Любослава Русева: Цветанов като “То” и журналистиката като вид чистене
Любослава Русева е политически наблюдаващ, прочут в последно време най-много от reduta.bg, който намира връзка сред публицистиката и чистенето; счита за пагубно желанието да бъдеш харесван от всички; обича да научава неща, които знае, че в никакъв случай няма да й свършат работа; и има вяра в това, че светът се крепи на любознание, подигравка и самовзискателност.
Да стартираме с досадното, с цел да определим подтекста на този диалог. Повечето хора биха предположили (поне по моему), че си с леви убеждения, само че тези термини доста се размиха в българския политически диалог.
Няма да скрия, че това съмнение ме изненада, тъй като най-малко до този миг съм била определяна по-скоро като „ десен “ човек. Никога през живота си не съм гласувала за лява партия, пък и Българска социалистическа партия, да речем, такава ли е? Когато управляваше тройната коалиция с левия министър председател Сергей Станишев, беше въведен плоският налог, схващан даже като либертарианска мярка.
ОК, одобрявам, че съм се объркал (смях).
А наскоро сегашният десен финансов министър Владислав Горанов разгласи с съвсем болшевишки възторг, че данъкът давал на бизнеса „ законен чист запас за яхти и ролс-ройси “. И в действителност, прословутият Бенчо Бенчев, спонсорът на Българска социалистическа партия, беше транспортиран до общинските съвещания в Бургас ту със личното му бентли, ту с персоналния му ролс-ройс. Така че тези термини, по справедливата ти забележка, мощно се размиха, а аз позволявам, че таман в това се е състояла задачата. Нека си спомним, че вкарването (не влизането!) на царя в българската политика беше съпроводено от възторзи по какъв начин в този момент той ще разбие „ порочния двуполюсен модел “, само че в следствие получихме още по-порочната размитост. Та в случай че би трябвало сама да се дефинира каква съм, почтено ще отговоря: не знам тъкмо. От една страна, аз съм закостенял човек, който тачи разпоредбите и по никакъв начин не харесва радикалните промени, само че, от друга, постоянно съм взимала толкоз екстравагантни решения за личния си живот, че на моменти съм се чудела дали в мен не дреме един анархист.
Любослава Русева
Някой Бакунин или даже Кропоткин, примерно.
Да, който да ме подтиква да върша дребните си персонални революции. Социалните революции обаче не са ми по усета, само че в това време съм склонна да ги приема за „ неизбежно зло “, когато ръководещи и ръководени са се трансформирали само в отвратителни и отвратени. Горещ последовател и бранител съм на самостоятелните свободи, единствено че държа да има открити правила, които да важат за всички ни. Мисля, че хората са равни по права, само че намирам за отблъскващо двуличие концепцията за тъждество. Иначе непрекъснато мърморя, че нямаме заложба за общностно живеене, че ни липсва това „ лепило “, което да ни събере един с различен в свястно общество. Приветствам свободния пазар и съм срещу затормозяването му с безкрайни регулации, само че и него не считам за единствен достоверен регулатор на опциите за реализация. Харесвам обществената страна, в която няма „ изключени “, обаче негодувам против подпомагането на мързеливия, който укорявам за доброволното му изключване и отхвърли му да се развива, очаквайки различен да се погрижи. Може би съм последовател на Контрапунктистиката, която Умберто Еко беше описал на смешка в „ Махалото на Фуко “ като просвета за „ вътрешната противоречивост на предмета “. Оттам нататък Белбо и Диоталеви измислиха всевъзможни оксиморони, които да звучат наукообразно – от Стабилност на революцията и Основи на националната олигархия през История на обновителните обичаи до Съвременна шумерска литература и Фонетика на немия филм...
Диоталеви е противоположното на теб, в случай че позволиш (смях). Кой и по какъв начин би трябвало да ръководи България сега? Какъв е методът да се спасим от към този момент все по-сигурния цялостен провал?
В една своя тирада Джон Кенеди споделя, че демокрацията е сложен тип ръководство, тъй като изисква най-висшите качества, наречени самодисциплина, умереност, подготвеност да се ангажираш и да се жертваш за общото богатство. Кратка, елементарна и напълно ясна „ рецепта “, само че извънредно сложна за осъществяване. Впрочем това се вижда тъкмо от модела „ Бенчо Бенчев “, или Бентли Бентлиев, както го назова един другар.
Аз го нарекох “Бенчи Бенч ”, в същия смисъл (смях).
Сполучливо. Но: в този затворен кръг партиите, без значение от идеологическите им разлики, в случай че изобщо съществуват такива, „ си играят “ с локални предприемачи. Тези предприемачи ги финансират, като по едно и също време с това партиите им дават опция да влязат в локалната власт, с цел да вземат решения, директно облагодетелстващи бизнеса им. Тоест става дума за една всеобхватна политико-икономическа обстановка, тъй като безусловно същото се случва на национално равнище.
Защо да вземем за пример „ това, което имаме като Цветан Цветанов “ е толкоз всемогъщо? Причината е повече от явна: то построи ГЕРБ, то познава актива, то владее структурите по места. Методите на кадровика Цветанов - а Цветанов в действителност може да се споделя Иванов или Петров, тъй като приказваме за събитие (затова го назовавам „ то “), - бяха единствените вероятни. Действително единствените, защото трябваше да се построи мощна организация от членове и деятели, които не са обединени от идеология и нямат даже минимално схващане за някаква задача. При съществуване на общ брой от голям брой персонални ползи, провидели шанса да се употребява власт, „ то “ следваше да измисли ефикасни способи за надзор. И ги измисли: клиентелистката конструкция получава достъп до публичен запас, само че от своя страна е длъжна да се регистрира пред върха на пирамидата. Отчита ли се „ вярно “, клиентелата може да си вилнее както си пожелае, да се трансформира в стотици, че дори и хиляди борисовчета и цветановчета по места. Онзи скандал с изнудвания предприемач от Добрич, който беше дал на районен партиен фактор няколко тона суджуци, отлично обрисува трагикомичната картина на към този момент тоталния управнически разгул. Комична, несъмнено, единствено около уханието на мръвки, другояче сходно нещо, освен това етикетирано като „ дясно “, е атентат против визията за нормалност, правила, просвета, смисъл.
А по какъв начин да се спасим ли, питаш? Това ме подсеща, че преди двайсетина години бях получила писмо от човек, който се беше подписал като Хитър Петър и оферираше да се забранят всички партии. По-късно този апел се появи и на улицата, предходната есен цъфна и върху плакатите на протестиращите против цените на горивата. Иначе казано, сходни оферти набират известност, тъй като са привлекателно елементарни: сочат виновника за груповото ни злощастие, както и средството, което ще ни разреши да се освободим от него. Понеже огромна част от по този начин наречения електорат се усеща непредставена и предадена от всяко последващо ръководство, такива като Хитър Петър стават податливи на рискови популистки хрумвания. Но надали има потребност да изяснявам какво ще се случи, когато простите силови политически решения завладеят мозъците на хората, а тези, които ги пропагандират, получат власт. Защото казусът ни не е в съществуването на партии, той е в положението на партиите. В това, че те не са „ естествени “ политически организации, а котерии, чийто преобладаващ интерес е използването на властта. По тази причина те си наподобяват като еднояйчни близнаци и по тази причина е толкоз елементарно хората, хранещи се от политика, да минават от партия в партия и да основават нови партии. Тези фракции се занимават на първо място с политически бизнес, а конкуренцията се води главно за преразпределяне на облагите от властта. В подобен случай не виждам различен метод да избегнем краха, с изключение на самодисциплината, въздържаността и готовността да се ангажираш и даже жертваш за общото богатство. Него обаче партийната клиентела възприема с безсрамен смях.
Ти си от “мислещата страна ” на прехода. Какви бяха грешките и за какво не ни се случи една, да речем, „ Словения “ и на нас?
Обяснявам си го с дефектите на характерния български индивидуализъм, който няма нищо общо с този в западната част на Европа. Неразвитата градска просвета роди индивидуализъм без корени, некадърен да въодушеви персонална самодейност и предпочитание за независимост, само че кадърен да изкористи всяко общо дело. По времето на комунизма силовата рационализация, съчетана със смачкването на пооформилите се градски буржоазни елити, безусловно изтърбуши нравствеността на българите. Тя сложи доста хора в обществени функции, които са непригодни да извършват. До през вчерашния ден пасли кози, те започнаха да се изявяват на поприща, които са им изглеждали напълно недостъпни – партиен секретар, ченге, икономически деятел, правист, публицист, мъдрец. Тоталитарният ред обаче строго контролираше терените за себеизява, ясно начертаваше вероятните пътища за житейски триумф, по които да се блъскат тълпите от кариеристи-парвенюта. Университетът, проникването в Партията, влизането в Службите, няколко паралелни, само че доходни поприща – летци, бармани, склададжии, публицисти – значимото е, че беше ясно какво да правиш. Съответно беше ясно и какво би трябвало да правиш, в случай че не искаш да избереш нито един от тези терени – да станеш непринуден новобранец, само че пък да се наслаждаваш на вътрешна независимост, споделяна на чашка в компания. Уви, доброволното аутсайдерство не беше развито задоволително, с цел да породи авторитетна дисидентска просвета.
И внезапно?
Ами внезапно рухването на този модел разкаля всички тези терени, които създаваха някакви ненарушими правила при ръгането с лакти в битката за триумф. Остана единствено ръгането с лакти без никакви правила. Разделени и ненавиждащи се, ние се усещаме непознати един на различен, деградацията на чувството, че с цел да живеем дружно добре, от нас се изискват възпитание и самовзискателност, е съдбовна. Тежкият недостиг на градска просвета се вижда и в най-дребното нещо, тъй като навсякъде се вихри душевността на селяка-индивидуалист, който гони само персоналния си интерес във всяко групово дело. „ Може и по този начин “, в случай че не става - „ карай да върви “. Всичко се прави нефелно, през просото, без почитание към общото. Плаче ми се всеки ден, когато ходя по една от най-хубавите улици в София – „ Оборище “. Разбито, мръсно, кално, гнусно. Грозота. Това е думата, колкото и някои да ми се сърдят, че „ храча българския народ “. А не го храча, мъчително ми е, изпитвам откровена печал. Разказвала съм по какъв начин синът ми като дребен ме питаше: „ Защо в близост е толкоз грозно? “, само че след това престана да ми задава този въпрос. С порастването си, наподобява, одобри неуместната панорама, до момента в който в чистата детска душа към момента е имало инстинктивна паника и опозиция. И той привикна, одобри го, към този момент не му прави усещане.
Остана ли някакъв български дух? Къде и при кого?
Макар да се нервирам от патриотарските прояви с носии, чанове, хорà, гайди, нагазване в ледени реки и рилски езера, също толкоз се нервирам от опитите българският дух да бъде присмян и потиснат. Едно е да критикуваш, напълно друго е да мачкаш с внушения, че той не коства пукната пара. Всъщност тези, които са ненавиждали и сочели най-лошите черти на българите, са обичали българите най-силно. Толкова са били загрижени за нас, че да ни създадат на салата поради нашите дефекти. Един от тях самите българи нарекли Щастливеца, тъй като постоянно крачел с усмивка, а в анкетата на проф. Иван Шишманов дал отговор на въпроса кой е идеалът му за земно благополучие по този начин: „ Свободата от всевъзможни условности и отговорности. ” „ Ако бихте желали да си имате девиза, коя бихте взели? ” – попитал го още проф. Шишманов, а Щастливеца избрал „ Свобода, почтеност и обич. ” И таман с обич окайвал народа си, за който „ робуванието е самодоволство, тиранията – милосърдие ”, и който „ няма една твърда точка, на която да спре погледа си, една ръкохватка, на която да се ослони ”.
Години по-късно поетът Кирил Христов - който високо оценявам, както знаеш, - попаднал на гроба му. Върху кривия кръст едвам прочел няколко букви „ от така скъпото име ”. Самият гроб бил вдлъбнат, тревясал, с нечисти хартии, хвърлени от инцидентен минувач, по тази причина поетът издал жестока присъда над българския народ: няма възпитание нито в неговия живот, нито на гробищата му, където се заличават гробовете на великаните – „ единственото опрощение за съществуването на това полудиво племе ”. А след тези думи отново Кирил Христов, саркастикът на саркастиците, написал една от най-оптимистичните теории за нашия народ. Вярвал, че ще пристигна ера на напредък, че от туй мътно вино ще излезе и шампанско, както се изразил.
Колкото и да съм черногледа, избирам и аз да имам вяра в това. Но колкото и да желая да имам вяра, интелигенцията някак ми се губи от картината, виждам в нея Динко и шкембето на Каракачанов.
С това се присъединяваш и към мойта “омилетика ” (смях). Каква би трябвало да е ролята на политическия анализатор в подтекста на жанровата флуидност, която претърпяват медиите през днешния ден?
Май най-важното е да не държи да се харесва на всеки. Още: да не бъде безпристрастен, да не се плаши от пристрастията и несъгласията си, да показва умерено персоналните си позиции. Казвали са ми, че съм прекомерно субективна в текстовете си, само че това не ме тормози. В края на краищата не упорствам за безспорна справедливост и безпогрешност. Няма да се върша на храбрец, който безстрашно е отказвал да се преценява с политиката на изданието, където работи, само че и в никакъв случай не съм писала по насила неща, които не мисля. Напротив, дори съм се карала с другари, на които не съм спестявала и подигравателните си оценки. Справедливи или не, не съм се криела зад маски, не съм лицемерила. И дръзвам да кажа, че съм извънредно самокритична и се вслушвам във всевъзможни забележки. Например от политическите наблюдаващи се чака освен да проучват, само че и да оферират решения, а аз чак да начертавам вероятности не се ангажирам. На мен ми е задоволително да владея и развъртвам изпреварващ нюх за значимите неща, единствено че на хората очевидно не им е задоволително.
Какво за теб е свободен публицист и какви функционалности би трябвало да извършва той като подобен? Познаваш ли подобен изобщо? И по какъв начин той би трябвало да работи в светлината на следното: съгласно сътрудника Хобс, всяка общественост е изправена пред две рискове – безредица или абсолютизъм, а съгласно Лок, с неговото обучение за взаимоотношението на управляващите, бъдещите посредници сред народ и власт трябвало да следват “естествения закон ”?
Много пъти съм писала за срутената преграда сред власт и медии, което направи и двете страни подвластни една от друга.
Ще прозвучи тривиално, в случай че повторя и по какъв начин тази медийна обязаност с политическите звезди на деня роди несвободна аудитория. Свободни публицисти обаче към момента има, най-много в уеб сайтове, които те поддържат с неимоверни старания. Нямат финансиране, тичат от работа на работа, с цел да съумеят да напишат. Стойко Тонев, прочут като Тони Филипов, доктор, преди време ни събра няколко души в „ Редута “ и знам какво му коства това. Да прави уеб страницата и по едно и също време с това да написа забележителните „ Делниците на един вманиачен “, които са хроника на в действителност налудното ни време, е денонощен труд. Този труд изпива силите, безусловно ти взима здравето. И като ми каже някой, че си живеем живота, тъй като сме получили финансиране от „ Америка за България “ и непосредствено ни се спускат тези, че и подготвени текстове, напряко буйствувам. Хем ми е смешно, хем ми идваше да ударя тв приемника, когато мернах Мадам В. и я чух да го разправя. Точно тя... Ама руснаците имат един чудноват лаф: „ Каждый судит по мере своей испорченности “.
От кого си се учила и кого искаш да научиш? Бих желал да те насоча към нещо съответно – би трябвало ли да отхвърляме „ огромните “ от предишното поради идеологии, с които не сме съгласни, и по какъв начин можем да бъдем учители на идващите?
Чета доста, в последно време най-вече документалистика и публицистични есета. Това доста ми оказва помощ, тъй като ми дава опция да върша препратки, да употребявам аналогии, цитати, случки, обстоятелства. Така не ми е скучно, тъй като непрестанно се сещам за нещо и някак текстът самичък ме повлича. Уви, това не всеки път води до щастливи обрати в процеса на писане, само че пък нерядко открива някаква напълно друга вероятност. Дори да не съм съгласна с тезите на създателя, който чета, не запращам труда му с лека ръка, а се пробвам да схвана кое го е предиздвикало да мисли иначе. Случвало се е и противоположното – да се възхитя от написаното, а ненадейно да се окаже, че биографията на индивида зад него не допуска чак такова удивление. И незабавно ще дам образец: Димо Казасов, чиято публикация „ За демокрацията и за елита “ е оповестена през 1930 година в списание „ Звено “. В нея той написа: „ Демокрацията е положение на едно напреднало публично развиване, към което пътят у нас е задръстен от доста псевдодемократи и псевдодемократически институти. Нашата битка не е против демокрацията, а против спекулантите с демокрацията и против това положение на институтите, при което външната форма служи единствено за прикритие на от дълго време отречени олигархически порядки. Противник на демокрацията не е този, който сочи, а който търпи тия порядки “.
Това, коства ми се, е едно от най-точните описания на положението, до което през днешния ден е изпаднала българската страна. Олигархията подчинява ползите на болшинството на ползите на едно незначително малцинство. Най-важните постове са убежища на посредствеността. Безличието и некадърността прикриват грабежите в задкулисието. Политическите дейци служат на извехтели канони и най-много на тайните си настойници. Ситуацията е повече от нетърпима. Не се вижда никакъв избор. Хората ненавиждат партиите. Какво тогава да се прави с тези „ събирателни сдружения за употреба на властта “?
Прекрасно го е дефиниран, само че отговорът на по-горния въпрос, както знаем, идва четири години по-късно, под формата на прелом. Като създател на „ Звено “ самият Казасов интензивно се включва в свалянето на Народния блок и в основаването на нов политически модел: „ непартийна – национална власт “. И когато го цитирах, незабавно станах и превратаджийка, и фашага...
Доста си е теглило човечеството от всякакви идеологии, постанова се да бъдем деликатни и прозорливи. Лично аз нямам самочувствието да наставлявам, не си го разрешавам и по отношение на личните си деца, тъй като съм уверена, че всеки има право да гради мнение, в това число на своите заблуди. Важното е да приема грешките и нелепостта си със самоирония, вместо да упорства в тях.
Каква беше ролята на българската просвета (и имаше ли такава изобщо) в края на 90-те и 2000-те?
Имаше я, не може да се отхвърля. Даже някои бяха по-добри тогава, тъй като на хоризонта още се мержелееше някаква вяра. Изключвам, несъмнено, полуинтелигентите, въоръжени с претенцията, че са интелектуалци. Страхувам се обаче, че на публиката ѝ все по-трудно да разпознава едните от другите, тъй като последните получиха достъп до телевизионните студия. Изпълняваха ролята на интелектуални „ шпицкоманди “ съгласно политическата обстановка, събираха се в комитети, давеха гласовете си в групови заявления. Същинско интелектуално озарение имат малко на брой, само че въпреки всичко ги има, не са напълно изчезнали.
Какво най-вече липсва на българската просвета? Да погледнем оттатък неналичието на институции, обмисляне и финансиране. Защото и при всички пари на света, в случай че няма качество, продуктът постоянно ще е чалга.
Вероятно най-вече ѝ липсва самовзискателност. Халтурата доминира, защото се работи на правилото „ да изкараме в този момент едни кинти “. Чудесни артисти се кривят и лигавят без мярка, другояче надарени хора се вършат на гламави шутове. Неотдавна частен спектакъл, който се хвалеше, че не е взел или употребил „ даже половин стотинка държавни пари “, се хвърли на амбразурата в отбрана на Вежди Рашидов, който и хабер си няма къде се е родил Иван Вазов и жива ли е още Гена Димитрова. Пречупват гръбнак пред властта, от която към този момент не зависят, а някои и в никакъв случай не са зависели, и карат напред, през пръсти. Ама това не се получило? Ама от кино лентата не се чува и една имитация, а сюжетът е тъп? Бе давай там, огромен праз.
Не знам дали да се успокояваме, че това е краткотрайно събитие, а не затвърден нрав. И макар че не всичко е чалга, несъмнено, „ производителите на саздърма и бахур “ последователно постановиха усета си. За да им се угоди, всеобщо не престават да се вършат „ взаимни отстъпки “, на чийто декор опитите за елитарно изкуство са или ужасно непостижими, или непостижимо страшни.
Колко постоянно си мечтаеш да пишеш за нещо друго, а не за, примерно, следващия скандал в някое министерство, и какво е то?
Мечтая си да не пиша въобще. Скоро попаднах на едно събиране, където всеки обясняваше, че написа или към този момент е написал „ книга “. Като го питаш по какъв начин е, дава отговор: „ Пиша книга “, дори „ Пиша си книгата “, все едно ще сътворява Магна харта. Здрав ли е, закъсал ли го е, имал ли е бъбречна рецесия – това няма значение. Което е отлично, единствено дето след това получих един ръкопис, където основната героиня – столична интелектуалка, непрекъснато иЗкаше нещо си (смях). Това значи, че преди да се написа, не се чете. А аз иЗкам да чета ли, да чета, да прелиствам огромните създатели, да узнавам всякакви нови работи. Ей по този начин от биографията на Леонардо да Винчи научих, че езикът на кълвача може да се изпъне над три пъти дължината на човката, което с изключение на за изплъзване на личинки, служи и за предотвратяване на мозъка. Когато удря с клюн, силата, упражнявана върху главата на кълвача, е 10 пъти по-голяма от тази, която би умъртвила човек! Надали тази информация ще ми потрябва в миналото, само че съм безпределно любопитна и не желая да преустановявам да се учудвам. Мисля, че загубим ли любознанието си и способността си да се удивляваме, това е краят.
Е, от време на време въпреки всичко си протоколирам всякакви истории или хрумнали ми сюжети. Ако не ги употребявам в някой текст за следващия, да, скандал, може и аз да си напиша „ книгата “. Засега обаче не ми остава време, а и писането на публицистични умотворения се трансформира в обвързване, което на моменти е същинска повинност. Уморително и изхабяващо занятие е, още повече когато „ кривиците “ са все едни и същи, а олицетворенията им ни минимум не въодушевяват. Някъде прочетох за американската поетеса Рут Стоун, която като дете във Вирджиния чувала по какъв начин стихотворението препуска към нея. Докато работела на равнищата, просто го чувала и била наясно по какъв начин би трябвало да постъпи: да тича бързо. Да бяга към къщи с всички сили, с цел да го изпревари и да вземе лист и молив. Само по този начин успявала да го улови, щом дойде, „ да го хване за опашката “. Това за мен е щастието – забавните истории да препускат към теб и ти да тичаш, с цел да ги запишеш с големия си гений. Пожелавам го на всеки пишещ човек.
Как можем да избегнем това изцяло смазване на всевъзможен гений единствено тъй като „ няма какво друго да се работи “? Постоянно преквалифициране в функции, които са дори и непристойни или най-малкото очевидно не удовлетворяват този, който ги извършва?
Дъщеря ми доста се смя, когато един път ѝ споделих, че обичам да шетам. Но съм изцяло сериозна, тъй като виждам смисъл в това да миеш и търкаш, а след два-три часа да се обърнеш, да се огледаш и да видиш резултата. Журналистиката също е тип почистване, само че постоянно, да не кажа в никакъв случай, резултат не виждаш. Идва ти да виеш от изтощение, когато напъните ти изтичат в канавката, а нищичко не се трансформира. Чувството за безсмислие пропилява и попилява същински гении. Отново Димо Казасов назовава журналистическата специалност „ кучешки поминък “, изпитвайки и на личния си тил „ всичката долнопробност на това по-пусто и от незнанието интелигентско пустославие “.
Оправданието, че няма какво друго да се работи, може да приспи инертността и съвестта единствено за известно време. А има и доста по-достойни занимания от това да робуваш на плондироподобен медиен олигарх и да козируваш пред нечия партийна централа. Чистенето на къщи и миенето на чинии, да вземем за пример, сигурно ще носи по-голямо задоволство. И освен не виждам нищо срамно в това, ами го намирам за животоспасяващо бягство.
Oще на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и създателя.
Да стартираме с досадното, с цел да определим подтекста на този диалог. Повечето хора биха предположили (поне по моему), че си с леви убеждения, само че тези термини доста се размиха в българския политически диалог.
Няма да скрия, че това съмнение ме изненада, тъй като най-малко до този миг съм била определяна по-скоро като „ десен “ човек. Никога през живота си не съм гласувала за лява партия, пък и Българска социалистическа партия, да речем, такава ли е? Когато управляваше тройната коалиция с левия министър председател Сергей Станишев, беше въведен плоският налог, схващан даже като либертарианска мярка.
ОК, одобрявам, че съм се объркал (смях).
А наскоро сегашният десен финансов министър Владислав Горанов разгласи с съвсем болшевишки възторг, че данъкът давал на бизнеса „ законен чист запас за яхти и ролс-ройси “. И в действителност, прословутият Бенчо Бенчев, спонсорът на Българска социалистическа партия, беше транспортиран до общинските съвещания в Бургас ту със личното му бентли, ту с персоналния му ролс-ройс. Така че тези термини, по справедливата ти забележка, мощно се размиха, а аз позволявам, че таман в това се е състояла задачата. Нека си спомним, че вкарването (не влизането!) на царя в българската политика беше съпроводено от възторзи по какъв начин в този момент той ще разбие „ порочния двуполюсен модел “, само че в следствие получихме още по-порочната размитост. Та в случай че би трябвало сама да се дефинира каква съм, почтено ще отговоря: не знам тъкмо. От една страна, аз съм закостенял човек, който тачи разпоредбите и по никакъв начин не харесва радикалните промени, само че, от друга, постоянно съм взимала толкоз екстравагантни решения за личния си живот, че на моменти съм се чудела дали в мен не дреме един анархист.
Любослава Русева
Някой Бакунин или даже Кропоткин, примерно.
Да, който да ме подтиква да върша дребните си персонални революции. Социалните революции обаче не са ми по усета, само че в това време съм склонна да ги приема за „ неизбежно зло “, когато ръководещи и ръководени са се трансформирали само в отвратителни и отвратени. Горещ последовател и бранител съм на самостоятелните свободи, единствено че държа да има открити правила, които да важат за всички ни. Мисля, че хората са равни по права, само че намирам за отблъскващо двуличие концепцията за тъждество. Иначе непрекъснато мърморя, че нямаме заложба за общностно живеене, че ни липсва това „ лепило “, което да ни събере един с различен в свястно общество. Приветствам свободния пазар и съм срещу затормозяването му с безкрайни регулации, само че и него не считам за единствен достоверен регулатор на опциите за реализация. Харесвам обществената страна, в която няма „ изключени “, обаче негодувам против подпомагането на мързеливия, който укорявам за доброволното му изключване и отхвърли му да се развива, очаквайки различен да се погрижи. Може би съм последовател на Контрапунктистиката, която Умберто Еко беше описал на смешка в „ Махалото на Фуко “ като просвета за „ вътрешната противоречивост на предмета “. Оттам нататък Белбо и Диоталеви измислиха всевъзможни оксиморони, които да звучат наукообразно – от Стабилност на революцията и Основи на националната олигархия през История на обновителните обичаи до Съвременна шумерска литература и Фонетика на немия филм...
Диоталеви е противоположното на теб, в случай че позволиш (смях). Кой и по какъв начин би трябвало да ръководи България сега? Какъв е методът да се спасим от към този момент все по-сигурния цялостен провал?
В една своя тирада Джон Кенеди споделя, че демокрацията е сложен тип ръководство, тъй като изисква най-висшите качества, наречени самодисциплина, умереност, подготвеност да се ангажираш и да се жертваш за общото богатство. Кратка, елементарна и напълно ясна „ рецепта “, само че извънредно сложна за осъществяване. Впрочем това се вижда тъкмо от модела „ Бенчо Бенчев “, или Бентли Бентлиев, както го назова един другар.
Аз го нарекох “Бенчи Бенч ”, в същия смисъл (смях).
Сполучливо. Но: в този затворен кръг партиите, без значение от идеологическите им разлики, в случай че изобщо съществуват такива, „ си играят “ с локални предприемачи. Тези предприемачи ги финансират, като по едно и също време с това партиите им дават опция да влязат в локалната власт, с цел да вземат решения, директно облагодетелстващи бизнеса им. Тоест става дума за една всеобхватна политико-икономическа обстановка, тъй като безусловно същото се случва на национално равнище.
Защо да вземем за пример „ това, което имаме като Цветан Цветанов “ е толкоз всемогъщо? Причината е повече от явна: то построи ГЕРБ, то познава актива, то владее структурите по места. Методите на кадровика Цветанов - а Цветанов в действителност може да се споделя Иванов или Петров, тъй като приказваме за събитие (затова го назовавам „ то “), - бяха единствените вероятни. Действително единствените, защото трябваше да се построи мощна организация от членове и деятели, които не са обединени от идеология и нямат даже минимално схващане за някаква задача. При съществуване на общ брой от голям брой персонални ползи, провидели шанса да се употребява власт, „ то “ следваше да измисли ефикасни способи за надзор. И ги измисли: клиентелистката конструкция получава достъп до публичен запас, само че от своя страна е длъжна да се регистрира пред върха на пирамидата. Отчита ли се „ вярно “, клиентелата може да си вилнее както си пожелае, да се трансформира в стотици, че дори и хиляди борисовчета и цветановчета по места. Онзи скандал с изнудвания предприемач от Добрич, който беше дал на районен партиен фактор няколко тона суджуци, отлично обрисува трагикомичната картина на към този момент тоталния управнически разгул. Комична, несъмнено, единствено около уханието на мръвки, другояче сходно нещо, освен това етикетирано като „ дясно “, е атентат против визията за нормалност, правила, просвета, смисъл.
А по какъв начин да се спасим ли, питаш? Това ме подсеща, че преди двайсетина години бях получила писмо от човек, който се беше подписал като Хитър Петър и оферираше да се забранят всички партии. По-късно този апел се появи и на улицата, предходната есен цъфна и върху плакатите на протестиращите против цените на горивата. Иначе казано, сходни оферти набират известност, тъй като са привлекателно елементарни: сочат виновника за груповото ни злощастие, както и средството, което ще ни разреши да се освободим от него. Понеже огромна част от по този начин наречения електорат се усеща непредставена и предадена от всяко последващо ръководство, такива като Хитър Петър стават податливи на рискови популистки хрумвания. Но надали има потребност да изяснявам какво ще се случи, когато простите силови политически решения завладеят мозъците на хората, а тези, които ги пропагандират, получат власт. Защото казусът ни не е в съществуването на партии, той е в положението на партиите. В това, че те не са „ естествени “ политически организации, а котерии, чийто преобладаващ интерес е използването на властта. По тази причина те си наподобяват като еднояйчни близнаци и по тази причина е толкоз елементарно хората, хранещи се от политика, да минават от партия в партия и да основават нови партии. Тези фракции се занимават на първо място с политически бизнес, а конкуренцията се води главно за преразпределяне на облагите от властта. В подобен случай не виждам различен метод да избегнем краха, с изключение на самодисциплината, въздържаността и готовността да се ангажираш и даже жертваш за общото богатство. Него обаче партийната клиентела възприема с безсрамен смях.
Ти си от “мислещата страна ” на прехода. Какви бяха грешките и за какво не ни се случи една, да речем, „ Словения “ и на нас?
Обяснявам си го с дефектите на характерния български индивидуализъм, който няма нищо общо с този в западната част на Европа. Неразвитата градска просвета роди индивидуализъм без корени, некадърен да въодушеви персонална самодейност и предпочитание за независимост, само че кадърен да изкористи всяко общо дело. По времето на комунизма силовата рационализация, съчетана със смачкването на пооформилите се градски буржоазни елити, безусловно изтърбуши нравствеността на българите. Тя сложи доста хора в обществени функции, които са непригодни да извършват. До през вчерашния ден пасли кози, те започнаха да се изявяват на поприща, които са им изглеждали напълно недостъпни – партиен секретар, ченге, икономически деятел, правист, публицист, мъдрец. Тоталитарният ред обаче строго контролираше терените за себеизява, ясно начертаваше вероятните пътища за житейски триумф, по които да се блъскат тълпите от кариеристи-парвенюта. Университетът, проникването в Партията, влизането в Службите, няколко паралелни, само че доходни поприща – летци, бармани, склададжии, публицисти – значимото е, че беше ясно какво да правиш. Съответно беше ясно и какво би трябвало да правиш, в случай че не искаш да избереш нито един от тези терени – да станеш непринуден новобранец, само че пък да се наслаждаваш на вътрешна независимост, споделяна на чашка в компания. Уви, доброволното аутсайдерство не беше развито задоволително, с цел да породи авторитетна дисидентска просвета.
И внезапно?
Ами внезапно рухването на този модел разкаля всички тези терени, които създаваха някакви ненарушими правила при ръгането с лакти в битката за триумф. Остана единствено ръгането с лакти без никакви правила. Разделени и ненавиждащи се, ние се усещаме непознати един на различен, деградацията на чувството, че с цел да живеем дружно добре, от нас се изискват възпитание и самовзискателност, е съдбовна. Тежкият недостиг на градска просвета се вижда и в най-дребното нещо, тъй като навсякъде се вихри душевността на селяка-индивидуалист, който гони само персоналния си интерес във всяко групово дело. „ Може и по този начин “, в случай че не става - „ карай да върви “. Всичко се прави нефелно, през просото, без почитание към общото. Плаче ми се всеки ден, когато ходя по една от най-хубавите улици в София – „ Оборище “. Разбито, мръсно, кално, гнусно. Грозота. Това е думата, колкото и някои да ми се сърдят, че „ храча българския народ “. А не го храча, мъчително ми е, изпитвам откровена печал. Разказвала съм по какъв начин синът ми като дребен ме питаше: „ Защо в близост е толкоз грозно? “, само че след това престана да ми задава този въпрос. С порастването си, наподобява, одобри неуместната панорама, до момента в който в чистата детска душа към момента е имало инстинктивна паника и опозиция. И той привикна, одобри го, към този момент не му прави усещане.
Остана ли някакъв български дух? Къде и при кого?
Макар да се нервирам от патриотарските прояви с носии, чанове, хорà, гайди, нагазване в ледени реки и рилски езера, също толкоз се нервирам от опитите българският дух да бъде присмян и потиснат. Едно е да критикуваш, напълно друго е да мачкаш с внушения, че той не коства пукната пара. Всъщност тези, които са ненавиждали и сочели най-лошите черти на българите, са обичали българите най-силно. Толкова са били загрижени за нас, че да ни създадат на салата поради нашите дефекти. Един от тях самите българи нарекли Щастливеца, тъй като постоянно крачел с усмивка, а в анкетата на проф. Иван Шишманов дал отговор на въпроса кой е идеалът му за земно благополучие по този начин: „ Свободата от всевъзможни условности и отговорности. ” „ Ако бихте желали да си имате девиза, коя бихте взели? ” – попитал го още проф. Шишманов, а Щастливеца избрал „ Свобода, почтеност и обич. ” И таман с обич окайвал народа си, за който „ робуванието е самодоволство, тиранията – милосърдие ”, и който „ няма една твърда точка, на която да спре погледа си, една ръкохватка, на която да се ослони ”.
Години по-късно поетът Кирил Христов - който високо оценявам, както знаеш, - попаднал на гроба му. Върху кривия кръст едвам прочел няколко букви „ от така скъпото име ”. Самият гроб бил вдлъбнат, тревясал, с нечисти хартии, хвърлени от инцидентен минувач, по тази причина поетът издал жестока присъда над българския народ: няма възпитание нито в неговия живот, нито на гробищата му, където се заличават гробовете на великаните – „ единственото опрощение за съществуването на това полудиво племе ”. А след тези думи отново Кирил Христов, саркастикът на саркастиците, написал една от най-оптимистичните теории за нашия народ. Вярвал, че ще пристигна ера на напредък, че от туй мътно вино ще излезе и шампанско, както се изразил.
Колкото и да съм черногледа, избирам и аз да имам вяра в това. Но колкото и да желая да имам вяра, интелигенцията някак ми се губи от картината, виждам в нея Динко и шкембето на Каракачанов.
С това се присъединяваш и към мойта “омилетика ” (смях). Каква би трябвало да е ролята на политическия анализатор в подтекста на жанровата флуидност, която претърпяват медиите през днешния ден?
Май най-важното е да не държи да се харесва на всеки. Още: да не бъде безпристрастен, да не се плаши от пристрастията и несъгласията си, да показва умерено персоналните си позиции. Казвали са ми, че съм прекомерно субективна в текстовете си, само че това не ме тормози. В края на краищата не упорствам за безспорна справедливост и безпогрешност. Няма да се върша на храбрец, който безстрашно е отказвал да се преценява с политиката на изданието, където работи, само че и в никакъв случай не съм писала по насила неща, които не мисля. Напротив, дори съм се карала с другари, на които не съм спестявала и подигравателните си оценки. Справедливи или не, не съм се криела зад маски, не съм лицемерила. И дръзвам да кажа, че съм извънредно самокритична и се вслушвам във всевъзможни забележки. Например от политическите наблюдаващи се чака освен да проучват, само че и да оферират решения, а аз чак да начертавам вероятности не се ангажирам. На мен ми е задоволително да владея и развъртвам изпреварващ нюх за значимите неща, единствено че на хората очевидно не им е задоволително.
Какво за теб е свободен публицист и какви функционалности би трябвало да извършва той като подобен? Познаваш ли подобен изобщо? И по какъв начин той би трябвало да работи в светлината на следното: съгласно сътрудника Хобс, всяка общественост е изправена пред две рискове – безредица или абсолютизъм, а съгласно Лок, с неговото обучение за взаимоотношението на управляващите, бъдещите посредници сред народ и власт трябвало да следват “естествения закон ”?
Много пъти съм писала за срутената преграда сред власт и медии, което направи и двете страни подвластни една от друга.
Ще прозвучи тривиално, в случай че повторя и по какъв начин тази медийна обязаност с политическите звезди на деня роди несвободна аудитория. Свободни публицисти обаче към момента има, най-много в уеб сайтове, които те поддържат с неимоверни старания. Нямат финансиране, тичат от работа на работа, с цел да съумеят да напишат. Стойко Тонев, прочут като Тони Филипов, доктор, преди време ни събра няколко души в „ Редута “ и знам какво му коства това. Да прави уеб страницата и по едно и също време с това да написа забележителните „ Делниците на един вманиачен “, които са хроника на в действителност налудното ни време, е денонощен труд. Този труд изпива силите, безусловно ти взима здравето. И като ми каже някой, че си живеем живота, тъй като сме получили финансиране от „ Америка за България “ и непосредствено ни се спускат тези, че и подготвени текстове, напряко буйствувам. Хем ми е смешно, хем ми идваше да ударя тв приемника, когато мернах Мадам В. и я чух да го разправя. Точно тя... Ама руснаците имат един чудноват лаф: „ Каждый судит по мере своей испорченности “.
От кого си се учила и кого искаш да научиш? Бих желал да те насоча към нещо съответно – би трябвало ли да отхвърляме „ огромните “ от предишното поради идеологии, с които не сме съгласни, и по какъв начин можем да бъдем учители на идващите?
Чета доста, в последно време най-вече документалистика и публицистични есета. Това доста ми оказва помощ, тъй като ми дава опция да върша препратки, да употребявам аналогии, цитати, случки, обстоятелства. Така не ми е скучно, тъй като непрестанно се сещам за нещо и някак текстът самичък ме повлича. Уви, това не всеки път води до щастливи обрати в процеса на писане, само че пък нерядко открива някаква напълно друга вероятност. Дори да не съм съгласна с тезите на създателя, който чета, не запращам труда му с лека ръка, а се пробвам да схвана кое го е предиздвикало да мисли иначе. Случвало се е и противоположното – да се възхитя от написаното, а ненадейно да се окаже, че биографията на индивида зад него не допуска чак такова удивление. И незабавно ще дам образец: Димо Казасов, чиято публикация „ За демокрацията и за елита “ е оповестена през 1930 година в списание „ Звено “. В нея той написа: „ Демокрацията е положение на едно напреднало публично развиване, към което пътят у нас е задръстен от доста псевдодемократи и псевдодемократически институти. Нашата битка не е против демокрацията, а против спекулантите с демокрацията и против това положение на институтите, при което външната форма служи единствено за прикритие на от дълго време отречени олигархически порядки. Противник на демокрацията не е този, който сочи, а който търпи тия порядки “.
Това, коства ми се, е едно от най-точните описания на положението, до което през днешния ден е изпаднала българската страна. Олигархията подчинява ползите на болшинството на ползите на едно незначително малцинство. Най-важните постове са убежища на посредствеността. Безличието и некадърността прикриват грабежите в задкулисието. Политическите дейци служат на извехтели канони и най-много на тайните си настойници. Ситуацията е повече от нетърпима. Не се вижда никакъв избор. Хората ненавиждат партиите. Какво тогава да се прави с тези „ събирателни сдружения за употреба на властта “?
Прекрасно го е дефиниран, само че отговорът на по-горния въпрос, както знаем, идва четири години по-късно, под формата на прелом. Като създател на „ Звено “ самият Казасов интензивно се включва в свалянето на Народния блок и в основаването на нов политически модел: „ непартийна – национална власт “. И когато го цитирах, незабавно станах и превратаджийка, и фашага...
Доста си е теглило човечеството от всякакви идеологии, постанова се да бъдем деликатни и прозорливи. Лично аз нямам самочувствието да наставлявам, не си го разрешавам и по отношение на личните си деца, тъй като съм уверена, че всеки има право да гради мнение, в това число на своите заблуди. Важното е да приема грешките и нелепостта си със самоирония, вместо да упорства в тях.
Каква беше ролята на българската просвета (и имаше ли такава изобщо) в края на 90-те и 2000-те?
Имаше я, не може да се отхвърля. Даже някои бяха по-добри тогава, тъй като на хоризонта още се мержелееше някаква вяра. Изключвам, несъмнено, полуинтелигентите, въоръжени с претенцията, че са интелектуалци. Страхувам се обаче, че на публиката ѝ все по-трудно да разпознава едните от другите, тъй като последните получиха достъп до телевизионните студия. Изпълняваха ролята на интелектуални „ шпицкоманди “ съгласно политическата обстановка, събираха се в комитети, давеха гласовете си в групови заявления. Същинско интелектуално озарение имат малко на брой, само че въпреки всичко ги има, не са напълно изчезнали.
Какво най-вече липсва на българската просвета? Да погледнем оттатък неналичието на институции, обмисляне и финансиране. Защото и при всички пари на света, в случай че няма качество, продуктът постоянно ще е чалга.
Вероятно най-вече ѝ липсва самовзискателност. Халтурата доминира, защото се работи на правилото „ да изкараме в този момент едни кинти “. Чудесни артисти се кривят и лигавят без мярка, другояче надарени хора се вършат на гламави шутове. Неотдавна частен спектакъл, който се хвалеше, че не е взел или употребил „ даже половин стотинка държавни пари “, се хвърли на амбразурата в отбрана на Вежди Рашидов, който и хабер си няма къде се е родил Иван Вазов и жива ли е още Гена Димитрова. Пречупват гръбнак пред властта, от която към този момент не зависят, а някои и в никакъв случай не са зависели, и карат напред, през пръсти. Ама това не се получило? Ама от кино лентата не се чува и една имитация, а сюжетът е тъп? Бе давай там, огромен праз.
Не знам дали да се успокояваме, че това е краткотрайно събитие, а не затвърден нрав. И макар че не всичко е чалга, несъмнено, „ производителите на саздърма и бахур “ последователно постановиха усета си. За да им се угоди, всеобщо не престават да се вършат „ взаимни отстъпки “, на чийто декор опитите за елитарно изкуство са или ужасно непостижими, или непостижимо страшни.
Колко постоянно си мечтаеш да пишеш за нещо друго, а не за, примерно, следващия скандал в някое министерство, и какво е то?
Мечтая си да не пиша въобще. Скоро попаднах на едно събиране, където всеки обясняваше, че написа или към този момент е написал „ книга “. Като го питаш по какъв начин е, дава отговор: „ Пиша книга “, дори „ Пиша си книгата “, все едно ще сътворява Магна харта. Здрав ли е, закъсал ли го е, имал ли е бъбречна рецесия – това няма значение. Което е отлично, единствено дето след това получих един ръкопис, където основната героиня – столична интелектуалка, непрекъснато иЗкаше нещо си (смях). Това значи, че преди да се написа, не се чете. А аз иЗкам да чета ли, да чета, да прелиствам огромните създатели, да узнавам всякакви нови работи. Ей по този начин от биографията на Леонардо да Винчи научих, че езикът на кълвача може да се изпъне над три пъти дължината на човката, което с изключение на за изплъзване на личинки, служи и за предотвратяване на мозъка. Когато удря с клюн, силата, упражнявана върху главата на кълвача, е 10 пъти по-голяма от тази, която би умъртвила човек! Надали тази информация ще ми потрябва в миналото, само че съм безпределно любопитна и не желая да преустановявам да се учудвам. Мисля, че загубим ли любознанието си и способността си да се удивляваме, това е краят.
Е, от време на време въпреки всичко си протоколирам всякакви истории или хрумнали ми сюжети. Ако не ги употребявам в някой текст за следващия, да, скандал, може и аз да си напиша „ книгата “. Засега обаче не ми остава време, а и писането на публицистични умотворения се трансформира в обвързване, което на моменти е същинска повинност. Уморително и изхабяващо занятие е, още повече когато „ кривиците “ са все едни и същи, а олицетворенията им ни минимум не въодушевяват. Някъде прочетох за американската поетеса Рут Стоун, която като дете във Вирджиния чувала по какъв начин стихотворението препуска към нея. Докато работела на равнищата, просто го чувала и била наясно по какъв начин би трябвало да постъпи: да тича бързо. Да бяга към къщи с всички сили, с цел да го изпревари и да вземе лист и молив. Само по този начин успявала да го улови, щом дойде, „ да го хване за опашката “. Това за мен е щастието – забавните истории да препускат към теб и ти да тичаш, с цел да ги запишеш с големия си гений. Пожелавам го на всеки пишещ човек.
Как можем да избегнем това изцяло смазване на всевъзможен гений единствено тъй като „ няма какво друго да се работи “? Постоянно преквалифициране в функции, които са дори и непристойни или най-малкото очевидно не удовлетворяват този, който ги извършва?
Дъщеря ми доста се смя, когато един път ѝ споделих, че обичам да шетам. Но съм изцяло сериозна, тъй като виждам смисъл в това да миеш и търкаш, а след два-три часа да се обърнеш, да се огледаш и да видиш резултата. Журналистиката също е тип почистване, само че постоянно, да не кажа в никакъв случай, резултат не виждаш. Идва ти да виеш от изтощение, когато напъните ти изтичат в канавката, а нищичко не се трансформира. Чувството за безсмислие пропилява и попилява същински гении. Отново Димо Казасов назовава журналистическата специалност „ кучешки поминък “, изпитвайки и на личния си тил „ всичката долнопробност на това по-пусто и от незнанието интелигентско пустославие “.
Оправданието, че няма какво друго да се работи, може да приспи инертността и съвестта единствено за известно време. А има и доста по-достойни занимания от това да робуваш на плондироподобен медиен олигарх и да козируваш пред нечия партийна централа. Чистенето на къщи и миенето на чинии, да вземем за пример, сигурно ще носи по-голямо задоволство. И освен не виждам нищо срамно в това, ами го намирам за животоспасяващо бягство.
Oще на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и създателя.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ