Книга разказва за медицинските експерименти в концлагера Равенсбрюк
„ Люляковите девойки ” е роман за три дами, жертви на най-ужасяващите фрагменти на предишното.
1 септември 1939 година Хитлер атакува Полша. Керълайн Феридей е световна дама, претъпкана с религия в положителното и хората. Доброволка във Френското консулство в Ню Йорк, откъдето неуморно изпраща пратки за непрекъснато увеличаващия се брой осиротели френски деца. Съдбата я среща обаятелен артист от Бродуей на име Пол. Ражда се обич – чиста и непредвидена.
Каша Кузмерик пък е тийнейджърка, която щастливо скита из полетата към Люблин със своите другари. Войната я кара да порасне стремително, срещу волята й. Съпротивата въвлича Каша в редиците си и за момент и внезапно тя, майка й и сестра й се озовават на път към концентрационния лагер Равенсбрюк.
Херта Оберхойзер е дипломирана лекарка с чиста немска кръв, която мечтае за блестяща здравна кариера. В свят, ръководен от мъже и бойци, това е прекомерно смела фантазия. Обява за работа в лагер за превъзпитание на дами е нейният късмет да блесне. Цената обаче се оказва прекомерно висока.
Авторът на книгата Марта Хол Кели употребява литературата, с цел да опише една напълно същинска история от предишното. Керълайн Феридей и Херта Оберхойзер са действителни исторически персони, а Каша е героиня, въодушевена от историята на Нина Иванска - една от дамите, върху които нацистите вършат медицински опити в Равенсбрюк и назовават „ зайци ”. Благодарение на „ Люляковите девойки ” жертвите на този концентрационен лагер и на нацисткия режим се приближават до нас и се трансформират от статистика в болежка.
Прочетете фрагмент от " Люляковите девойки " в идващите редове:
Подскочих уплашена, когато на вратата се почука, след това мъжки глас извика:
Отвори!
Майка замръзна на място, а Татко отвори вратата.
Адалберт Кузмерик, нали? – попита жестоко есесовецът и закрачи из къщата ни, надут и очевидно удовлетворен от себе си.
Мъжът беше най-малко една глава по-висок от Татко, толкоз висок, че шапката му съвсем опря касата на вратата като влезе. И той и подчиненият му бяха облечени в униформи на Sonderdienst1 с черните ботуши и шапките със страховитата емблема – череп глава с две кухи очни ями. Като мина около мен, усетих аромата на ментова дъвка. А и изглеждаше добре угоен, толкоз беше вирнал брадичката си, че виждах късчето хартия на адамовата му ябълка и кръвта избила по него, беше се порязал при бръсненето. Дори и кръвта им беше в нацистко алено.
Да – отвърна Татко с допустимо най-спокойния си звук.
Началникът на пощенската станция, нали?
Татко кимна.
Други двама го сграбчиха за ръцете и го изведоха от къщата толкоз бързо, че не съумя даже да се обърне да ни огледа. Тръгнах след тях, само че високият загради пътя ми с палката си.
Майка прибяга до прозореца, в очите й се четеше див боязън.
Къде го водите?
Изведнъж напълно изстинах. Все по-трудно дишах.
Друг есесовец, кокалест и по-нисък от първия, нахълта в къщата с брезентова пазарска чанта през рамо.
Съпругът ви къде държи служебните си документи? – попита високият.
Не са тук – отвърна Майка. – Бихте ли ми споделили къде го водиха?
Майка стоеше безпомощна, притиснала с длани шията си, а ниският обикаляше къщата, отваряше чекмеджетата и пъхаше всички открити хартии в чантата си.
Имате ли радиоапарат на къси талази? – попита строго високият?
Майка поклати глава:
Не.
Стомахът ми се свиваше, като гледах по какъв начин ниският отваря всички шкафове и тъпче в торбата дребното храна, която имахме.
Всички хранителни запаси са благосъстоятелност на Райха – продължи високият. – Ще получите купони.
Консервата грах, двата картофа и нещастната дребна зелка – всичко отиде в торбата на кльощавия. Той сграбчи и дребната хартиена кесийка с последното кафе на Майка.
Тя посегна към него:
О, апелирам ви, не вземайте кафето. Само това ни остана.
Високият се обърна и за един дълъг момент огледа Майка от глава до пети.
Остави го – заповяда той и кльощавият хвърли пакетчето на шкафа.
Двамата мъже крачеха из трите ни дребни стаи, вадеха чекмеджетата скриновете и изсипваха чорапи и долни дрехи на пода.
Оръжия имате ли? – попита високият, до момента в който другият претърсваше шкафовете. – Или друга храна?
Не – отвърна Майка. Никога до в този момент не бях я виждала да лъже.
Сигурно сте чули, че укриването на движимости и хранителни запаси, които принадлежат на Райха се санкционира със гибел.
Разбирам – сподели Майка – Бих желала да посетя брачна половинка си…
Тръгнахме след двамата мъже, които се насочиха към задния ни двор. Когато високите германци излязоха на открито, градината ни, оградена от всички страни, ми се стори напълно мъничка. На пръв взор там нямаше нищо съмнително, с изключение на пръстта, с която бяхме заринали полезностите си предната седмица, мястото към момента изглеждаше прекомерно заравнено. Съвсем явно беше, че там има нещо заровено. Броях крачките на офицера, който ходеше из двора. „ Пет… шест… седем… ” Дали виждаха, по какъв начин ми треперят коленете?
Нашата кокошка, Псина, приближи до мястото, където бяхме копали, и заровичка в близост да търси буболечки. Господи, и лопатата беше още там, опряна на стената на къщата, по острието й още имаше засъхнала пръст. Дали ще ни затворят в Замъка или ще ни разстрелят още тук и ще оставят телата ни, та Татко да ги откри, като се върне?
За простак ли ме вземате? – попита високият, и продължи към петното заравнена пръст.
„ Осем… девет… ”
Дъхът ми секна.
Разбира се, че не – отвърна Майка.
Дай лопатата – сподели високият на подчинения си. – Наистина ли си мислехте, че това ще ви се размине?
Не, апелирам ви – сподели Майка. Стисна медальона с Богородица, който носеше на синджирче на врата си. – Аз в действителност съм от Оснабрюк. Знаете ли го?
Високият хвана лопатата.
Разбира се, че го знам. Кой не е ходил там на Коледния базар? Регистрирана ли сте като Фолксдойче?
Фолксдойче немците назоваха етническите германци, които живеят в други страни. Нацистите принуждаваха полски жители с немска кръв като Майка да се записват като Фолксдойче. Регистрираните получаваха повече храна, по-добра работа, както и движимости, иззети от евреите и други поляци, които не са етнически германци. Майка в никакъв случай не би приела статут на Фолксдойче, тъй като това означаваше, че е на страната на Германия, само че пък това беше рисково за нея, тъй като по този начин се опълчваше против Райха.
Не, само че съм съвсем германка. Баща ми беше единствено на половина поляк.
Псина продължаваше да чопли пръстта около загладеното леке, беше си намерила нещо там.
Ако бяхте германка не бихте нарушавали разпоредбите, нали? Нито щяхте да укривате благосъстоятелност на Райха.
Майка докосна ръката му.
Трудно ни е да се оправим с всичко това. Не разбирате ли? Представете си вашето семейство в тази обстановка.
Моето семейство би предало всичко дължимо на Райха.
Есесовецът, хванал лопатата, продължи към петното заравнена пръст.
„ Десет… единайсет… ”
Ужасно скърбя – сподели Майка, вървеше по петите му.
Мъжът не й обърна внимание, направи още една крачка.
„ Дванайсет. ”
Колко ли щеше да копае, до момента в който удари някоя от кутиите?
Молим ви, дайте ни още една опция – сподели Майка, – тези правила са напълно нови за нас.
Офицерът се обърна, облегна се на лопатата и огледа деликатно Майка. Усмихна се по този начин, че се видяха белите му равни, подредени зъби.
Той се приведе към нея и сподели безшумно.
Вероятно знаете разпоредбите за вечерния час.
Да – сподели Майка. Между веждите й се появи дребна бръчица. Размърда ходила, като че ли обувките й стягаха.
Е, това предписание може да нарушите – сподели той, пое медальона й с палеца и показалеца си и леко го разтърка. През цялото време не откъсваше очи от нея.
За нарушаването на вечерния час би трябвало розов пропуск – сподели Майка.
Имам няколко в джоба си – той пусна медальона и постави ръка на гърдите си.
Не ви разбирам – побърза да отговори Майка.
Мисля, че разбирате.
Нима ми казвате, че ще си пандизите очите за това, в случай че ви посетя?
Ако това сте чули…
Германците, които познавам, са културни хора. Не мога да си показва, че бихте поискали такова нещо от майка на две деца.
Есесовецът наведе глава на една страна, прехапа джука и още веднъж подвигна лопатата.
Съжалявам, в случай че съм ви обидил.
Чакайте – сподели Майка.
Мъжът подвигна лопатата високо над главата си.
Господи, не! – извика Майка. Посегна да хване ръката му, само че беше прекомерно късно. Лопатата към този момент беше във въздуха, нищо не можеше да я спре.
1 септември 1939 година Хитлер атакува Полша. Керълайн Феридей е световна дама, претъпкана с религия в положителното и хората. Доброволка във Френското консулство в Ню Йорк, откъдето неуморно изпраща пратки за непрекъснато увеличаващия се брой осиротели френски деца. Съдбата я среща обаятелен артист от Бродуей на име Пол. Ражда се обич – чиста и непредвидена.
Каша Кузмерик пък е тийнейджърка, която щастливо скита из полетата към Люблин със своите другари. Войната я кара да порасне стремително, срещу волята й. Съпротивата въвлича Каша в редиците си и за момент и внезапно тя, майка й и сестра й се озовават на път към концентрационния лагер Равенсбрюк.
Херта Оберхойзер е дипломирана лекарка с чиста немска кръв, която мечтае за блестяща здравна кариера. В свят, ръководен от мъже и бойци, това е прекомерно смела фантазия. Обява за работа в лагер за превъзпитание на дами е нейният късмет да блесне. Цената обаче се оказва прекомерно висока.
Авторът на книгата Марта Хол Кели употребява литературата, с цел да опише една напълно същинска история от предишното. Керълайн Феридей и Херта Оберхойзер са действителни исторически персони, а Каша е героиня, въодушевена от историята на Нина Иванска - една от дамите, върху които нацистите вършат медицински опити в Равенсбрюк и назовават „ зайци ”. Благодарение на „ Люляковите девойки ” жертвите на този концентрационен лагер и на нацисткия режим се приближават до нас и се трансформират от статистика в болежка.
Прочетете фрагмент от " Люляковите девойки " в идващите редове:
Подскочих уплашена, когато на вратата се почука, след това мъжки глас извика:
Отвори!
Майка замръзна на място, а Татко отвори вратата.
Адалберт Кузмерик, нали? – попита жестоко есесовецът и закрачи из къщата ни, надут и очевидно удовлетворен от себе си.
Мъжът беше най-малко една глава по-висок от Татко, толкоз висок, че шапката му съвсем опря касата на вратата като влезе. И той и подчиненият му бяха облечени в униформи на Sonderdienst1 с черните ботуши и шапките със страховитата емблема – череп глава с две кухи очни ями. Като мина около мен, усетих аромата на ментова дъвка. А и изглеждаше добре угоен, толкоз беше вирнал брадичката си, че виждах късчето хартия на адамовата му ябълка и кръвта избила по него, беше се порязал при бръсненето. Дори и кръвта им беше в нацистко алено.
Да – отвърна Татко с допустимо най-спокойния си звук.
Началникът на пощенската станция, нали?
Татко кимна.
Други двама го сграбчиха за ръцете и го изведоха от къщата толкоз бързо, че не съумя даже да се обърне да ни огледа. Тръгнах след тях, само че високият загради пътя ми с палката си.
Майка прибяга до прозореца, в очите й се четеше див боязън.
Къде го водите?
Изведнъж напълно изстинах. Все по-трудно дишах.
Друг есесовец, кокалест и по-нисък от първия, нахълта в къщата с брезентова пазарска чанта през рамо.
Съпругът ви къде държи служебните си документи? – попита високият.
Не са тук – отвърна Майка. – Бихте ли ми споделили къде го водиха?
Майка стоеше безпомощна, притиснала с длани шията си, а ниският обикаляше къщата, отваряше чекмеджетата и пъхаше всички открити хартии в чантата си.
Имате ли радиоапарат на къси талази? – попита строго високият?
Майка поклати глава:
Не.
Стомахът ми се свиваше, като гледах по какъв начин ниският отваря всички шкафове и тъпче в торбата дребното храна, която имахме.
Всички хранителни запаси са благосъстоятелност на Райха – продължи високият. – Ще получите купони.
Консервата грах, двата картофа и нещастната дребна зелка – всичко отиде в торбата на кльощавия. Той сграбчи и дребната хартиена кесийка с последното кафе на Майка.
Тя посегна към него:
О, апелирам ви, не вземайте кафето. Само това ни остана.
Високият се обърна и за един дълъг момент огледа Майка от глава до пети.
Остави го – заповяда той и кльощавият хвърли пакетчето на шкафа.
Двамата мъже крачеха из трите ни дребни стаи, вадеха чекмеджетата скриновете и изсипваха чорапи и долни дрехи на пода.
Оръжия имате ли? – попита високият, до момента в който другият претърсваше шкафовете. – Или друга храна?
Не – отвърна Майка. Никога до в този момент не бях я виждала да лъже.
Сигурно сте чули, че укриването на движимости и хранителни запаси, които принадлежат на Райха се санкционира със гибел.
Разбирам – сподели Майка – Бих желала да посетя брачна половинка си…
Тръгнахме след двамата мъже, които се насочиха към задния ни двор. Когато високите германци излязоха на открито, градината ни, оградена от всички страни, ми се стори напълно мъничка. На пръв взор там нямаше нищо съмнително, с изключение на пръстта, с която бяхме заринали полезностите си предната седмица, мястото към момента изглеждаше прекомерно заравнено. Съвсем явно беше, че там има нещо заровено. Броях крачките на офицера, който ходеше из двора. „ Пет… шест… седем… ” Дали виждаха, по какъв начин ми треперят коленете?
Нашата кокошка, Псина, приближи до мястото, където бяхме копали, и заровичка в близост да търси буболечки. Господи, и лопатата беше още там, опряна на стената на къщата, по острието й още имаше засъхнала пръст. Дали ще ни затворят в Замъка или ще ни разстрелят още тук и ще оставят телата ни, та Татко да ги откри, като се върне?
За простак ли ме вземате? – попита високият, и продължи към петното заравнена пръст.
„ Осем… девет… ”
Дъхът ми секна.
Разбира се, че не – отвърна Майка.
Дай лопатата – сподели високият на подчинения си. – Наистина ли си мислехте, че това ще ви се размине?
Не, апелирам ви – сподели Майка. Стисна медальона с Богородица, който носеше на синджирче на врата си. – Аз в действителност съм от Оснабрюк. Знаете ли го?
Високият хвана лопатата.
Разбира се, че го знам. Кой не е ходил там на Коледния базар? Регистрирана ли сте като Фолксдойче?
Фолксдойче немците назоваха етническите германци, които живеят в други страни. Нацистите принуждаваха полски жители с немска кръв като Майка да се записват като Фолксдойче. Регистрираните получаваха повече храна, по-добра работа, както и движимости, иззети от евреите и други поляци, които не са етнически германци. Майка в никакъв случай не би приела статут на Фолксдойче, тъй като това означаваше, че е на страната на Германия, само че пък това беше рисково за нея, тъй като по този начин се опълчваше против Райха.
Не, само че съм съвсем германка. Баща ми беше единствено на половина поляк.
Псина продължаваше да чопли пръстта около загладеното леке, беше си намерила нещо там.
Ако бяхте германка не бихте нарушавали разпоредбите, нали? Нито щяхте да укривате благосъстоятелност на Райха.
Майка докосна ръката му.
Трудно ни е да се оправим с всичко това. Не разбирате ли? Представете си вашето семейство в тази обстановка.
Моето семейство би предало всичко дължимо на Райха.
Есесовецът, хванал лопатата, продължи към петното заравнена пръст.
„ Десет… единайсет… ”
Ужасно скърбя – сподели Майка, вървеше по петите му.
Мъжът не й обърна внимание, направи още една крачка.
„ Дванайсет. ”
Колко ли щеше да копае, до момента в който удари някоя от кутиите?
Молим ви, дайте ни още една опция – сподели Майка, – тези правила са напълно нови за нас.
Офицерът се обърна, облегна се на лопатата и огледа деликатно Майка. Усмихна се по този начин, че се видяха белите му равни, подредени зъби.
Той се приведе към нея и сподели безшумно.
Вероятно знаете разпоредбите за вечерния час.
Да – сподели Майка. Между веждите й се появи дребна бръчица. Размърда ходила, като че ли обувките й стягаха.
Е, това предписание може да нарушите – сподели той, пое медальона й с палеца и показалеца си и леко го разтърка. През цялото време не откъсваше очи от нея.
За нарушаването на вечерния час би трябвало розов пропуск – сподели Майка.
Имам няколко в джоба си – той пусна медальона и постави ръка на гърдите си.
Не ви разбирам – побърза да отговори Майка.
Мисля, че разбирате.
Нима ми казвате, че ще си пандизите очите за това, в случай че ви посетя?
Ако това сте чули…
Германците, които познавам, са културни хора. Не мога да си показва, че бихте поискали такова нещо от майка на две деца.
Есесовецът наведе глава на една страна, прехапа джука и още веднъж подвигна лопатата.
Съжалявам, в случай че съм ви обидил.
Чакайте – сподели Майка.
Мъжът подвигна лопатата високо над главата си.
Господи, не! – извика Майка. Посегна да хване ръката му, само че беше прекомерно късно. Лопатата към този момент беше във въздуха, нищо не можеше да я спре.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ