За това как да се грижим за жените и как да се отнасяме с тях
Малкият Джек и дребната Джил, като слизали по хълма, паднали, блъснали си коленцата, ожулили си нослетата и разлели с труд налятата вода. Но ние ги съветваме метафизичен:
— Не плачете! Не сте бебета. Малките момченца и дребните момиченца би трябвало да свикнат да понасят болежка. Станете, напълнете още веднъж кофата, само че този път бъдете по-внимателни.
Малкият Джек и дребната Джил потриват очи с мръсните си ръчички, поглеждат печално към окървавените си колене и припват назад с кофата. А ние се смеем кротко след тях.
— Бедните душички — споделяме, — каква олелия подвигнаха. Човек би помислил, че са се пребили, а те единствено се одраскаха. Ах, тези деца, какъв звук вършат за нищо!
С какъв издръжливост посрещаме ние рухването на дребния Джек и дребната Джил!
Но когато ние — възрастният Джек с посребрели мустаци и старата Джил с първите слаби „ патешки крачета “ към очите, когато ние се спънем надолу по хълма и нашата кофа се разлее, о, висини, каква покруса настава. Угасете звездите, закрийте слънцето, спрете законите на природата. Мистър Джек и мисиз Джил, слизайки от хълма — какво тъкмо са правили на хълма, няма да питаме, — се спънали в един камък, комплициран там по всяка възможност от злите сили на вселената. Мистър Джек и мисиз Джил си блъснали глупавите глави. Мистър Джек и мисиз Джил си наранили дребните сърчица и стоят и се чудят, че светът продължава да си гледа умерено работата пред такова нечувано злощастие.
Не вземайте работата толкоз съществено, Джек и Джил. Разсипали сте кофата с вашето благополучие, тогава се изкачете отново по хълма и я напълнете още веднъж. И идващия път я носете по-внимателно. А какво сте правили, че се спънахте? Погаждали сте си номера несъмнено.
Усмивка и въздишка, целувка и довиждане ето това е нашият живот. Струва ли си да се вълнуваме толкоз? И въпреки всичко животът, обшо взето, е радостен. Кураж, приятелю! Походът не се състои единствено от военна музика и прощални чаши. Все по някое време би трябвало да се марширува и да се води война. Приятно е лагеруването измежду лозята, радостни са нощите край лагерния огън. Бели ръце ни махат за довиждане, ясни очи се замъгляват при прощаването. Нима ще избягаш от бойната музика? От какво имаш да се оплачеш? Напред — за едни орден, за други — хирургически нож; а за всички ни, рано или късно, два метра от майката земя. От какво се страхуваш? Кураж, приятелю!
Томи в никакъв случай няма да бъде наш. Джени не ни обича. Не можем да си позволим да купим кларет, по тази причина ще би трябвало да пием бира. Е, добре. Какво бихте желали да сторим? Да наругаем ориста — постоянно е добре да имаш кого да наругаеш. Да плачем и да кършим ръце — само че докога? Звънецът за вечеря скоро ще удари и Смитови ще дойдат, ще би трябвало да приказваме за опера, за картини. Бързо, къде е одеколонът? Къде са фибите? Или пък може би да се самоубием? Струва ли си? Само след няколко години, а може би и на следващия ден благодарение на късче кора от портокал или на някой падащ комин — и ориста ще ни избави от тази тягост.
Или пък би трябвало като ядосани деца да отпадаме духом ден след ден? Ние сме съкрушените от тъга дребни Джек и Джил. Ние към този момент в никакъв случай няма да се усмихваме. Ще повехнем и ще умрем и ще ни погребат през пролетта. Светът е печален, животът нечовечен, а небето толкоз равнодушно. Божичко, божичко, по какъв начин се наранихме!
Ние хленчим и се вайкаме при най-малката болежка. Някога в старите мощни времена хората всеки момент са били изправени пред заплаха и беди; само че не са имали време да хленчат. Бедствието и гибелта не са отстъпвали от прага им, само че те са ги срещали с пренебрежение. А ние си стоим в този момент в комфортните, предпазени вили и се мъчим да превърнем драскотините си в рани. Всяко главоболие се трансформира в мъка, всяка сърдечна тъга — в покруса. На Шекспир са му били нужни един погубен татко, една удавена обичана, безчестена майка, дух и един заклан министър, с цел да възбуди душевната стихия у Хамлет, а на един вторичен актуален стихотворец му стигат сръдните на една афектирана хористка и краткотрайното намаляване на фондовата борса.
Колкото по-лек и спокоен става животът, толкоз по-сериозно го посрещаме ние. Гребците на Одисей еднообразно радостно са срещали и бурята, и слънчевия зрак. Ние, актуалните моряци, сме станали по-чувствителни. На слънце ни е горещо, от дъжда ни застудява и надигаме писък до небесата.
Превод: Красимира Тодорова
— Не плачете! Не сте бебета. Малките момченца и дребните момиченца би трябвало да свикнат да понасят болежка. Станете, напълнете още веднъж кофата, само че този път бъдете по-внимателни.
Малкият Джек и дребната Джил потриват очи с мръсните си ръчички, поглеждат печално към окървавените си колене и припват назад с кофата. А ние се смеем кротко след тях.
— Бедните душички — споделяме, — каква олелия подвигнаха. Човек би помислил, че са се пребили, а те единствено се одраскаха. Ах, тези деца, какъв звук вършат за нищо!
С какъв издръжливост посрещаме ние рухването на дребния Джек и дребната Джил!
Но когато ние — възрастният Джек с посребрели мустаци и старата Джил с първите слаби „ патешки крачета “ към очите, когато ние се спънем надолу по хълма и нашата кофа се разлее, о, висини, каква покруса настава. Угасете звездите, закрийте слънцето, спрете законите на природата. Мистър Джек и мисиз Джил, слизайки от хълма — какво тъкмо са правили на хълма, няма да питаме, — се спънали в един камък, комплициран там по всяка възможност от злите сили на вселената. Мистър Джек и мисиз Джил си блъснали глупавите глави. Мистър Джек и мисиз Джил си наранили дребните сърчица и стоят и се чудят, че светът продължава да си гледа умерено работата пред такова нечувано злощастие.
Не вземайте работата толкоз съществено, Джек и Джил. Разсипали сте кофата с вашето благополучие, тогава се изкачете отново по хълма и я напълнете още веднъж. И идващия път я носете по-внимателно. А какво сте правили, че се спънахте? Погаждали сте си номера несъмнено.
Усмивка и въздишка, целувка и довиждане ето това е нашият живот. Струва ли си да се вълнуваме толкоз? И въпреки всичко животът, обшо взето, е радостен. Кураж, приятелю! Походът не се състои единствено от военна музика и прощални чаши. Все по някое време би трябвало да се марширува и да се води война. Приятно е лагеруването измежду лозята, радостни са нощите край лагерния огън. Бели ръце ни махат за довиждане, ясни очи се замъгляват при прощаването. Нима ще избягаш от бойната музика? От какво имаш да се оплачеш? Напред — за едни орден, за други — хирургически нож; а за всички ни, рано или късно, два метра от майката земя. От какво се страхуваш? Кураж, приятелю!
Томи в никакъв случай няма да бъде наш. Джени не ни обича. Не можем да си позволим да купим кларет, по тази причина ще би трябвало да пием бира. Е, добре. Какво бихте желали да сторим? Да наругаем ориста — постоянно е добре да имаш кого да наругаеш. Да плачем и да кършим ръце — само че докога? Звънецът за вечеря скоро ще удари и Смитови ще дойдат, ще би трябвало да приказваме за опера, за картини. Бързо, къде е одеколонът? Къде са фибите? Или пък може би да се самоубием? Струва ли си? Само след няколко години, а може би и на следващия ден благодарение на късче кора от портокал или на някой падащ комин — и ориста ще ни избави от тази тягост.
Или пък би трябвало като ядосани деца да отпадаме духом ден след ден? Ние сме съкрушените от тъга дребни Джек и Джил. Ние към този момент в никакъв случай няма да се усмихваме. Ще повехнем и ще умрем и ще ни погребат през пролетта. Светът е печален, животът нечовечен, а небето толкоз равнодушно. Божичко, божичко, по какъв начин се наранихме!
Ние хленчим и се вайкаме при най-малката болежка. Някога в старите мощни времена хората всеки момент са били изправени пред заплаха и беди; само че не са имали време да хленчат. Бедствието и гибелта не са отстъпвали от прага им, само че те са ги срещали с пренебрежение. А ние си стоим в този момент в комфортните, предпазени вили и се мъчим да превърнем драскотините си в рани. Всяко главоболие се трансформира в мъка, всяка сърдечна тъга — в покруса. На Шекспир са му били нужни един погубен татко, една удавена обичана, безчестена майка, дух и един заклан министър, с цел да възбуди душевната стихия у Хамлет, а на един вторичен актуален стихотворец му стигат сръдните на една афектирана хористка и краткотрайното намаляване на фондовата борса.
Колкото по-лек и спокоен става животът, толкоз по-сериозно го посрещаме ние. Гребците на Одисей еднообразно радостно са срещали и бурята, и слънчевия зрак. Ние, актуалните моряци, сме станали по-чувствителни. На слънце ни е горещо, от дъжда ни застудява и надигаме писък до небесата.
Превод: Красимира Тодорова
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ