Валя Балканска: Докато има живинка у мен, ще пея!
Макар че мотивът за този материал е различен, блазня се да опиша за първата си среща с родопската певица. Седим на чаша ракия в дома на моя другарка, който се намира най-сетне на по този начин наречения по това време “нов център” в Смолян - в последния блок, след който стартира планината. Някъде на отсрещния хълм дребна женица пасе крава. В един миг моята стопанка излезе на балкона и сред двете гласовити дами стартира необикновен диалог. После Валя прибра добитъка и прекарахме една невероятна вечер с доста сладки приказки и, несъмнено, с родопски песни. По-късно певицата направи записа на “Излел е Дельо хайдутин” върху златния диск, който дружно с музиката на Бах и Бетовен ще лети шейсетина хилядолетия към някоя населявана като нашата звезда.
Тогава дадоха на Валя Балканска заслуженото звание “Гражданин на планетата”, слушаха я в унес, станали на крайници, космонавтите от целия свят, получи златен орден от първата олимпиада по изкуствата в Холивуд... Но тази жена продължава да живее в своето малко бунгало на бърчинката измежду родопските борове, там, където я срещнах за първи път.
- Не са малко годините зад тила ти, Валя. Как се чувстваш и по какъв начин живееш през днешния ден?
- Благодаря на Бога, жива съм, здрава съм, на крайници съм, обикновено като всички останали хора пребивавам с децата си, със фамилията си. И въпреки че брачният партньор ми чисто физически липсва, към този момент не е сред живите, той постоянно е с нас на софрата, в сънищата, в фантазиите ни и не минава нито ден да не го споменем.
- Времената са сложни, а ти по този начин и не съумя да забогатееш. Как се справяш?
- Като работиш, а аз не спирам да работя, животът е по-приемлив, връзваш двата края. Когато ме поканят някъде, вземам участие. Имам сили още и работя, както цялостен живот. Правя си зимнина, не толкоз с цел да изкарам зимата, а тъй като е екологично чиста. Дърва си имам, печката гори, имам картофи, фасул, зеле, някой и различен буркан съм поставила... Месото и кюфтетата не ме наяждат по този начин сладко.
- Родена си с името Фейме в дребната махала Гудевица край река Арда, в която е имало единствено 7 къщи. Как стана по този начин, че песните ти се чуха освен по цялата планета, а чак в Космоса?
- Родопската ария няма синор, няма край. Какво от това, че една ария е полетяла в Космоса? Не се гордея, че аз съм я изпяла. Горда съм обаче, че българска ария се качи на борда на “Вояджър” и потвърди, че родният ни фолклор е жив, вечен. Той е корен на българщината. Защото както всяко дърво има корен, а къщата - основи, с цел да я крепят, по този начин и националните песни ни вършат българи повече от всичко друго. Предавани са от потомство на потомство и са се съхранили до наши дни. Наричаха ни какви ли не - ахряни, помаци, турци... Никой не си е избирал родителите, а всички сме българи - вървим по родната земя, едно слънце ни грее и би трябвало да се обичаме и почитаме.
- Валя, и аз като доста други постоянно съм се възхищавала на гласа ти и на силата му.
- Истината е, че аз от дребна съм си такава. Като излезем на сеното, запявах, а хората от другото село споделяха, че гласът ми стигал до отсрещния връх.
- Да, сама се убедих в това преди време!
- И в този момент, като преравям равнищата, отново става същото. Някак от вътрешната страна ми идва, без да се усетя, пущам гласа си, а мелодията се занизва от душата ми. Но в тези години за момиче от нашия край беше мъчно да се покаже на сцена. Аз нямам обучение, приключила съм осми клас, само че човек се учи освен в учебно заведение. Учи се от хората, от природата, от опита, който натрупа през годините. Благодарение на втория ми татко съумях да преодолея предразсъдъците на околните си. Седемгодишна пропях пред хора - на празник в учебно заведение. Пак той застана зад мене, когато ме поканиха за солистка в отбор “Родопа”. И по този начин потеглиха нещата, та към този момент десетилетия пея.
- Обиколила си съвсем целия свят, не би ли желала да живееш другаде, в Америка да вземем за пример?
- Никога не бих живяла в Америка. То тяхното живот ли е?! Те са безусловно обездвижени. Сутрин потеглят от къщи с колата, от колата - в офиса, от работата - отново в колата, оттова през супера - още веднъж у дома, където сядат пред тв приемника или компютъра, до момента в който пристигна време за вечеря. И по този начин всеки ден. Не мога да си показва, че би трябвало да минавам десетки километри на автомобил, без да имам опция да се движа сред хората, те да ми споделят “здравей, Валя, по какъв начин си” и аз да спирам да си поговорим.
Душата ми ще се пръсне затворена, а тялото ми ще вегетира сковано...
Имала съм оферти да остана да пея в Лос Анджелис и Канада, само че в никакъв случай не съм се изкушила да ги приема.
Защото камъкът си тежи на мястото. Ако фамилията, домът ми и приятелите останат тук, а аз съм там, няма да се усещам щастлива. През живота си научих, че парите не са благосъстояние, те са нужда. Богатство са приятелите, които не всеки ден можеш да откриеш.
- Да, само че постоянно с трогване разказваш за визитите си в Щатите...
- Това е друго. Никога няма да не помни срещите си с българите в Съединени американски щати и Канада. На концертите си пеех до изнемога, не можех да им откажа да извърша всички песни, които желаеха да чуят. А те ме гледаха с блестящи от сълзи и екстаз очи. Знаеш ли, от време на време ми се коства, че би трябвало да сме надалеч от родината си, с цел да се почувстваме българи. Какво да се прави, човек цени нещо същински единствено когато го е изгубил.
- И до момента вървиш по концерти и участия, в миналото минавала ли ти е мисълта да се откажеш от сцената?
- Никога! Докато има живинка у мен, ще пея.
- Замисляла ли си се какво ти даде и какво ти взе родопската ария?
- Песента за мен е била и хлябът, и фамилията, и животът. Аз посредством музиката съм си отгледала децата. Сега ми е задоволителна обичта на хората и мога да кажа, че я имам. Когато ги видя усмихнати, когато ми кажат “мила Валя” или “нашата Валя”, ми стоплят сърцето. Още в първите години на певческата ми кариера ме нарекоха “родопския славей”. Заради песните и работата ми постоянно не съм била при фамилията си, само че всички ме разбираха и подкрепяха.
Когато работех в Смолян, съм чувала да се майтапят, че в родопските песни се приказва единствено за обич и хайдути, само че не и за работа. А истината е, че родопчани са работливи хора.
Повечето сме любовчии и хайдути. (Смее се.) Родопчани не са мързеливи, те са радостни хора и красиви като планината. Тя е овална и полегата, а не островърха и ветровита, по тази причина и песните са ни по-бавни и протяжни.
- Валя, какво си пожела за рождения ден?
- Първо здраве си поисквам, и на фамилията си също поисквам здраве, и на целия български народ, тъй като народът ни е болен, доста е уплашен. Затова желая да пожелая на всички българи здраве и положително. И дай Боже да дойдат по-светли дни за нашето родно място! Дано годината да бъде по-добра, слънце за всички да има! Щрихи към портрета Професионалната кариера на Валя стартира през 1960 година като солистка в Държавния отбор за национални песни и танци “Родопи” - Смолян, където получава и новото си име. В репертоара й, с изключение на емблематичната “Излел е Делю хайдутин”, влизат песни като “Шар планина”, “А бре, юначе бясно и младо”, “Горо ле, горо зелена”, “Майчинко, остаряла майчинко” и доста други. За нея дъщерята на Николай Хайтов, Елена Хайтова, написа книгата си “Сама измежду звездите”.
Най-известната ария на Валя, несъмнено, е “Излел е Делю хайдутин”. Неин запис е изработен в края на 60-те години на ХХ век от американския откривател на българския фолклор Мартин Кьонинг и е публикуван на плоча в Съединени американски щати. Няколко години по-късно тя попада инцидентно измежду закупените за прослушване записи при подготовката на Златната плоча - обръщение от Земята, което да полети отвън рамките на Слънчевата система на борда на два идентични галактически летателни апарата от програмата “Вояджър” на НАСА. Песента е включена в окончателната селекция от музикални творби от Карл Сейгън и полита на първо време на “Вояджър 2”, който е изстрелян на 20 август 1977 година, а две седмици по-късно - на 5 септември 1977 година - и на “Вояджър 1”. На 25 август 2012 година “Вояджър 1” става първият обект с човешки генезис, който напуща хелиосферата и навлиза в междузвездната среда.
Валентина ИВАНОВА
Тогава дадоха на Валя Балканска заслуженото звание “Гражданин на планетата”, слушаха я в унес, станали на крайници, космонавтите от целия свят, получи златен орден от първата олимпиада по изкуствата в Холивуд... Но тази жена продължава да живее в своето малко бунгало на бърчинката измежду родопските борове, там, където я срещнах за първи път.
- Не са малко годините зад тила ти, Валя. Как се чувстваш и по какъв начин живееш през днешния ден?
- Благодаря на Бога, жива съм, здрава съм, на крайници съм, обикновено като всички останали хора пребивавам с децата си, със фамилията си. И въпреки че брачният партньор ми чисто физически липсва, към този момент не е сред живите, той постоянно е с нас на софрата, в сънищата, в фантазиите ни и не минава нито ден да не го споменем.
- Времената са сложни, а ти по този начин и не съумя да забогатееш. Как се справяш?
- Като работиш, а аз не спирам да работя, животът е по-приемлив, връзваш двата края. Когато ме поканят някъде, вземам участие. Имам сили още и работя, както цялостен живот. Правя си зимнина, не толкоз с цел да изкарам зимата, а тъй като е екологично чиста. Дърва си имам, печката гори, имам картофи, фасул, зеле, някой и различен буркан съм поставила... Месото и кюфтетата не ме наяждат по този начин сладко.
- Родена си с името Фейме в дребната махала Гудевица край река Арда, в която е имало единствено 7 къщи. Как стана по този начин, че песните ти се чуха освен по цялата планета, а чак в Космоса?
- Родопската ария няма синор, няма край. Какво от това, че една ария е полетяла в Космоса? Не се гордея, че аз съм я изпяла. Горда съм обаче, че българска ария се качи на борда на “Вояджър” и потвърди, че родният ни фолклор е жив, вечен. Той е корен на българщината. Защото както всяко дърво има корен, а къщата - основи, с цел да я крепят, по този начин и националните песни ни вършат българи повече от всичко друго. Предавани са от потомство на потомство и са се съхранили до наши дни. Наричаха ни какви ли не - ахряни, помаци, турци... Никой не си е избирал родителите, а всички сме българи - вървим по родната земя, едно слънце ни грее и би трябвало да се обичаме и почитаме.
- Валя, и аз като доста други постоянно съм се възхищавала на гласа ти и на силата му.
- Истината е, че аз от дребна съм си такава. Като излезем на сеното, запявах, а хората от другото село споделяха, че гласът ми стигал до отсрещния връх.
- Да, сама се убедих в това преди време!
- И в този момент, като преравям равнищата, отново става същото. Някак от вътрешната страна ми идва, без да се усетя, пущам гласа си, а мелодията се занизва от душата ми. Но в тези години за момиче от нашия край беше мъчно да се покаже на сцена. Аз нямам обучение, приключила съм осми клас, само че човек се учи освен в учебно заведение. Учи се от хората, от природата, от опита, който натрупа през годините. Благодарение на втория ми татко съумях да преодолея предразсъдъците на околните си. Седемгодишна пропях пред хора - на празник в учебно заведение. Пак той застана зад мене, когато ме поканиха за солистка в отбор “Родопа”. И по този начин потеглиха нещата, та към този момент десетилетия пея.
- Обиколила си съвсем целия свят, не би ли желала да живееш другаде, в Америка да вземем за пример?
- Никога не бих живяла в Америка. То тяхното живот ли е?! Те са безусловно обездвижени. Сутрин потеглят от къщи с колата, от колата - в офиса, от работата - отново в колата, оттова през супера - още веднъж у дома, където сядат пред тв приемника или компютъра, до момента в който пристигна време за вечеря. И по този начин всеки ден. Не мога да си показва, че би трябвало да минавам десетки километри на автомобил, без да имам опция да се движа сред хората, те да ми споделят “здравей, Валя, по какъв начин си” и аз да спирам да си поговорим.
Душата ми ще се пръсне затворена, а тялото ми ще вегетира сковано...
Имала съм оферти да остана да пея в Лос Анджелис и Канада, само че в никакъв случай не съм се изкушила да ги приема.
Защото камъкът си тежи на мястото. Ако фамилията, домът ми и приятелите останат тук, а аз съм там, няма да се усещам щастлива. През живота си научих, че парите не са благосъстояние, те са нужда. Богатство са приятелите, които не всеки ден можеш да откриеш.
- Да, само че постоянно с трогване разказваш за визитите си в Щатите...
- Това е друго. Никога няма да не помни срещите си с българите в Съединени американски щати и Канада. На концертите си пеех до изнемога, не можех да им откажа да извърша всички песни, които желаеха да чуят. А те ме гледаха с блестящи от сълзи и екстаз очи. Знаеш ли, от време на време ми се коства, че би трябвало да сме надалеч от родината си, с цел да се почувстваме българи. Какво да се прави, човек цени нещо същински единствено когато го е изгубил.
- И до момента вървиш по концерти и участия, в миналото минавала ли ти е мисълта да се откажеш от сцената?
- Никога! Докато има живинка у мен, ще пея.
- Замисляла ли си се какво ти даде и какво ти взе родопската ария?
- Песента за мен е била и хлябът, и фамилията, и животът. Аз посредством музиката съм си отгледала децата. Сега ми е задоволителна обичта на хората и мога да кажа, че я имам. Когато ги видя усмихнати, когато ми кажат “мила Валя” или “нашата Валя”, ми стоплят сърцето. Още в първите години на певческата ми кариера ме нарекоха “родопския славей”. Заради песните и работата ми постоянно не съм била при фамилията си, само че всички ме разбираха и подкрепяха.
Когато работех в Смолян, съм чувала да се майтапят, че в родопските песни се приказва единствено за обич и хайдути, само че не и за работа. А истината е, че родопчани са работливи хора.
Повечето сме любовчии и хайдути. (Смее се.) Родопчани не са мързеливи, те са радостни хора и красиви като планината. Тя е овална и полегата, а не островърха и ветровита, по тази причина и песните са ни по-бавни и протяжни.
- Валя, какво си пожела за рождения ден?
- Първо здраве си поисквам, и на фамилията си също поисквам здраве, и на целия български народ, тъй като народът ни е болен, доста е уплашен. Затова желая да пожелая на всички българи здраве и положително. И дай Боже да дойдат по-светли дни за нашето родно място! Дано годината да бъде по-добра, слънце за всички да има! Щрихи към портрета Професионалната кариера на Валя стартира през 1960 година като солистка в Държавния отбор за национални песни и танци “Родопи” - Смолян, където получава и новото си име. В репертоара й, с изключение на емблематичната “Излел е Делю хайдутин”, влизат песни като “Шар планина”, “А бре, юначе бясно и младо”, “Горо ле, горо зелена”, “Майчинко, остаряла майчинко” и доста други. За нея дъщерята на Николай Хайтов, Елена Хайтова, написа книгата си “Сама измежду звездите”.
Най-известната ария на Валя, несъмнено, е “Излел е Делю хайдутин”. Неин запис е изработен в края на 60-те години на ХХ век от американския откривател на българския фолклор Мартин Кьонинг и е публикуван на плоча в Съединени американски щати. Няколко години по-късно тя попада инцидентно измежду закупените за прослушване записи при подготовката на Златната плоча - обръщение от Земята, което да полети отвън рамките на Слънчевата система на борда на два идентични галактически летателни апарата от програмата “Вояджър” на НАСА. Песента е включена в окончателната селекция от музикални творби от Карл Сейгън и полита на първо време на “Вояджър 2”, който е изстрелян на 20 август 1977 година, а две седмици по-късно - на 5 септември 1977 година - и на “Вояджър 1”. На 25 август 2012 година “Вояджър 1” става първият обект с човешки генезис, който напуща хелиосферата и навлиза в междузвездната среда.
Валентина ИВАНОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ