Людмил Хаджисотиров – Удо, старши треньор на баскетболния тим на

Людмил Хаджисотиров – Удо, старши треньор на баскетболния отбор на Рилски състезател, гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Кариерата му стартира като младеж в ЦСКА, става капитан на юношеския ни народен тим, отпътува да учи в Съединени американски щати, където първо играе за Уинчиндън и печели конференцията. После облича екипа поредно на колежа в Бостън и на университета в Мейн. След Америка Хаджисотиров взема решение да се завърне в България, като подценява няколко примамливи предложения. У нас той е част от тимовете на Славия, Левски, Спартак, ЦСКА. Приключва кариерата си в отбор от Женева. Тази година завоюва купата на България отпред на Рилски състезател.

-Удо, здравей! Много забавна персона си, само че рядко приказваш за себе си – има ли някаква причина?

-Няма съответна причина. Опитвам се да върша нещата, с които се занимавам по най-хубавия метод и дейностите ми да приказват, а не аз за себе си.

- Доволен ли си от сезона, който завърши? Каква е оценката ти за представянето на Рилски състезател?

- До огромна степен съм удовлетворен. Мисля, че направихме най-силния си сезон досега със спечелването на купата и бронзовите медали в шампионата. Имахме много добър тим и колектив със свестни момчета и положителни играчи, което направи работата много по-приятна и по-лесна. Естествено ненапълно съм максималист и съм желал да имаме още повече триумфи и да играем край, само че мисля, че каквото зависеше от нас като старания и подготовка сме го създали. Просто има някои субективни неща, които въздействат, има и липса на шанс. Но в последна сметка, когато човек тегли чертата, най-важното е да знае, че е дал най-хубавото от себе си. Резултатите идват по-късно.

- Кое се оказа решаващо, с цел да спечелите купата на България във финала против Левски-Лукойл?

- Точно в този миг тимът беше в доста добра форма. Всички бяха здрави и бяхме в доста добър игрови темп. Преди това имаше всякакви различия, проблеми, кавги и това в допълнение ни стимулира и в комбиниране с оптималната форма изиграхме доста добър мач. За мен резултатът пристигна закономерно. Спечелването на купата беше в действителност огромно достижение и доста благополучен миг на задоволеност на целия труд. Вложените старания досега съумяха да се материализират и да се изплатят.

- Съжаляваш ли за загубата от Левски-Лукойл в полуфиналния плейоф за шампионата на България?

- Съжалявам естествено. Първият мач го загубихме с разлика, само че вторият го спечелихме. Третата среща действително се реши в последната минута, беше панер за панер. Имаше някои субективни неща, които повлияха – и съдийски отсъждания, и това, че имахме малко по-къса ротация, главните ни играчи най-после бяха по-изморени. Но считам, че изиграхме много мощна серия и действително можехме да играем и пети мач и да създадем освен това. Естествено скърбя, тъй като и аз, и момчетата имаме високи цели и доста ни се искаше да играем край. Но в последна сметка сме задоволени, че сме създали това, което зависи от нас.

- Предстоят две квалификации на националния ни тим против Исландия и Чехия. Какво е мнението ти за българския баскетбол? Ще имаме ли късмет?

- Много се надявам да успеем да победим Исландия тук и да продължим в квалификациите. Смятам, че в последните години Любомир Минчев прави доста добра работа с мъжкия народен тим. Симпатичен е за гледане, има добър колектив, като цяло има последователност. Естествено има и някои неналичия при високите играчи, при центъра, при плеймейкъра. Това са действителности, които са мъчно преодолими, само че знам, че играчите ще се опитат да компенсират всичко и като старания ще дадат максимума от себе си. Надявам се и да имаме шанс всички да са здрави, тъй като продължаването напред в тези квалификации ще бъде много добър подтик за българския баскетбол. Леко е тръгнал нагоре, би трябвало да използваме тази вълна и леко да се надгражда, с цел да може България да си върне името в европейския баскетбол. За всички нас, които се занимаваме професионално с този спорт, а и освен, това е значимо и ще бъде нещо положително.

- Каква е ролята на чужденците в родното състезание? Помагат ли те за повишението на това равнище, за което приказваш?

- Това е концепцията, само че е доста значимо какви чужденци взимаш. Мога да дам образец с нашия тим, че тази година имахме четирима чужденци. Започнахме с трима, а по-късно се наложи да прибавим четвърти заради травмата на Денислав Вутев. При нас беше доста положително, тъй като подвигна равнището и класата на тима. Успяхме да съвместим това да са положителни баскетболисти, само че и свестни хора, което е доста значимо. Получи се една добра сплав сред българите и чужденците. Съответно и резултатите не закъсняха. Чужденците са част от професионалния баскетбол и от всяко едно състезание в Европа – от Евролигата до вътрешните шампионати. Това са клубни тимове - всеки желае резултати и да се показа на допустимо най-високо равнище. Чужденците ненапълно вкарват и атракция в баскетбола. Мисля, че въздействат положително, само че в действителност концепцията да има чужденци е те да са положителни и да са класни, с цел да подвигат равнището и на българите. Но за мен главното е всеки тим да има доста положително ядро от български състезатели и чужденците да са добавката към него.

- Искам да те върна към 30 години обратно – за какво избра баскетбола? Опитвал си да тренираш лека атлетика и тенис, само че с какво оранжевата топка се оказа по-привлекателна за теб?

- Да, това е много обратно. Аз съм от спортно семейство. Определено от дребен спорта ме привличаше. Преди да стартира с баскетбола, карах и скейтборд две години съществено. Беше огромно наслаждение. Първата година играех баскетбол и карах скейтборд. Преди това съм упражнявал и лека атлетика, и тенис. Но с баскетбола не мога да го опиша тъкмо – в действителност е някаква магия, сграбчи ме като обич от пръв взор. Покрай баскетбола имах доста щастливо детство и доста хубави години. Всички знаем каква беше обстановката в България през 90-те години и стопански, и като цяло. Баскетболът беше някакъв метод да избягаш от действителността - гледахме доста НБА, тренирахме, играехме в двора на учебните заведения. Бяха много сантиментални години, само че последователно това нещо мина и в една упоритост да стана доста добър професионален баскетболист.

- Баща ти Людмил Хаджисотиров – Бонзо е добре познато име във водната топка. Не се ли опита да те вкара в басейна?

- Говорили сме, само че не се е опитвал. Брат ми, който е 10 години по-голям от мен, тренираше водна топка, играеше в националните тимове. Баща ми и майка ми видяха, че мен ме е сграбчил баскетболът. Даже първоначално гледаха малко на смешка, тъй като не бях доста висок. Докато един ден една треньорка се обади и им сподели, че ме викат в националния тим за моята възраст и те бяха шокирани. От този миг нататък ми бяха огромна поддръжка, както и брат ми. Оставиха ме да се развъртвам с баскетбола.

- А загуби ли киното, че не продължи да се снимаш в сериалите?

- Интересен въпрос. Не доста хора помнят това. Като дете имах опция да вземам участие в много сериали. Някак си естествено ставаха нещата. На мен ми беше доста забавно и не съм го приемал на съществено, само че не знам – може и да е изгубило. Това бяха занимателни времена.

- Юноша си на ЦСКА – тим, който сътвори доста митове в този спорт. Мислил ли си, че тъкмо този отбор ще изчезне от баскетболната карта на България?

- Не, не съм мислил. Това е и последният тим, за който играх в България преди да отпътува за Швейцария през 2008 година Болно ми е, че го няма сега ЦСКА. Започна се един план с създаване на юношеската школа – от най-ниското равнище, работят с доста положителни и опитни треньори и откровено се надявам да станат нещата. Дано да се развият и още веднъж да има професионален мъжки тим, който да е черешката на тортата за школата на ЦСКА. За мен в София би трябвало да има няколко мощни тима. Задължително би трябвало да ги има Левски и ЦСКА. Като израствах имаше и Славия, и Локомотив, и Спартак МВР… Имаше към пет тима в София. Това също възпламенява интереса на хората към баскетбола. Аз съм младеж на ЦСКА и това ми е тима на сърцето. Хората и почитателите заслужават да има един доста мощен тим на ЦСКА, който да играе и интернационалните шампионати и да е центърът на баскетбола в София.

- В тези времена, които наричаш „ сантиментални “, имаше ли баскетболист, на който искаше да приличаш?

- Имало е, да. През 90-те години започнаха да дават НБА, което ни възпламени извънредно доста. Записвах на видеото всяко едно предаване. След това копирах нещата, упражнявах ги. Имах кумири – естествено Майкъл Джордан като на всеки по това време. Но и в българското състезание съм се учил от много играчи – Георги Младенов, Равуцов, Минчев, да не ги изреждам всичките… Като всяко дете имах модели и се пробвах да ги копирам, да взимам най-хубавото от всеки и да ставам по-добър.

- Беше капитан на юношеския народен тим на България до 18 години на шампионата във Варна през 1998 година След това отпътува за Съединени американски щати, където продължи образованието си. Как ти подейства допирът с баскетбола в меката на този спорт? Огромен ли беше шокът?

- Промени ми напълно живота. Това състезание през 1998 година беше извънредно мощно за 80-ти набор, едни от първите европейски играчи, създали пробив в НБА – Пау Гасол, Тони Паркър, Кириленко… На това състезание бях топ изпълнител съвсем до края, дружно с Филип Виденов. Това беше и повода да отидем в Америка, защото получихме доста оферти за спортни стипендии. Но внезапно, отивайки в Съединени американски щати, се сблъскваш с малко по-различен спорт – извънредно физически, доста атлетизъм. Но на ме ми беше фантазия, откогато играя баскетбол, да отида тъкмо в меката, тъй като желаех да играя колежански баскетбол. Да взема обучение, само че и да се сблъскам с това, което от дете съм гледал тук по малкия екран. Промени ми напълно живота, възгледите, мирогледа. Беше необикновен опит и се сблъсках с баскетбола на най-високото равнище, с едни супер гении. Но там нямаш избор, там е джунгла – или се адаптираш и успяваш, или отпадаш непосредствено от вагона. Смятам, че съумях да се приспособявам и да заиграя добре и там.

- В Уинчиндън (САЩ) си единственият бял баскетболист, печелите конференцията. Показа ли, че „ белите също могат да скачат “?

- Първата година в Уинчендън не бях единственият бял. Там беше и хърватинът Бруно Шендов, който игра в Лукойл и шест години бе в НБА. На втората година в действителност бях единственият бял играч в тима. По едно време бяхме първи в Америка. Това беше извънредно мощно учебно заведение с доста гений в играчите. Беше необикновен опит. Едно от нещата, което учудваше локалните бе, че съм бял, пък мога да скачам толкоз високо. Моят атлетизъм ми оказа помощ много, с цел да мога да играя по-успешно в Америка.

- Учил си в колежа в Бостън, а по-късно завършваш университета в Мейн. Как гледаш на политиката и публицистиката?

- Това са двете специалности, които приключих. Продължавам доста да се интересувам от политика. Следя процесите в политиката и в България, и в международен проект. От дете доста обичах историята и по тази причина се насочих натам. Завърших също публицистика, масмедии и връзки. Също ме влечеше и ми беше забавно. След като се върнах от Америка, пишех в много блогове, разясних мачове, за което това обучение ми оказа помощ. В момента се занимавам с професионален баскетбол и ми е по-скоро като занимание. Но и двете специалности ми бяха доста забавни и имах шанса да имам доста положителни преподаватели, професори на доста високо равнище. Мейн беше доста мощен научен университет, а колежът в Бостън беше в топ 20 в света. Беше извънредно мъчно редом да се учи там и да се тренира, само че беше незаместим опит.

- Разкажи ни за срещата ти с „ извънземните “ – тези, които до тогава бе гледал единствено по телевизията…

- Заминах за Америка септември 1998 година и през декември бях в Хюстън за Коледа при мой доста добър другар. Имаше локаут в НБА и не се играеха мачове. В „ Уестсайд Клъб “ – мястото, на което Хюстън Рокетс се приготвя, започнах да упражнявам самостоятелно с Джон Лукас, който беше треньор на Сан Антонио Спърс. След това се случи по този начин, че и със сина му почнах да играя и внезапно множеството играчи от НБА, които съм гледал – Хаким Олайджуон, Чарлс Баркли, Ейвъри Джонсън пристигнаха там да упражняват. Имахме опция аз и синът на Джон Лукас два пъти да се включим и да играем с тях. Беше в действителност нереално, че играейки в двора на 138-мо учебно заведение в София и гледайки всички тези играчи по малкия екран, четири месеца по-късно аз съм с тях и съумях да се включа в двустранна игра. Беше като фантазия, която се сбъдва.

- Как се държат звездите в НБА?

- С мен тогава се държаха извънредно добре и положително. Бях удивен, нямаше никаква пренебрежителност, в противен случай – окуражаваха ме и се радваха. Може би и тъй като виждаха, че съм от Европа. Също им беше забавно, че съм бял и невисок, пък мога да скачам и да забивам. Определено не им личеше, че са мултимилионери. Начинът им на държание беше модел. Допирът ми с тях ме направи още по-щастлив.

- Защо се върна в България, откакто приключи образованието си, оттатък океана? Съжаляваш ли?

- Така се стекоха събитията. Не скърбя за нищо, тъй като всяко деяние е опит, от който се учиш. Истината е, че имах опция незабавно след университета да продължа професионално в първата лига на Франция, само че по този начин се стекоха нещата, че заиграх в Левски. Понякога си мисля какво би било… Смятам, че в случай че бях отишъл непосредствено в чужбина, можех да имам по-добра кариера като баскетболист. Но въпреки това престоят ми тук също ми даде много. Бях в България, професионално правех това, което обичам, тъй че не скърбя за нищо, само че естествено от време на време си мисля какво би станало…

- Твърдиш, че шестте години, прекарани в Съединени американски щати, са те предиздвикали да забравиш интригите и ударите под пояса в баскетбола в България. Каква бе обстановката, когато подписа с Левски? Сети ли се още веднъж за тези удари?

- Да, в действителност в Америка водещото е какво можеш и качествата ти, без значение от кое място си. Няма толкоз подмолни игри и измами. Докато тук в България, освен в баскетбола, знаем, че водещото е кой познаваш, на кого си човек и така нататък Аз имах конфликт с това нещо, само че считам, че това ме е направило по-силен като персона и като темперамент. Успях да преодолея всичките неща и да заиграя добре – по този начин както желая. Смятам, че имах положителни две години в Левски, по-късно в ЦСКА. После съумях да играя в Женева, Швейцария. На това място се усещах и играх добре, преди да получи казуса с щитовидната жлеза и да се наложи да спра да играя професионално.

- Какво си намерения, когато разбра, че повече не можеш да играеш баскетбол? Как го одобри?

- Беше доста тежък миг, тъй като бях вложил всичко в това да стана доста добър професионален баскетболист. Смятам, че тъкмо тогава всичко вкупом беше почнало да се случва. Бях излязъл да играя в чужбина, в добър тим, в добра обстановка, с положително възнаграждение. На 28 години усещах, че всичко се е наместило. Физически бях доста добре, към този момент приключен механически, ментално знаех защо става въпрос. Беше мъчно тъкмо в този миг, когато усещах, че занапред ми предстоят най-силните години професионално, да спра да играя. Беше потрес, само че въпреки това, още до момента в който бях в Америка, приключих треньорски курс там с мисълта един ден като спра да играя, да се занимавам с това нещо. Някак си доста бързо стана преходът от състезател към треньор. Сашо Везенков ми даде късмет да стартира в школата на Лукойл и сякаш този потрес се понижи. Този транзиционен интервал беше по-лесен, тъй като останах в баскетбола. От друга страна беше доста положително, че започнах по-рано да се занимавам с треньорската специалност. Това ми даде много добър старт и няколко години, които са ми бонус за тази специалност.

- Можеш ли да сбъднеш фантазиите си като работиш в България?

- Зависи какви са ти фантазиите, само че считам, че може. Колкото и да е мъчно, с цел да постигнеш нещо огромно, първо би трябвало да се докажеш в България. Аз персонално си обичам родината. Смятам, че който има упоритости и качества, може и тук да успее и да реализира положителни триумфи. Но един човек е толкоз огромен, колкото са огромни и фантазиите му. Всеки би трябвало да има огромни фантазии, цели, упоритости. След това от него си зависи, от шанс, от доста неща те да се осъществят и да се случат.

- Защо съгласно теб младежите в България търсят щастието отвън рамките на страната ни?

- Защото доста от младежите, които са образовани и имат положителни качества, се отчайват от някои неща в България – конюнктурата, подмолните игри… А и когато усещаш, че можеш да отидеш в чужбина на вярното място, да се реализираш и да печелиш повече с специалността си, с това, което знаеш и можеш, има логичност и аргумент да го направиш. Мисля, че това е главното, което ги стимулира. Смятам, че в този преход нещата по този начин са направени политически, че някак си да отблъскват по-кадърните младежи да вървят в чужбина и по този начин да се манипулира по-лесно популацията.

- Остава ли ти време в този момент за отмора или търсиш попълнения за тима на Рилски състезател?

- Някакъв микс от неща е. Опитвам се да си почивам, само че редом с това работя по селекцията за идната година. Изключително значимо е каква основа ще сложим като играчи в тима, с цел да може да има вероятност за триумфи и добър сезон.

-Нещо в персонален проект да споделиш?

- В персонален проект се пробвам да бъде благополучен и да имам допустимо най-хубавия живот.