Художничката, която опакова Рингтурм: Има много абсурд в моя проект. Свързва ни с времето, в което живеем
Малко преди формалното разкриване на художественото произведение „ Мечти за бъдещето “, с което е опакована известната постройка във Виена „ Рингтурм “, седалище на концерна Wiener Städtische Versicherungsgruppe (Виенска градска застрахователна група), приказваме с неговата създателка – българската художничка Даниела Костова. За концепцията и страстите към обстоятелството, че е първият българин, определен за дванайсетото пакетиране на историческата постройка на Дунавския канал, и за посланията, които оставя след себе си.
Даниела Костова, родена през 1974 година в София, е интердисциплинарна художничка. Следвала е в Художествената академия в София (България) и в Rensselear Polytechnic Institute (RPI), Ню Йорк (САЩ). Интересува се от сравняването и съпоставянето на разнообразни културни модели и търси техните допирни точки и получените хибридни форми. Работа ѝ е показана в многочислени институции и изложбени формати, като да вземем за пример в Queens Museum of Art в Ню Йорк, в Института за модерно изкуство в София, в Kunsthalle във Виена, в Centre d’art Contemporain в Женева и в Kunsthalle Fridericianum в Касел. Рецензии на нейните изложения са оповестени в New York Times, Brooklyn Rail, Flash Art International и Art in America.
Художничката е получила доста стипендии, в това число стипендии за пътешестване на NYFA, Американска фондация за България и Европейската културна фондация, както и стипендия за ArtsLink Resideny на Celveland Institute of Art в Охайо, а също и награди, по-специално Unlimited Award за българско изкуство през 2011 година Даниела Костова е съосновател на интердисциплинарния екип Bulgarian Collaborative, шеф на кураторския план на Radiator Gallery,ментор в Имигрантската Арт Програма на New York Foundation of the Arts, както и член на управителния съвет на програмата за продан CEC ArtsLinк.
- Какво значи да бъдеш интердисциплинарен художник? Коя част от изкуството Ви вълнува?
Интердисциплинарен художник значи да бъдеш човек, който работи с повече от една дисциплини. Аз започнах като живописец, когато приключих Художествената академия в София. След това започнах да опитвам. Виена беше първият западен град, който посетих през 1997 година. Попаднах в обстановка, в която трябваше да изляза от кожата си и от удобната си среда и да работя дружно с други хора в обща обстановка. Това беше първият път, в който практикувах интердисциплинарност и беше доста забавно, тъй като се срещнах с изкуството на доста разнообразни хора. Според мен съвсем всяко държание може да бъде употребявано в подтекста на актуалното изкуство. Така последователно започнах да работя с видео, апаратура, снимка и други
Бих споделила, че тогава времето беше такова, тъй като хората занапред се отваряха към по-различното, опитите и новите хрумвания. Съвременното изкуство не беше доста известно в България. Тогава занапред се сътвориха галерии, които представяха такива произведения, а ползата на хората се пробуди.
Насочих се към медийните изкуства и започнах да изучавам в Rensselear Polytechnic Institute (RPI), Ню Йорк (САЩ). След това се специализирах в цифрови изкуства и мисля, че това, което демонстрирам в този момент, е композиция сред моето класическо обучение и новите медии.
- „ Мечти за бъдещето “ е остарял план, на който сте вдъхнали нов живот? Как пристигна концепцията за него?
При основаването му не съм очаквала, че той може да бъде на постройка като тази. Първоначално този план беше продуциран за галерия, която се споделяше „ След полета “. Тя беше в Института за модерно изкуство в София. Идеята ни беше посредством изложбата да отбележим 50-годишнината от първото политане в космоса на Юрий Гагарин. При завръщането си той получава бял гълъб. Фотографията на Гагарин инспирира Пикасо да нарисува своя бял гълъб, който е знак на мира.
Умишлено на костюма на детето има българското и американското знаме. Тук усуквам персоналната история. На фотографията е личната ми щерка, която е дете на българка и американец. В годините, в които върших творбата, мислих за интернационализирането на космоса. Има доста дребни елементи в творбата ми.
Когато се роди детето ми, трансфорах жилището си в ателие, от което работих. На фотографията тя е на 6 месеца. Беше доста забавно, защото придържаме детето, което още падаше на една страна, а самият гълъб е същински – купих го персонално аз от един зоомагазин. Заснемането беше като игра.
- Какво по-специално променихте в творбата си за пакетирането на " Рингтурм "?
Когато пристигна предлагането да амбалирам постройката, пристигна и първият въпрос: „ Какво ще има на другите стени? “. Молбата на куратора беше да развия плана. За мен това беше предизвикателство и доста добра опция. Така пристигна концепцията за детските играчки, които държи щерка ми. Самата играчка е доста деликатна и се върти. При нея идва концепцията за баланс в света. Ние би трябвало да мислим по какъв начин да балансираме всичко към себе си.
Появи се и портокал. Той по-скоро носи концепцията за трансформацията. За мен изкуството е промяна – когато вземеш нещо и го поставиш в подтекст, в който то може да значи нещо друго. Портокалът наподобява на небесно тяло, само че щом го погледнеш от близко, виждаш, че действителността е друга.
Според мен има доста парадокс в целия план. Той е занимателен, само че има и парадокс, който ни свързва с времето, в което живеем.
- Разбира ли щерка ви, че е част от Вашите планове и по какъв начин приема обстоятелството, че образът ѝ стои на постройката?
Дъщеря ми е на осем години и е горда от обстоятелството. От друга страна, тя не се асоциира с това шестмесечно бебе. Интересно е, че тя се споделя Вега и в името ѝ има галактически детайл. Вега е звезда от съзвездието „ Лира “ и е една от най-ярките звезди.
Всяко нещо има логичност. Последните ми произведения се занимават с казуса на децата в Америка. Все повече децата се лимитират, като това е част от системата на надзор. Винаги диря контраста от това по какъв начин аз съм живяла и съм се справяла и от живота на детето ми.
- Вие сте първата българка, която взе участие в този план? Как се чувствате и смятате ли, че това е най-големият Ви триумф?
Чувствам се горда. Трудно е да се дефинира триумфът. С възрастта тази формулировка се трансформира. Отглеждането на едно дете също е триумф.
Във всички случаи това е репрезентация на България и съм сигурна, че различен български художник би се справил прелестно със задачата. Разбира се, веселя се, че моята работа е определена. Смятам, че тя има универсално звучене и приказва на доста езици. Творбата постоянно се е възприемала доста добре, тъй като е чиста и отворена за тълкования.
Напоследък от ден на ден мисля за това какво изкуство ми харесва. В Ню Йорк съм заобиколена от толкоз доста изкуство, че стартирам да се комплицирам. Смятам, че едно изкуство е положително, когато реагираш прочувствено на него. Може би този план рефлектира по този начин на хората.
- Каква е противоположната връзка на хората?
Успях да поговоря с минувачи. Интересно ми е по какъв начин те виждат творбата. Обикновено обществените творби би трябвало или да бъдат заобичани и признати, или не. Говорих с продавачка в магазин, която живее против „ Рингтурм “. Тя сподели, че е удовлетворена от смяната, защото предходното изображение е било дете с автомат. Жената ми показа, че от време на време изборът на такива творби рефлектира мощно върху обществото и даже не си даваме сметка за това. Нека не забравяме, че изкуството е субективно. Но думите ѝ, че се радва да се разсъни с тази панорама, ме трогнаха.
- Самата постройка, издигната в първите години след Втората международна война, се приема от виенчани като знак на новото начало на техния град. Има ли връзка планът Ви с тези елементи?
Работата ми с Филипе Батка, който е куратор на сбирката на Vienna Insurance Group (VIG), беше доста забавна и ползотворна. Той участваше във всеки един стадий от развиването на творбата и оказа помощ за описа на историята и за самата постройка, която е построена след бомбардировките. Тя е израснала от дупките на войната, което за мен е доста забавно. В последните ми произведения се занимавам с това по какъв начин да превърнем отрицателното в положително и нещастието в късмет.
Човекът, който построява постройката, е бил заточеник в Съединени американски щати по време на окупацията. Според мен постройката е заимствана точно от Америка, тъй като тук не е имало такива здания. Това е първата висока офисна постройка. Историята ѝ ми оказа помощ, тъй като тук се вплита концепцията за новото начало и бъдещето.
- Какви са упованията ви за формалното разкриване на експозицията? Вълнувате ли се?
Да. Не чаках да бъде на толкоз високо равнище. Има смисъл и одобрявам плана като културна репрезентация. Добре е за България да бъде показана по подобен метод.
- От години живеете в Ню Йорк, само че не прекъсвате връзката си с България. Какви промени Ви вършат най-силно усещане във Вашата среда?
Спомням си, когато останах в Съединени американски щати. Тогава в България работехме в един заложен и стеснен подтекст. Занимавахме се с културна репрезентация в подтекста на Европа, само че това беше част от един геополитически план, в който България, една периферна балканска страна, трябваше да се интегрира в Европа. Имаше доста тактики и фондации, което беше доста потребно за основаване на сцена. Очаквахме тя да се развие доста бързо, само че не беше по този начин. Все отново се развива и се веселя, че не преставам да работя с хора от България.
Прави ми усещане, че в България има доста младежи, които се занимават със модерно изкуство. Има нова вълна. Това беше дълго чакан миг, тъй като имаше дупка сред поколенията.
- Коя е първата дума, с която желаете да асоциират плана „ Мечти за бъдещето “?
Смятам, че думата е независимост.
- Имате ли идоли?
По-скоро има създатели, които одобрявам. Сред тях са Дана Шутз, Кара Уокър, Николас Галанин.
- Какво Ви следва?
Продължавам да работя по план, обвързван с естествените бедствия. Също по този начин приготвям по-сериозна концепция за ретроспективна галерия, която най-вероятно ще бъде в България.
Произведението е с величина 4000 квадратни метра, общо 30 щамповани мрежести ленти с широчина към три метра и дължина до 63 метра. Вижда се малко дете с будни очи. То е в скафандър. На шлема му е кацнал бял гълъб с разперени крила. Птицата, която може да се види на разнообразни емблеми в космонавтиката, символизира фантазията за хвърчене. Малкото дете открива и изследва света: още преди да проходи, то мечтае. Неговата играчка – въртележка с летящи небесни тела, която може да се види от другата страна на „ Рингтурм “, подсказва смяна на вероятността: погледната отдалече, планетата Земя – бъдещият свят на нашите деца – е нежна.
Даниела Костова, родена през 1974 година в София, е интердисциплинарна художничка. Следвала е в Художествената академия в София (България) и в Rensselear Polytechnic Institute (RPI), Ню Йорк (САЩ). Интересува се от сравняването и съпоставянето на разнообразни културни модели и търси техните допирни точки и получените хибридни форми. Работа ѝ е показана в многочислени институции и изложбени формати, като да вземем за пример в Queens Museum of Art в Ню Йорк, в Института за модерно изкуство в София, в Kunsthalle във Виена, в Centre d’art Contemporain в Женева и в Kunsthalle Fridericianum в Касел. Рецензии на нейните изложения са оповестени в New York Times, Brooklyn Rail, Flash Art International и Art in America.
Художничката е получила доста стипендии, в това число стипендии за пътешестване на NYFA, Американска фондация за България и Европейската културна фондация, както и стипендия за ArtsLink Resideny на Celveland Institute of Art в Охайо, а също и награди, по-специално Unlimited Award за българско изкуство през 2011 година Даниела Костова е съосновател на интердисциплинарния екип Bulgarian Collaborative, шеф на кураторския план на Radiator Gallery,ментор в Имигрантската Арт Програма на New York Foundation of the Arts, както и член на управителния съвет на програмата за продан CEC ArtsLinк.
- Какво значи да бъдеш интердисциплинарен художник? Коя част от изкуството Ви вълнува?
Интердисциплинарен художник значи да бъдеш човек, който работи с повече от една дисциплини. Аз започнах като живописец, когато приключих Художествената академия в София. След това започнах да опитвам. Виена беше първият западен град, който посетих през 1997 година. Попаднах в обстановка, в която трябваше да изляза от кожата си и от удобната си среда и да работя дружно с други хора в обща обстановка. Това беше първият път, в който практикувах интердисциплинарност и беше доста забавно, тъй като се срещнах с изкуството на доста разнообразни хора. Според мен съвсем всяко държание може да бъде употребявано в подтекста на актуалното изкуство. Така последователно започнах да работя с видео, апаратура, снимка и други
Бих споделила, че тогава времето беше такова, тъй като хората занапред се отваряха към по-различното, опитите и новите хрумвания. Съвременното изкуство не беше доста известно в България. Тогава занапред се сътвориха галерии, които представяха такива произведения, а ползата на хората се пробуди.
Насочих се към медийните изкуства и започнах да изучавам в Rensselear Polytechnic Institute (RPI), Ню Йорк (САЩ). След това се специализирах в цифрови изкуства и мисля, че това, което демонстрирам в този момент, е композиция сред моето класическо обучение и новите медии.
- „ Мечти за бъдещето “ е остарял план, на който сте вдъхнали нов живот? Как пристигна концепцията за него?
При основаването му не съм очаквала, че той може да бъде на постройка като тази. Първоначално този план беше продуциран за галерия, която се споделяше „ След полета “. Тя беше в Института за модерно изкуство в София. Идеята ни беше посредством изложбата да отбележим 50-годишнината от първото политане в космоса на Юрий Гагарин. При завръщането си той получава бял гълъб. Фотографията на Гагарин инспирира Пикасо да нарисува своя бял гълъб, който е знак на мира.
Умишлено на костюма на детето има българското и американското знаме. Тук усуквам персоналната история. На фотографията е личната ми щерка, която е дете на българка и американец. В годините, в които върших творбата, мислих за интернационализирането на космоса. Има доста дребни елементи в творбата ми.
Когато се роди детето ми, трансфорах жилището си в ателие, от което работих. На фотографията тя е на 6 месеца. Беше доста забавно, защото придържаме детето, което още падаше на една страна, а самият гълъб е същински – купих го персонално аз от един зоомагазин. Заснемането беше като игра.
- Какво по-специално променихте в творбата си за пакетирането на " Рингтурм "?
Когато пристигна предлагането да амбалирам постройката, пристигна и първият въпрос: „ Какво ще има на другите стени? “. Молбата на куратора беше да развия плана. За мен това беше предизвикателство и доста добра опция. Така пристигна концепцията за детските играчки, които държи щерка ми. Самата играчка е доста деликатна и се върти. При нея идва концепцията за баланс в света. Ние би трябвало да мислим по какъв начин да балансираме всичко към себе си.
Появи се и портокал. Той по-скоро носи концепцията за трансформацията. За мен изкуството е промяна – когато вземеш нещо и го поставиш в подтекст, в който то може да значи нещо друго. Портокалът наподобява на небесно тяло, само че щом го погледнеш от близко, виждаш, че действителността е друга.
Според мен има доста парадокс в целия план. Той е занимателен, само че има и парадокс, който ни свързва с времето, в което живеем.
- Разбира ли щерка ви, че е част от Вашите планове и по какъв начин приема обстоятелството, че образът ѝ стои на постройката?
Дъщеря ми е на осем години и е горда от обстоятелството. От друга страна, тя не се асоциира с това шестмесечно бебе. Интересно е, че тя се споделя Вега и в името ѝ има галактически детайл. Вега е звезда от съзвездието „ Лира “ и е една от най-ярките звезди.
Всяко нещо има логичност. Последните ми произведения се занимават с казуса на децата в Америка. Все повече децата се лимитират, като това е част от системата на надзор. Винаги диря контраста от това по какъв начин аз съм живяла и съм се справяла и от живота на детето ми.
- Вие сте първата българка, която взе участие в този план? Как се чувствате и смятате ли, че това е най-големият Ви триумф?
Чувствам се горда. Трудно е да се дефинира триумфът. С възрастта тази формулировка се трансформира. Отглеждането на едно дете също е триумф.
Във всички случаи това е репрезентация на България и съм сигурна, че различен български художник би се справил прелестно със задачата. Разбира се, веселя се, че моята работа е определена. Смятам, че тя има универсално звучене и приказва на доста езици. Творбата постоянно се е възприемала доста добре, тъй като е чиста и отворена за тълкования.
Напоследък от ден на ден мисля за това какво изкуство ми харесва. В Ню Йорк съм заобиколена от толкоз доста изкуство, че стартирам да се комплицирам. Смятам, че едно изкуство е положително, когато реагираш прочувствено на него. Може би този план рефлектира по този начин на хората.
- Каква е противоположната връзка на хората?
Успях да поговоря с минувачи. Интересно ми е по какъв начин те виждат творбата. Обикновено обществените творби би трябвало или да бъдат заобичани и признати, или не. Говорих с продавачка в магазин, която живее против „ Рингтурм “. Тя сподели, че е удовлетворена от смяната, защото предходното изображение е било дете с автомат. Жената ми показа, че от време на време изборът на такива творби рефлектира мощно върху обществото и даже не си даваме сметка за това. Нека не забравяме, че изкуството е субективно. Но думите ѝ, че се радва да се разсъни с тази панорама, ме трогнаха.
- Самата постройка, издигната в първите години след Втората международна война, се приема от виенчани като знак на новото начало на техния град. Има ли връзка планът Ви с тези елементи?
Работата ми с Филипе Батка, който е куратор на сбирката на Vienna Insurance Group (VIG), беше доста забавна и ползотворна. Той участваше във всеки един стадий от развиването на творбата и оказа помощ за описа на историята и за самата постройка, която е построена след бомбардировките. Тя е израснала от дупките на войната, което за мен е доста забавно. В последните ми произведения се занимавам с това по какъв начин да превърнем отрицателното в положително и нещастието в късмет.
Човекът, който построява постройката, е бил заточеник в Съединени американски щати по време на окупацията. Според мен постройката е заимствана точно от Америка, тъй като тук не е имало такива здания. Това е първата висока офисна постройка. Историята ѝ ми оказа помощ, тъй като тук се вплита концепцията за новото начало и бъдещето.
- Какви са упованията ви за формалното разкриване на експозицията? Вълнувате ли се?
Да. Не чаках да бъде на толкоз високо равнище. Има смисъл и одобрявам плана като културна репрезентация. Добре е за България да бъде показана по подобен метод.
- От години живеете в Ню Йорк, само че не прекъсвате връзката си с България. Какви промени Ви вършат най-силно усещане във Вашата среда?
Спомням си, когато останах в Съединени американски щати. Тогава в България работехме в един заложен и стеснен подтекст. Занимавахме се с културна репрезентация в подтекста на Европа, само че това беше част от един геополитически план, в който България, една периферна балканска страна, трябваше да се интегрира в Европа. Имаше доста тактики и фондации, което беше доста потребно за основаване на сцена. Очаквахме тя да се развие доста бързо, само че не беше по този начин. Все отново се развива и се веселя, че не преставам да работя с хора от България.
Прави ми усещане, че в България има доста младежи, които се занимават със модерно изкуство. Има нова вълна. Това беше дълго чакан миг, тъй като имаше дупка сред поколенията.
- Коя е първата дума, с която желаете да асоциират плана „ Мечти за бъдещето “?
Смятам, че думата е независимост.
- Имате ли идоли?
По-скоро има създатели, които одобрявам. Сред тях са Дана Шутз, Кара Уокър, Николас Галанин.
- Какво Ви следва?
Продължавам да работя по план, обвързван с естествените бедствия. Също по този начин приготвям по-сериозна концепция за ретроспективна галерия, която най-вероятно ще бъде в България.
Произведението е с величина 4000 квадратни метра, общо 30 щамповани мрежести ленти с широчина към три метра и дължина до 63 метра. Вижда се малко дете с будни очи. То е в скафандър. На шлема му е кацнал бял гълъб с разперени крила. Птицата, която може да се види на разнообразни емблеми в космонавтиката, символизира фантазията за хвърчене. Малкото дете открива и изследва света: още преди да проходи, то мечтае. Неговата играчка – въртележка с летящи небесни тела, която може да се види от другата страна на „ Рингтурм “, подсказва смяна на вероятността: погледната отдалече, планетата Земя – бъдещият свят на нашите деца – е нежна.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ