Калинка, която иска да види докъде може да стигне
Любопитно Калинка, която желае да види до каква степен може да стигне Разказваме ви нейната вдъхновяваща история в границите на акцията „ С очи за всички “ 30 ноември 2019, 08:14 
„ Не се изкарвам от зоната си на комфорт, просто си я уголемявам. И колкото повече я уголемявам, толкоз по-комфортен ми става светът като цяло “. Така изяснява живота си Калинка Асенова на 22 години от София, която за доста хора би се видяла като изследовател на рискови чувства – катерач, разпален алпинист, студент по логика на психиката, неотдавна и буен пещерняк. Тя е и момиче със 100 % загуба на зрение.
Нейната история описваме в границите на акцията на УНИЦЕФ „ С очи за всички “. Калинка бе и един от младежите, които описаха вдъхновяващите си истории в границите на националния конгрес, който организацията организира предходната седмица в НДК.
От дребна Калинка е привикнала с провокациите, слага си ги постоянно и сама, а родителите ѝ, макар страховете си, я пускат и не ѝ поставят граници. Но в последната година и половина ускорява това и както споделя: „ Искам да видя до каква степен мога да стигна “.
Затова Калинка не стопира да се провокира. След като изкачва връх Мусала, където брачният партньор ѝ Виктор ѝ предлага брак, при започване на тази година двамата стигат и до Непал. Там изкачват и първия си 5000-метров връх в хималайския масив Анапурна. Сега е съвсем всеки ден в залата за катерене и има напълно ясни цели, упования „ да вдигне равнището “ още и още. „ Имам се за катерач, само че в действителност не съм, тъй като занапред стартирам и имам доста да изучавам, желая да излизам повече на скали, да подвигна проходимост, да почна да повеждам, да привикна да работя с джаджи, да повеждам по ненаковани направления. Влече ме по-скоро алпийската част, алпинизъм, не толкоз спортното катерене”, споделя момичето. Иска в един миг да може да минава по направления, които среща за първи път.
А на въпрос не е ли малко рисково всичко това, дава отговор: „ Е рисково, то да пресичаш улиците със затворени очи, да не е по-малко рисково “. Разбира се, че е по-комфортно да не го правиш, само че е скучно и безсмислено, добавя тя.
От няколко месеца незрящото момиче има нова пристрастеност – пещернячеството. Кара сериозен пещерен курс към клуб “Ъндърграунд”, даващ подробна теоритична и практическа подготовка. „ Това към този момент в действителност е откривателство в тъмното, тъй като никой не знае до каква степен можем да стигнем. Нещо извънредно даже и в международен мащаб. Слепи катерачи има значително по света, в това число и човек, качил седемте континентални първенци. Но слепи пещерняци няма или най-малко ние нямаме никакви данни за тях “, споделя Калинка.
И не пропуща да благодари неведнъж на инструктура си Георги Стайчев, който не се е изплашил да поеме предизвикването да учи нея и брачна половинка ѝ Виктор, да ги пуска действително в пещери и то по нелеки направления. “В днешно време дефицитни са хората, които споделят – може до доказване на противното. Всички споделят НЕ може до доказване на противното “, счита Калинка. Отбелязва още, че доста хора с лекост споделят “браво, евала”, само че доста по-малко фактически имат вяра в капацитета и са подготвени да ти дадат късмет, да помислите дружно по какъв начин да извършите нещата, по какъв начин да постигнете задачите. А първоначално пък е най-трудно, когато още никой не е видял на какво си кадърен.
По думите ѝ има и значение дали самичък да си вярваш, тъй като в случай че самичък започнеш да обясняваш по какъв начин за нищо не ставаш, нищо не си направил, те хората няма по какъв начин да повярват в теб. Затова и Калинка не стопира да повтаря, че първата победа е в главата - да си поставиш цели и да измислиш по какъв начин да ги постигнеш.
А в отговор на въпрос момичето споделя, че намира за неточност държанието на някои родители на деца с увреждания, които ги толерират, не изискват от тях доста неща, единствено поради самите увреждания. “Ако повярваш в детето, без да го натискаш, само че да повярваш и не му слагаш някак си бариерите до каква степен може да стигне, то може да стигне доста по-високо и по-далеч, в сравнение с родителите в миналото са мислели”, споделя Калинка Асенова. Допълва, че доста хора с увреждания от деца носят така наречен заучена беззащитност – “не могат даже да се обслужват сами на 30 години, да си намажат една филия”.
Нейните инструктури даже я карали да откри още хора с увреждания, които да заведе на пещерняческия курс или в залата за катерене, само че тя не знае от кое място да откри такива. “Те не желаят до магазина да отидат сами, по какъв начин ще ти намеря хора за пещери. Сами си поставят бариери”, разпалва се младата жена.
За своята независимост Калинка е признателна доста на родителите си, които съвсем в никакъв случай не са ѝ казвали: “До тук си”. Спомня си по какъв начин за първи път майка й я е пуснала да отиде сама и да си свърши сама някаква работа. Тогава е била на 12 и все е мрънкала, че майка ѝ постоянно я води и не я оставя сама. И тогава внезапно майка ѝ споделила – ето, имаш потребност от ново зарядно за преносимия компютър, отиди на този адрес и си вземи ново. „ Хващай бастуна и отивай да си го купиш. Сливи нямаш в устата, бастун имаш в ръката, тръгвай “, споделила майка ѝ. Мислех, че ме е оставила, вървяла е от самото начало след мен, което е правила и още дълги години, без аз да знам, споделя Калинка.
Според нея това за децата с повредено зрение е най-важната стъпка – да ги пуснат да вървят сами. „ То в случай че не може да излезе един сладолед да си купи, по какъв начин ще поддържа връзка обикновено с близките “, показва тя.
Калинка признава, че средата в България в действителност не е приспособена и уредена за хора с увреждания, само че нейната настройка, в нейната глава, както споделя, е че една недобра среда те прави по-адаптивен. „ Лесно бих се изнесла в Западна Европа, където средата е доста по-лесна, по-подготвена за хората с увреждания, където няма да се боря за всяко нещо. Но какво вършим, в случай че внезапно тази среда изчезне? “, пита тя. Разказва, че в страните от Европа, които е посетила, в действителност има доста удобства за незрящи, само че в това време там няма доста незрящи хора по улиците, не са толкоз дейни. "А отиваш в един див Непал, където никой не ти стопира за нищо, всички свиркат, мигачи няма, сергии, хора, колела, мотори, кучета...и тамошните слепи даже без куче лидер, взели белите пръчки и си се разхождат. Това ми подейства ужасно мотивиращо ", добавя тя.
Калинка е била на 10 години, когато изцяло губи зрението си. Допреди това е виждала отчасти, можела е да чете да вземем за пример с огромна лупа. Но въпреки всичко има образна визия за света, което като че ли доста ѝ оказва помощ. Често в диалозите си употребява изречения с "виждам ", "гледам ", "не я ли виждаш тази оранжева дръжка ", да вземем за пример. "Имам цели месеци, в които не помня, че не виждам и не би трябвало да ги употребявам тези изречения ", разсмива се младото момиче. Обяснява, че си показва нещата, от самото начало в главата й върви визия какво е към нея, главно въз основа на това, че има като образна визия за света.
"Беше забавно при един от походите ни, аз си ходя и си построявам визия за това, какво има към нас. Къде по ехолокация, по това какво съм пипнала, къде по това какво слушам от хората в групата. Виждам зелени поляни, красиви връхчета, езерца. Изведнъж лидерът споделя: “Ей, егати мъглата падна, не може да се види на 10 метра”. И в този миг се чувствам, че и на мен ми пада мъгла и спирам да виждам на повече от 10 метра ", споделя през смях Калинка.
В момента младото момиче е и четвърти курс студент по “Психология”. Предстоят ѝ изпити и отбрани. Но все пак двамата с Виктор възнамеряват за следващата година изкачването на най-малко два петхилядника, като към този момент пазят в загадка по кое време и къде. Най-трудната част не е намирането на пари, а на хора. "Лесно е да си намериш туристическа организация и да те завлекат на върха, само че това не е нашият метод. Ние желаеме да е същинско, да е чисто, “да е като хората”, не да го вършим за туризъм ", изяснява Калинка.
В бъдеще пък желае да се занимава с образование на кучета, служебни, само че и общо смирение, тъй като “все нещо би трябвало да се яде”. Имаме си и кон, работи ми се с животни, обобщава тя.
Засега не вижда вероятност в това да образова особено животни за сходни на нейните преживявания – катерене, пещернячество и сходни, въпреки към този момент да има доста опит, а и това е нещо, което не всеки умее. Но регистрира, че просто няма интерес и търсене. "Няма никой, който да драпа да върви по баирите, за момента сме единствено ние. Няма потребност да образовам куче за нещо, за което няма да би трябвало ", разяснява тя.
С необятна усмивка споделя, че може би би могло да има търсене за различен тип особено подготвени кучета - "за нарушено обществено действие ". За хора, които са по-слепи и от нея с Виктор - със слушалките на ушите, загледани в телефоните си и напълно откъснати от обществото и хората към себе си, слепи и глухи даже за обикновено подпомагане и помощ.
„ Не се изкарвам от зоната си на комфорт, просто си я уголемявам. И колкото повече я уголемявам, толкоз по-комфортен ми става светът като цяло “. Така изяснява живота си Калинка Асенова на 22 години от София, която за доста хора би се видяла като изследовател на рискови чувства – катерач, разпален алпинист, студент по логика на психиката, неотдавна и буен пещерняк. Тя е и момиче със 100 % загуба на зрение.
Нейната история описваме в границите на акцията на УНИЦЕФ „ С очи за всички “. Калинка бе и един от младежите, които описаха вдъхновяващите си истории в границите на националния конгрес, който организацията организира предходната седмица в НДК.
От дребна Калинка е привикнала с провокациите, слага си ги постоянно и сама, а родителите ѝ, макар страховете си, я пускат и не ѝ поставят граници. Но в последната година и половина ускорява това и както споделя: „ Искам да видя до каква степен мога да стигна “.
Затова Калинка не стопира да се провокира. След като изкачва връх Мусала, където брачният партньор ѝ Виктор ѝ предлага брак, при започване на тази година двамата стигат и до Непал. Там изкачват и първия си 5000-метров връх в хималайския масив Анапурна. Сега е съвсем всеки ден в залата за катерене и има напълно ясни цели, упования „ да вдигне равнището “ още и още. „ Имам се за катерач, само че в действителност не съм, тъй като занапред стартирам и имам доста да изучавам, желая да излизам повече на скали, да подвигна проходимост, да почна да повеждам, да привикна да работя с джаджи, да повеждам по ненаковани направления. Влече ме по-скоро алпийската част, алпинизъм, не толкоз спортното катерене”, споделя момичето. Иска в един миг да може да минава по направления, които среща за първи път.
А на въпрос не е ли малко рисково всичко това, дава отговор: „ Е рисково, то да пресичаш улиците със затворени очи, да не е по-малко рисково “. Разбира се, че е по-комфортно да не го правиш, само че е скучно и безсмислено, добавя тя.
От няколко месеца незрящото момиче има нова пристрастеност – пещернячеството. Кара сериозен пещерен курс към клуб “Ъндърграунд”, даващ подробна теоритична и практическа подготовка. „ Това към този момент в действителност е откривателство в тъмното, тъй като никой не знае до каква степен можем да стигнем. Нещо извънредно даже и в международен мащаб. Слепи катерачи има значително по света, в това число и човек, качил седемте континентални първенци. Но слепи пещерняци няма или най-малко ние нямаме никакви данни за тях “, споделя Калинка.
И не пропуща да благодари неведнъж на инструктура си Георги Стайчев, който не се е изплашил да поеме предизвикването да учи нея и брачна половинка ѝ Виктор, да ги пуска действително в пещери и то по нелеки направления. “В днешно време дефицитни са хората, които споделят – може до доказване на противното. Всички споделят НЕ може до доказване на противното “, счита Калинка. Отбелязва още, че доста хора с лекост споделят “браво, евала”, само че доста по-малко фактически имат вяра в капацитета и са подготвени да ти дадат късмет, да помислите дружно по какъв начин да извършите нещата, по какъв начин да постигнете задачите. А първоначално пък е най-трудно, когато още никой не е видял на какво си кадърен.
По думите ѝ има и значение дали самичък да си вярваш, тъй като в случай че самичък започнеш да обясняваш по какъв начин за нищо не ставаш, нищо не си направил, те хората няма по какъв начин да повярват в теб. Затова и Калинка не стопира да повтаря, че първата победа е в главата - да си поставиш цели и да измислиш по какъв начин да ги постигнеш.
А в отговор на въпрос момичето споделя, че намира за неточност държанието на някои родители на деца с увреждания, които ги толерират, не изискват от тях доста неща, единствено поради самите увреждания. “Ако повярваш в детето, без да го натискаш, само че да повярваш и не му слагаш някак си бариерите до каква степен може да стигне, то може да стигне доста по-високо и по-далеч, в сравнение с родителите в миналото са мислели”, споделя Калинка Асенова. Допълва, че доста хора с увреждания от деца носят така наречен заучена беззащитност – “не могат даже да се обслужват сами на 30 години, да си намажат една филия”.
Нейните инструктури даже я карали да откри още хора с увреждания, които да заведе на пещерняческия курс или в залата за катерене, само че тя не знае от кое място да откри такива. “Те не желаят до магазина да отидат сами, по какъв начин ще ти намеря хора за пещери. Сами си поставят бариери”, разпалва се младата жена.
За своята независимост Калинка е признателна доста на родителите си, които съвсем в никакъв случай не са ѝ казвали: “До тук си”. Спомня си по какъв начин за първи път майка й я е пуснала да отиде сама и да си свърши сама някаква работа. Тогава е била на 12 и все е мрънкала, че майка ѝ постоянно я води и не я оставя сама. И тогава внезапно майка ѝ споделила – ето, имаш потребност от ново зарядно за преносимия компютър, отиди на този адрес и си вземи ново. „ Хващай бастуна и отивай да си го купиш. Сливи нямаш в устата, бастун имаш в ръката, тръгвай “, споделила майка ѝ. Мислех, че ме е оставила, вървяла е от самото начало след мен, което е правила и още дълги години, без аз да знам, споделя Калинка.
Според нея това за децата с повредено зрение е най-важната стъпка – да ги пуснат да вървят сами. „ То в случай че не може да излезе един сладолед да си купи, по какъв начин ще поддържа връзка обикновено с близките “, показва тя.
Калинка признава, че средата в България в действителност не е приспособена и уредена за хора с увреждания, само че нейната настройка, в нейната глава, както споделя, е че една недобра среда те прави по-адаптивен. „ Лесно бих се изнесла в Западна Европа, където средата е доста по-лесна, по-подготвена за хората с увреждания, където няма да се боря за всяко нещо. Но какво вършим, в случай че внезапно тази среда изчезне? “, пита тя. Разказва, че в страните от Европа, които е посетила, в действителност има доста удобства за незрящи, само че в това време там няма доста незрящи хора по улиците, не са толкоз дейни. "А отиваш в един див Непал, където никой не ти стопира за нищо, всички свиркат, мигачи няма, сергии, хора, колела, мотори, кучета...и тамошните слепи даже без куче лидер, взели белите пръчки и си се разхождат. Това ми подейства ужасно мотивиращо ", добавя тя.
Калинка е била на 10 години, когато изцяло губи зрението си. Допреди това е виждала отчасти, можела е да чете да вземем за пример с огромна лупа. Но въпреки всичко има образна визия за света, което като че ли доста ѝ оказва помощ. Често в диалозите си употребява изречения с "виждам ", "гледам ", "не я ли виждаш тази оранжева дръжка ", да вземем за пример. "Имам цели месеци, в които не помня, че не виждам и не би трябвало да ги употребявам тези изречения ", разсмива се младото момиче. Обяснява, че си показва нещата, от самото начало в главата й върви визия какво е към нея, главно въз основа на това, че има като образна визия за света.
"Беше забавно при един от походите ни, аз си ходя и си построявам визия за това, какво има към нас. Къде по ехолокация, по това какво съм пипнала, къде по това какво слушам от хората в групата. Виждам зелени поляни, красиви връхчета, езерца. Изведнъж лидерът споделя: “Ей, егати мъглата падна, не може да се види на 10 метра”. И в този миг се чувствам, че и на мен ми пада мъгла и спирам да виждам на повече от 10 метра ", споделя през смях Калинка.
В момента младото момиче е и четвърти курс студент по “Психология”. Предстоят ѝ изпити и отбрани. Но все пак двамата с Виктор възнамеряват за следващата година изкачването на най-малко два петхилядника, като към този момент пазят в загадка по кое време и къде. Най-трудната част не е намирането на пари, а на хора. "Лесно е да си намериш туристическа организация и да те завлекат на върха, само че това не е нашият метод. Ние желаеме да е същинско, да е чисто, “да е като хората”, не да го вършим за туризъм ", изяснява Калинка.
В бъдеще пък желае да се занимава с образование на кучета, служебни, само че и общо смирение, тъй като “все нещо би трябвало да се яде”. Имаме си и кон, работи ми се с животни, обобщава тя.
Засега не вижда вероятност в това да образова особено животни за сходни на нейните преживявания – катерене, пещернячество и сходни, въпреки към този момент да има доста опит, а и това е нещо, което не всеки умее. Но регистрира, че просто няма интерес и търсене. "Няма никой, който да драпа да върви по баирите, за момента сме единствено ние. Няма потребност да образовам куче за нещо, за което няма да би трябвало ", разяснява тя.
С необятна усмивка споделя, че може би би могло да има търсене за различен тип особено подготвени кучета - "за нарушено обществено действие ". За хора, които са по-слепи и от нея с Виктор - със слушалките на ушите, загледани в телефоните си и напълно откъснати от обществото и хората към себе си, слепи и глухи даже за обикновено подпомагане и помощ.
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ