и трудът?
Въпросът е да дадем формулировка на гений. Какво е гений? За мен геният включва доста неща. За тениса съответно би трябвало да имаш нюх към топката, към ръцете, в напредването, взор към целия корт, в това число и ходовете на съперника. Талант за мен е също да можеш да положиш този непосилен труд. Да можеш да продължаваш даже когато ти се коства непостижимо. Защото нееднократно ми се е случвало и на тренировки, и на мачове, умората да е толкоз огромна, че да мисля, че в случай че направя още една крачка ще припадна. Но все пак съм се справяла. Така че геният е и това, да можеш да прескочиш своите граници. Големите триумфи “13-годишна. Европейско състезание до 14 години в Ница. Едно от първите ми огромни надпревари. В първи кръг играя против една унгарка и изгубвам сет. Майка ми не беше там. Но в един миг аз си споделих “Ама по какъв начин ще кажа на майка, че съм изгубила първи кръг? ”. Не знам до каква степен е асъдействало, само че аз завоювах този мач и стигнах до край. ”
Това беше първият в действителност съдбоносен мач, за който Мануела си спомни. Следва първото класиране на българка в международната класация и дебютът на тенисистка от България на шампионат в Съединени американски щати. Мануела си спомня и един различен незабравим миг – първата победа над легендата Крис Евърт.
“Първата ми победа над Крис Евърт беше, когато бях на 17. Тогава, на момента, не можех да го осъзная. Бяхме в Перуджа на Откритото състезание на Италия. Аз прекъснах поредност от 125 победи на Крис Евърт. Понеже валеше дъжд, трябваше да играя четвъртфинал, полуфинал и край в един ден. “Ролан Гарос ” (Откритото състезание на Франция – б.а.) беше към този момент почнал и незабавно откакто завърши мачът ми с Крис Евърт, тръгнахме да гоним самолета за Париж. Така че аз доста по-късно съумях да осъзная какво съм постигнала. ” Казваше ли си в тези моменти “Браво Мануела! ”?
Сега си го споделям (смее се). Ако имам някакво страдание, обвързвано с кариерата ми е, то е, че не съм си разрешавала да се порадвам на успехите си. Те бяха в реда на нещата, до момента в който загубите ми бяха драма всякога. Сега, поглеждайки обратно си споделям “Браво! ”.
Колко скъпо беше това, че с помощта на триумфите ти, с майка ти можехте да пътувате в едни времена, в които това не беше допустимо за всеки?
Не го осъзнавах изцяло, тъй като родителите ми доста ни предпазваха от проблемите, с които се срещаха. Аз на 12-годишна възраст към този момент пътувах по няколко месеца в годината. Свикнах, че пребивавам в два свята – единият по шампионатите в хубави страни, Франция, Италия, Съединени американски щати, от които обаче виждах доста малко, и другия свят, който си беше у дома. Но ще ти опиша нещо любопитно. На 12 години за първи път отидох в Америка да играя “Ориндж Боул ”, неофициалното международно състезание (за младежи и девойки – б.а.). Дядо ми, който е преселник там, ни посрещна и беше толкоз благополучен, че сме при него. Едно от нещата, които доста искаше да ни покаже е “Макдоналдс ”. Представи си по какъв начин на всеки мач аз излизах да играя, наяла се с бургер, пържени картофи и кола. (смее се) За дядо ми това беше нещо, което трябваше да забележим. Тогава станах трета от 128 деца. Тогава за пръв път виждах деца, които са облечени с съвременни екипи, имаха хубави ракети. Когато дойдох, дядо ми ми купи ракета, тъй като аз имах една доста остаряла съветска, купи ми гуменки и играех с рокличките на майка ми, която тя сама си беше шила. Бяха ми малко широчки, само че въпреки всичко вършеха работа.
Успяваше ли въобще да се разходиш из местата, на които беше?
Много малко. Мога да опиша накратко животът на тенисистите или най-малко по този начин, както беше за мен: Докато побеждавах, оставах на шампионата, щом загубех, желаех допустимо най-бързо да се махна или продължавах за идващия шампионат, или се прибирах към България. Разглеждала съм малко, само че все пак можех да усетя разликата сред тези два разнообразни свята. Спомням си в Америка какъв брой бях впечатлена от изобилието от артикули, от огромните магазини. По детски това доста ме впечатли. След това към 15-16-годишна възраст ме фрапираше това каква независимост имаха всички да пътуват, а при мен какъв брой беше комплицирано. Моята майка беше извоювала да имам два паспорта. С единия пътувах, а другият стоеше в България, с цел да могат да се набират визите за идващите шампионати. Прибирах се в България, сменях паспортите и продължавах. Затова трябваше да се възнамеряват нещата за цяла година напред, с цел да имам нужните визи. На 15-годишната възраст потеглих за Париж, а майка ми я стопираха на летището и й споделиха, че не може да тръгне с мен. Аз потеглих сама, не приказвах нито френски, нито британски. Тя беше съумяла да се обади в българското посолство в Париж, с цел да ме посрещнат. Заведоха ме в един апартамент. От него трябваше да взема два рейса, с цел да стигна до “Ролан Гарос ”. Нямам концепция по какъв начин съм си провела тренировките, по какъв начин съм си играла мачовете. Спомням си единствено, че вечер в това апартаментче си перях облеклата от деня, тъй като имах по един екип. Минах си квалификациите, изгубих във втори кръг, само че завоювах девическия шампионат. Това беше годината, в която направих огромния скок. Започнах април с дребните шампионати в Италия, играх 60-70 мача, което ми обезпечи първото класиране в международната класация. След това квалификации на “Ролан Гарос ”, квалификации на “Уимбълдън ” и в края на годината към този момент бях в основната скица на US Open.
Как те посрещаха в България?
Винаги са ме посрещали с доста горделивост и любов. Но към мен не е имало огромна еуфория в началото, защото тези тенис шампионати не бяха доста известни. Те не бяха нито Олимпиада, нито международно състезание. На висота бяха спортовете, които носеха медали. Никой не можеше да види мачовете ми по малкия екран до последните 1-2 години.Имам отрезка от един вестник от този момент. Главният спонсор на шампионатите беше една компания, производител на цигари. В нашия вестник бяха написали “Мануела Малеева победи името на производителя на цигари във Вашингтон ” (смее се). Това, което стигаше до хората беше доста нищожно, само че постоянно са ме спирали на улицата, поздравявали са ме. Може би и тъй като бях една от тях, аз излязох сама да играя на открито с доста труд и отдаденост на цялото ми семейство.
Какво е да играеш дружно с и против сестрите си?
Срещу сестрите ми бяха най-ужасните мачове. Много ги мразехме - и аз, и те. Никога не можех да играя както против елементарен съперник. Беше една обстановка, в която хем ми се искаше да печеля, хем като печеля няколко гейма ми ставаше мъчително. Много се удивлявам по какъв начин сестрите Уилямс съумяват да играят напълно обикновено една против друга. Аз в никакъв случай не съумях. Заедно със сестрите ми мачовете минаваха добре. Понякога е по-лесно да се разсърдиш на сестра си за някоя сбъркана точка, в сравнение с различен сътрудник (смее се)
До каква степен участва тениса в диалозите у дома – в този момент и преди?
Преди тенисът беше дотолкоз част от живота ни, че витаеше в атмосферата. Целият ни живот беше програмиран по отношение на тениса. Сега приказваме за развиването на тенис клуба ни, приказваме за Григор (Димитров – б.а.) относително постоянно и за някои забавни мачове. Но не е главното в живота и диалозите ни.
Покрай тенис клуба виждаш доста младежи, които се занимават с този спорт. Има ли я тази школа, която ще продължи да ражда сполучливи спортисти, такива като Григор?
В момента има ужасно доста деца, които играят тенис. Нашата цел не е единствено да сътворяваме тенисисти за това, което едно време се наричаше “високо спортно майсторство ”. Става въпрос и за това да има всеобщ спорт. Т.е. децата да могат да играят тенис и за наслаждение, не безусловно да стават състезатели. Тенисисти като Григор са единици, даже и в други страни, в които тенисът е развъртян на по-високо равнище, няма такива като него.
Швейцария и последните мачове
От твоя опит, какъв брой е мъчно и какъв брой коства това да продължаваш да се състезаваш за България поради това, което може да се предложи на един добър състезател на запад?
Това е доста персонално. Аз нямаше да стартира да се състезавам за Швейцария, в случай че не се бях омъжила. След като сключих брак се състезавах за България още три години, не можех да си показва да се състезавам за друга страна. При мен стана последователно, тъй като започнах да упражнявам от ден на ден и повече в Швейцария. Бившият ми брачен партньор ми беше треньор и в един миг си споделих “Дала съм много на България, желая да се отблагодаря и на Швейцария ”. Жест на признателност към страната, която ме одобри с доста топлота. Колкото и необичайно да звучи, аз станах състезател на годината на Швейцария след великата Френи Шнайдер. Нещо, което в никакъв случай не съм била в България.
Спомена отказването. Кога за първи път ти мина такава мисъл през главата?
Две години преди да се откажа и изпаднах в тотална суматоха. Когато разреших на тази мисъл да се задържи в главата ми, не можех да си показва живота ми без тенис. Отне две години и съм щастлива от решението си да спра в оня миг. Имах най-хубавия вероятен край – завоювах последния си шампионат, играех добре, бях пета в света. Много тенисистки ми споделяха, че ще се върна, че няма да мога без тенис. Но аз бях усетила, че съм дала всичко допустимо на спорта. Ако желаех да играя за парите, може би щях да играя още 4-5 години, само че аз желаех да стартира един нов живот, желаех да имам деца.
Как се почувства на сутринта след последния шампионат, когато се разсъни и знаеше, че няма да играеш повече?
Беше доста прочувствено. Скоро видях в интернет, че бяха качили запис от последния ми шампионат в Япония. За първи път видях фрагменти от този мач, който беше доста прочувствен – аз плаках, съдиите плачеха, хора в публиката също. На идващия ден обаче почувствах огромно облекчение. Имах право да стана, когато желая, да върша каквото желая. В началото концепцията някой да ме накара да възнамерявам нещо за идващия ден ми беше извънредно неприятна (смее се). “Суисклиникъл ”
Преди 10 години Мануела основава фондацията “Суисклиникъл ”. Идеята е на брата на някогашния ѝ брачен партньор, който е ортопед. Първо фондацията се насочва към децата в домовете за сираци в Стара Загора. Оказва се, че в България липсват ортопедични шини, нужни за рехабилитацията. С помощта на “Суисклиникъл ” в България идват швейцарски експерти, които образоват българи да бъдат ортопедични техници. В Стара Загора съумяват да основат ортопедична работилница.
Как се развива фондацията и плановете ви в България?
В момента нещата се предават към българските експерти, които обучихме през тези 10 години, откогато е основана фондацията. Имаме си работилницата и центъра в Стара Загора, който построихме преди пет години. Центърът стартира последователно да действа пълноценно. Напреднахме доста, само че ми се желае да имаме повече подготвени български експерти. Остават доста проблеми за разрешаване по отношение на децата с увреждания. Това е борбата и на майките им. Ние постигнахме това, което искахме, да вкараме един нов способ за лекуване. Ще е хубаво, в случай че може цялото лекуване на децата с увреждания да бъде реализирано в България, само че за жалост това още не е реализирано.
Темата е много настояща сега. Според теб какво би трябвало да се направи, с цел да се сътвори една съответна държавна политика по тематиката?
Иска ми се и обществото, и нашите ръководещи да погледнат на тези деца като на хора, а не като на някакъв проблем или пък камо ли минус. Да се даде съответна помощ на родителите, които са отдали напълно живота на децата си. Аз виждам по какъв начин се случват нещата тук в Швейцария. Тук един родител има помощ от всевъзможен тип терапевти, които са в контакт между тях. Майките могат да оставят детето в някаква институция или подобаващ център, до момента в който работят. В България за жалост системата смазва тези майки. Аз като родител съм потресена от отношението на някои доктори и чиновници, не на всички, тъй като съм се запознавала и с доста положителни експерти. Животът сред две страни
Това, че в Швейцария виждаш някакъв тип решение на проблемите, които имаме у нас, ли те прави толкоз дейна по публични въпроси в България?
Аз виждам по какъв начин може да се живее в една страна, в която законите се съблюдават. Където има ред. Където някой политик да излъже искрено, е немислимо. Въпреки че и хората в Швейцария си имат своите проблеми, има едно изцяло успокоение, че в случай че имаш потребност от помощ, знаеш къде да я потърсиш и намериш.
Какво ти липсва, до момента в който си в България и какво – до момента в който си в Швейцария?
Аз пътувам толкоз постоянно. На всеки 2-3 седмици съм в България. Когато съм си в България ми липсва фамилията, другари, атмосферата в швейцарското ми у дома. Но аз считам че имам два дома. Така постоянно като хвърча към България споделям “прибирам се в България ”, а след това споделям “прибирам се в Швейцария ”. Но от Швейцария ми липсва спокойствието, това, че няма да виждам някои доста неприятни неща, дали от всекидневието, дали от политиците, неща, с които се сблъсквам с България. Дали ще е боклукът или доста по-сериозни неща като отношението към родителите на деца с увреждания. Но ме връща фамилията, приятелите, това, че слушам български на всички места, както и вярата, че ще съумея да трансформира нещо. Много постоянно получавам упреци – “Защо си се захванала, нищо няма да се промени ”. Това е нещо, което не мога да чувам. Не знам какво би ме отказало да се пробвам да трансформирам нещата към България към по-добро, тъй като това ми дава сили и смисъл в живота ми. Мога да си заставам на мира в Швейцария, само че съвестта ми не го разрешава.
Какво ти е обичаното място за отмора?
(въздъхва) Любимото ми място за отмора е у дома. Толкова доста съм пътувала. Полетът до София е къс, само че някакъв по-дълъг полет. Да си оправям багажа, да се качвам на аероплан. Не, не. Аз обичам да съм си у дома в градината.
Какво е свободата?
На първо място да можеш да живееш без предубеждения. Да бъдеш отворен към света и към живота на другите хора на тази планета.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ