Откъс от Животът на насекомите от Виктор Пелевин
Макар и със доста забавяне, вторият разказ на Виктор Пелевин „ Животът на насекомите “ най-накрая излиза и на български език. Заслугата за това е на издателство „ Факел експрес “. Да напомним на читателите и феновете на Пелевин у нас, че точно списание „ Факел “, издание на „ Факел експрес “, откри Пелевин за тях преди четвърт век, печатайки редица от надълбоко незнайните му дотогова разкази, международния бестселър „ Generation П “ и голям брой други негови типичен към този момент текстове.
Публикуван в началото в сп. „ Знамя “, романът получава премията на списанието за 1993 година за „ най-хубавото художествено произведение за живота и невероятните завършения на демокрацията в Русия “.
„ Животът на насекомите “ е проницателен, лиричен и печален, кондензиран с надълбоко философско наличие, един от най-важните и органични за по-нататъшното творчество на създателя романи.
Предлагаме фрагмент от романа.
Мъглата беше станала толкоз гъста, че приличаше на кълбета пара в баня, и за това, че се движат, можеше да се съди само по постепенно оставащите зад тях линии в плочите бетон – показваха се на всеки три метра от бялото несъществуване, в някои беше покарала трева. Отстрани на плочите имаше ръждясали стоманени скоби – за куките на крана. Нищо друго не можеше да се каже за околния свят.
– А Я единствено торните ли го имаме? – попита момчето.
– Не, за какво. Всички инсекти имат Я. Всъщност таман насекомите са своят Я. Но единствено скарабеите могат да го виждат. И също така скарабеите знаят, че целият свят също е част от техния Я, и таман по тази причина споделят, че търкалят света пред себе си.
– Тоест всички към нас също са торни бръмбари, по този начин ли? След като имат Я.
– Разбира се. Но торните бръмбари, които го знаят, се назовават скарабеи. Скарабеите сме тези, които носим античното познание за същината на живота – сподели бащата и потупа с краче по топката си.
– Ти скарабей ли си, баща?
– Да.
– А аз?
– Още не напълно – сподели бащата. – Трябва да преминеш през основното свещенодействие.
– Какво основно свещенодействие?
– Виждаш ли, сине – сподели бащата, – природата на основното свещенодействие е толкоз непостижима, че е по-добре въобще да не се приказва за нея. Просто изчакай, до момента в който му пристигна времето.
– А дълго ли би трябвало да очаквам?
– Не знам – сподели бащата. – Може да е минутка. Може да е три години.
Въздъхна и затъркаля топката си напред.
Момчето гледаше татко си и подражаваше на всичките му придвижвания. При всяко бутване бащините му ръце потъваха надълбоко в торта и на момчето не му беше ясно по какъв начин съумява да ги измъква.
Опита се да натика и то толкоз надълбоко ръцете си в топката и на третия опит съумя – просто трябваше да събере пръсти, все едно се кръсти. Докато се въртеше, топката повличаше ръцете и те се изтръгваха от нея сега, когато краката ти аха-аха да се откъснат от земята. „ Ами в случай че бръкна още по-дълбоко? “ – намерения момчето и завря с всички сили ръцете си в торта. Топката се търкулна напред, краката на момчето се отделиха от земята и сърцето му прескочи, все едно както когато за пръв път правиш „ слънце “ на висилка. Момчето излетя нагоре, застина за момент в зенита и се понесе надолу дружно с търкалящата се по бетона торна сфера. Докато падаше, осъзна, че топката ей сегичка ще мине през него, само че нямаше
време даже да се уплаши. Настъпи мрак, а когато момчето се свести, частта на сферата, която преди момент го беше залепила за бетона, към този момент го издигаше нагоре.
– Добро утро – сподели гласът на татко му. – Как спа?
– Какво стана, баща? – попита момчето, до момента в който се мъчеше да преодолее главозамайването.
– Животът, сине – отговори татко му.
Момчето погледна към него и видя сиво-кафявата топка, която се търкаляше напред през бялата мъгла. Баща му не се виждаше никакъв – само че като се вгледа, момчето видя на повърхността на топката неразбираем размазан контур, който се въртеше дружно с нея. В силуета се различаваха торс, ръце и крайници – и даже две очи, взрени по едно и също време и във вътрешността в топката, и на открито. И гледаха момчето печално.
– Мълчи, сине, мълчи. Я знам какво ще попиташ. Да. С всички става тъкмо това. Ние, скарабеите, просто сме единствените, които го виждат.
– Татко – попита дребната топка, – а за какво Я по-рано мислех, че ти вървиш зад топката си и я буташ напред?
– Защото беше още мъничък, сине.
– И цялостен живот по този начин – с главата напред в бетона...
– И въпреки всичко животът е прелестен – малко заплашително сподели бащата. – Лека нощ.
Момчето погледна напред и видя приближаващия се към челото му бетон.
– Добро утро – сподели огромната топка, когато мракът се разсея. – Как си? Как е настроението?
– Никак – отговори дребната топка. – Никакво.
– Старай се да ти е положително. Млад си, здрав си – какви са ти проблемите? Виж, аз...
Голямата топка трепна и млъкна. После попита дребната:
– Чуваш ли нещо?
– Нищо – отговори дребната. – Какво да слушам?
– Като че ли... Не, сторило ми се е – сподели огромната топка. – Та защо говорех?
– За настроението.
– А, да. Защото ние самички си сътворяваме настроението и всичко останало. И би трябвало да се стремим да... Ето отново!
– Какво? – попита дребната топка.
– Стъпки. Не ги ли чуваш?
– Не. Къде?
– Пред нас – отговори огромната топка. – Все едно тича слон.
– Сторило ти се е – сподели дребната топка. – Лека нощ.
– Лека нощ.
– Добро утро.
– Добро утро – въздъхна огромната топка. – Може и да ми се е сторило. Понеже към този момент съм остарял Я. Не съм добре със здравето. Будя се заран и си мисля – ще се въргалям нанякъде и...
– Защо? – сподели дребната топка. – Изобщо не си остарял.
– Стар съм, остарял съм – тъжно сподели огромната топка. – Скоро ще ти се наложи да се грижиш за мен. Няма да искаш обаче...
– Защо да не желая? Ще желая.
– Просто по този начин си мислиш. Сега. А след това ще си почнеш твой си живот и... Ето отново!
– Какво отново? – нетърпеливо попита дребната топка.
– Стъпки. Ох... А в този момент и камбани. Не чуваш ли?
Голямата топка спря.
– Давай да се търкаляме напред – сподели дребната топка.
– Не – сподели огромната. – Ти се търкаляй, Я ще те настигна.
– Добре – сподели дребната и изчезна в мъглата.
Голямата топка остана на мястото си. Вече не чуваше никакви стъпки, тъй че постепенно се затъркаля напред.
– Сине! – викна. – Ей? Къде си?
– Тук – отвърна глас от мъглата. – Лека нощ!
– Лека нощ!
– Добро утро!
– Добро утро! – викна огромната топка, търкулна се натам, откъдето беше пристигнал гласът, и се търкаля много дълго, до момента в който не стана ясно, че се е разминал със сина.
– Ей! – викна той отново. – Къде си?
– Тук съм.
Този път гласът пристигна отдалече и отляво. Голямата топка се затъркаля натам, само че незабавно уплашено спря. Някъде напред се разнесе гръмоподобен удар, толкоз мощен, че чак бетонът потрепери. Следващият удар беше по-близък и торната топка видя голяма алена обувка с изострен ток, който съвсем се вряза в бетона на няколко метра пред нея.
– Татко! Я също слушам стъпките към този момент! Какво е това? – долетя далечният глас на сина.
– Сине! – обезверено изкрещя бащата.
– Татко!
Момчето изпищя от боязън и подвигна очи. Над главата му мина сянка и за момент му се стори, че вижда алена обувка с мрачно леке на подметката, която отлита в небето, и му се стори още, че в невъзможните небеса, където се беше издигнала обувката, се обрисува силуетът на голяма, разперила криле птица. Момчето с тъга отлепи ръце от топката тор и се
хвърли натам, откъдето за последно беше чуло гласа на татко си. След няколко крачки стъпи на огромно мрачно леке, подхлъзна се и без малко не падна.
– Татко – безшумно сподели момчето.
Да гледа това, което беше останало от татко му, беше прекомерно тежко и момчето, последователно осъзнавайки какво е станало, се заклатушка обратно към своята топка. Пред очите му се появи благата муцунка на баща със страшните единствено на пръв взор хитинови рога и цялостните с любов лъскави очички и то заплака. След това си спомни по какъв начин баща, до момента в който му подаваше парченца тор, му споделяше, че сълзите не оказват помощ, и спря да плаче.
„ Душата на баща отлетя на небето – намерения момчето, като си спомни бързо отлитащото нагоре леке на голямата подметка – и аз към този момент не мога да му оказа помощ с нищо. “
Погледна топката си, учуди се какъв брой е пораснала толкоз бързо, след това погледна ръцете си, въздъхна и ги опря в топлата, леко мека тор. Погледна за последно натам, където бе приключил животът на баща му (вече не се виждаше нищо с изключение на мъгла), и бутна Я напред.
Топката беше толкоз огромна и тежка, че момчето трябваше да концентрира цялото си внимание и всичките си сили, и то напълно се отдаде на в действителност тежкия си труд. През главата му прехвърчаха комплицирани мисли – изначало за ориста, след това за баща, след това за самия него – и скоро момчето му хвана цаката и към този момент не трябваше да бута топката, задоволително беше единствено да тича подире ѝ на тънките си черни крачета, надигнало леко глава, та дългият хитинов тумор под долната му челюст да не задира в нея. След още няколко крачки крачетата му потънаха в торта задоволително надълбоко, топката го повдигна и след това го стовари на бетона начело, и животът си потече по своето русло – руслото, по което се затъркаля напред.
Бетонът се надигаше към очите на момчето и настъпваше мрак, а когато се появяваше светлината, оставаше само слабият спомен, че единствено преди минутка си сънувал нещо доста хубаво.
„ Я ще порасна огромен, ще се оженя, ще си имам деца и Я ще ги науча на всичко, на което ме научи баща. И Я ще съм с тях толкоз добър, колкото беше с мен той, а когато Я остарея, те ще се грижат за мен и всички ще живеем дълго и щастливо “ – мислеше момчето, до момента в който се будеше и се издигаше гладко по окръжността към и против новия ден, придвижване през студената мъгла към плажа.
Превод от съветски Иван Тотоманов
Публикуван в началото в сп. „ Знамя “, романът получава премията на списанието за 1993 година за „ най-хубавото художествено произведение за живота и невероятните завършения на демокрацията в Русия “.
„ Животът на насекомите “ е проницателен, лиричен и печален, кондензиран с надълбоко философско наличие, един от най-важните и органични за по-нататъшното творчество на създателя романи.
Предлагаме фрагмент от романа.
Мъглата беше станала толкоз гъста, че приличаше на кълбета пара в баня, и за това, че се движат, можеше да се съди само по постепенно оставащите зад тях линии в плочите бетон – показваха се на всеки три метра от бялото несъществуване, в някои беше покарала трева. Отстрани на плочите имаше ръждясали стоманени скоби – за куките на крана. Нищо друго не можеше да се каже за околния свят.
– А Я единствено торните ли го имаме? – попита момчето.
– Не, за какво. Всички инсекти имат Я. Всъщност таман насекомите са своят Я. Но единствено скарабеите могат да го виждат. И също така скарабеите знаят, че целият свят също е част от техния Я, и таман по тази причина споделят, че търкалят света пред себе си.
– Тоест всички към нас също са торни бръмбари, по този начин ли? След като имат Я.
– Разбира се. Но торните бръмбари, които го знаят, се назовават скарабеи. Скарабеите сме тези, които носим античното познание за същината на живота – сподели бащата и потупа с краче по топката си.
– Ти скарабей ли си, баща?
– Да.
– А аз?
– Още не напълно – сподели бащата. – Трябва да преминеш през основното свещенодействие.
– Какво основно свещенодействие?
– Виждаш ли, сине – сподели бащата, – природата на основното свещенодействие е толкоз непостижима, че е по-добре въобще да не се приказва за нея. Просто изчакай, до момента в който му пристигна времето.
– А дълго ли би трябвало да очаквам?
– Не знам – сподели бащата. – Може да е минутка. Може да е три години.
Въздъхна и затъркаля топката си напред.
Момчето гледаше татко си и подражаваше на всичките му придвижвания. При всяко бутване бащините му ръце потъваха надълбоко в торта и на момчето не му беше ясно по какъв начин съумява да ги измъква.
Опита се да натика и то толкоз надълбоко ръцете си в топката и на третия опит съумя – просто трябваше да събере пръсти, все едно се кръсти. Докато се въртеше, топката повличаше ръцете и те се изтръгваха от нея сега, когато краката ти аха-аха да се откъснат от земята. „ Ами в случай че бръкна още по-дълбоко? “ – намерения момчето и завря с всички сили ръцете си в торта. Топката се търкулна напред, краката на момчето се отделиха от земята и сърцето му прескочи, все едно както когато за пръв път правиш „ слънце “ на висилка. Момчето излетя нагоре, застина за момент в зенита и се понесе надолу дружно с търкалящата се по бетона торна сфера. Докато падаше, осъзна, че топката ей сегичка ще мине през него, само че нямаше
време даже да се уплаши. Настъпи мрак, а когато момчето се свести, частта на сферата, която преди момент го беше залепила за бетона, към този момент го издигаше нагоре.
– Добро утро – сподели гласът на татко му. – Как спа?
– Какво стана, баща? – попита момчето, до момента в който се мъчеше да преодолее главозамайването.
– Животът, сине – отговори татко му.
Момчето погледна към него и видя сиво-кафявата топка, която се търкаляше напред през бялата мъгла. Баща му не се виждаше никакъв – само че като се вгледа, момчето видя на повърхността на топката неразбираем размазан контур, който се въртеше дружно с нея. В силуета се различаваха торс, ръце и крайници – и даже две очи, взрени по едно и също време и във вътрешността в топката, и на открито. И гледаха момчето печално.
– Мълчи, сине, мълчи. Я знам какво ще попиташ. Да. С всички става тъкмо това. Ние, скарабеите, просто сме единствените, които го виждат.
– Татко – попита дребната топка, – а за какво Я по-рано мислех, че ти вървиш зад топката си и я буташ напред?
– Защото беше още мъничък, сине.
– И цялостен живот по този начин – с главата напред в бетона...
– И въпреки всичко животът е прелестен – малко заплашително сподели бащата. – Лека нощ.
Момчето погледна напред и видя приближаващия се към челото му бетон.
– Добро утро – сподели огромната топка, когато мракът се разсея. – Как си? Как е настроението?
– Никак – отговори дребната топка. – Никакво.
– Старай се да ти е положително. Млад си, здрав си – какви са ти проблемите? Виж, аз...
Голямата топка трепна и млъкна. После попита дребната:
– Чуваш ли нещо?
– Нищо – отговори дребната. – Какво да слушам?
– Като че ли... Не, сторило ми се е – сподели огромната топка. – Та защо говорех?
– За настроението.
– А, да. Защото ние самички си сътворяваме настроението и всичко останало. И би трябвало да се стремим да... Ето отново!
– Какво? – попита дребната топка.
– Стъпки. Не ги ли чуваш?
– Не. Къде?
– Пред нас – отговори огромната топка. – Все едно тича слон.
– Сторило ти се е – сподели дребната топка. – Лека нощ.
– Лека нощ.
– Добро утро.
– Добро утро – въздъхна огромната топка. – Може и да ми се е сторило. Понеже към този момент съм остарял Я. Не съм добре със здравето. Будя се заран и си мисля – ще се въргалям нанякъде и...
– Защо? – сподели дребната топка. – Изобщо не си остарял.
– Стар съм, остарял съм – тъжно сподели огромната топка. – Скоро ще ти се наложи да се грижиш за мен. Няма да искаш обаче...
– Защо да не желая? Ще желая.
– Просто по този начин си мислиш. Сега. А след това ще си почнеш твой си живот и... Ето отново!
– Какво отново? – нетърпеливо попита дребната топка.
– Стъпки. Ох... А в този момент и камбани. Не чуваш ли?
Голямата топка спря.
– Давай да се търкаляме напред – сподели дребната топка.
– Не – сподели огромната. – Ти се търкаляй, Я ще те настигна.
– Добре – сподели дребната и изчезна в мъглата.
Голямата топка остана на мястото си. Вече не чуваше никакви стъпки, тъй че постепенно се затъркаля напред.
– Сине! – викна. – Ей? Къде си?
– Тук – отвърна глас от мъглата. – Лека нощ!
– Лека нощ!
– Добро утро!
– Добро утро! – викна огромната топка, търкулна се натам, откъдето беше пристигнал гласът, и се търкаля много дълго, до момента в който не стана ясно, че се е разминал със сина.
– Ей! – викна той отново. – Къде си?
– Тук съм.
Този път гласът пристигна отдалече и отляво. Голямата топка се затъркаля натам, само че незабавно уплашено спря. Някъде напред се разнесе гръмоподобен удар, толкоз мощен, че чак бетонът потрепери. Следващият удар беше по-близък и торната топка видя голяма алена обувка с изострен ток, който съвсем се вряза в бетона на няколко метра пред нея.
– Татко! Я също слушам стъпките към този момент! Какво е това? – долетя далечният глас на сина.
– Сине! – обезверено изкрещя бащата.
– Татко!
Момчето изпищя от боязън и подвигна очи. Над главата му мина сянка и за момент му се стори, че вижда алена обувка с мрачно леке на подметката, която отлита в небето, и му се стори още, че в невъзможните небеса, където се беше издигнала обувката, се обрисува силуетът на голяма, разперила криле птица. Момчето с тъга отлепи ръце от топката тор и се
хвърли натам, откъдето за последно беше чуло гласа на татко си. След няколко крачки стъпи на огромно мрачно леке, подхлъзна се и без малко не падна.
– Татко – безшумно сподели момчето.
Да гледа това, което беше останало от татко му, беше прекомерно тежко и момчето, последователно осъзнавайки какво е станало, се заклатушка обратно към своята топка. Пред очите му се появи благата муцунка на баща със страшните единствено на пръв взор хитинови рога и цялостните с любов лъскави очички и то заплака. След това си спомни по какъв начин баща, до момента в който му подаваше парченца тор, му споделяше, че сълзите не оказват помощ, и спря да плаче.
„ Душата на баща отлетя на небето – намерения момчето, като си спомни бързо отлитащото нагоре леке на голямата подметка – и аз към този момент не мога да му оказа помощ с нищо. “
Погледна топката си, учуди се какъв брой е пораснала толкоз бързо, след това погледна ръцете си, въздъхна и ги опря в топлата, леко мека тор. Погледна за последно натам, където бе приключил животът на баща му (вече не се виждаше нищо с изключение на мъгла), и бутна Я напред.
Топката беше толкоз огромна и тежка, че момчето трябваше да концентрира цялото си внимание и всичките си сили, и то напълно се отдаде на в действителност тежкия си труд. През главата му прехвърчаха комплицирани мисли – изначало за ориста, след това за баща, след това за самия него – и скоро момчето му хвана цаката и към този момент не трябваше да бута топката, задоволително беше единствено да тича подире ѝ на тънките си черни крачета, надигнало леко глава, та дългият хитинов тумор под долната му челюст да не задира в нея. След още няколко крачки крачетата му потънаха в торта задоволително надълбоко, топката го повдигна и след това го стовари на бетона начело, и животът си потече по своето русло – руслото, по което се затъркаля напред.
Бетонът се надигаше към очите на момчето и настъпваше мрак, а когато се появяваше светлината, оставаше само слабият спомен, че единствено преди минутка си сънувал нещо доста хубаво.
„ Я ще порасна огромен, ще се оженя, ще си имам деца и Я ще ги науча на всичко, на което ме научи баща. И Я ще съм с тях толкоз добър, колкото беше с мен той, а когато Я остарея, те ще се грижат за мен и всички ще живеем дълго и щастливо “ – мислеше момчето, до момента в който се будеше и се издигаше гладко по окръжността към и против новия ден, придвижване през студената мъгла към плажа.
Превод от съветски Иван Тотоманов
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ