*** Лято. Ваканцията. По радиото се вихри студената война. Не

***
Лято. Ваканцията. По радиото се вихри студената война. Не съумявам да се съумя. От 5:00 часа сутринта радиоточката в центъра буди селото с национални песни, със известия на Отечествения фронт и на ТКЗС-то, с вести от международната политика. И повтаря ли повтаря: студената война... А в последно време твърди, че „ е навлязла в решителната си фаза “.
На какъв брой ли години съм? На 10, най-вече на дванайсет. Лежа в леглото на маминка и дядо, дегизирано* с резба във формата на орел. Украсата на долната му табла е единствено една връзка орлови пера – опашката на орела. Денят ми изпраща всякакви послания: кукуригането на петлите в сянката на остарелия орех, гукането и чуруликането на пернатите му жители, бърборенето на дамите бригадирки до чешмата под върбата. След малко ще ги откарат на полето с каруци и камиони.
Студената война. Високоговорителят не стопира и все нещо ми набива в главата, все нещо, което не разбирам. Думите „ капиталисти “, „ фашисти “ и до погнуса „ комунисти “ се пробват да промият мозъка ми, само че безрезултатно. Няма по какъв начин да стане това, още съм доста дребна за тези понятия. После слушам и пронизителната свирка на Мита Манева, повела на паша единствената си дръглива кравичка. Будят ме познати миризми, нахлуващи през прозореца: мирис на палачинки, на прегоряла захар и влажен пепеляк. Високоговорителят на площада все по-оглушително се пени. Пустата му студена война очевидно доста е наближила! Въпросът е единствено на какво разстояние ще да е към този момент от нашето село...
Уханието на палачинките ме гони от постелята. Поглеждам през прозореца. Около чешмата гъмжи от народ. Рейсът преди малко е дошъл от града, а дамите от 7-ма бригада към момента чакат да ги откарат на полето, викат си една на друга и жестикулират, като че ли се карат. Конете на кооператива, подкарани на паша, прииждат на вълни на вълни от долния завършек на селото и напряко заливат площада с тропота си и с прилива на потните си тела – същинска сцена като по време на война! Маминка е заселила съзнанието ми с такива картини, разказвайки ми за войната – единствено че това не е филм! Маминка...
Тичам надолу по дървената стълба, спускам се в пещника – нашата лятна кухня. Маминкиното лице грее в мрачината на фона на запалената пещ. Над главата й висят кочани царевица и венци от кромид и чесън. Тя седи с ръце в скута си, вплела пръсти с брашняни нокти и бяло обрисувани съдбовни линии по дланите.
– Маминке, студената война иде!
– Ах, чадо, и нея ще преживеем! Аз към този момент две войни съм претърпяла, та тая ли ще ме уплаши!
Потръпвам, още малко и да ми прималее. А тя подрежда:
– Де да знам и аз, Мило, войната постоянно е нещо ужасно, най-лошото нещо!
Скачам от трикракото столче и я прегръщам. Тя бързо избърсва ъгълчетата на устата си с длан и ме целува. Не я пущам. Навън още гърми високоговорителят на радиоточката. Маминкината кожа, влажна и топла, ухае на слънчогледово масло, ванилия и пот. Майка ми мирише на по-друго. А пък баща на напълно друго. И двамата миришат на хубаво. Само че ги няма. В прегръдката на маминка се усещам предпазена от всичко. Ръцете й са така загрубели от полската работа, че ме дращят при всяко допиране. Искам да си поиграе с мен:
– Хайде да си поиграем ма, маминке, че не знам какво да върша сама!
– Няма по какъв начин да играем, чадо, би трябвало да оплитам, зимата иде...
Ясно! Значи войната иде... Забравям лайката.
– Отивам в библиотеката да попитам бате Стефан за студената война, а?
Маминка въздъхва облекчено:
– Върви, чадо, върви при него, той нали затуй седи по през целия ден там и чете книги... Той би трябвало да знае! Че в случай че ли и той не знае, та тогава кой различен...?
Нямаше по какъв начин да заставам със скръстени ръце и да не подхваща нищо. Студената война наближаваше, а може и да бе пристигнала към този момент... Вървях по улиците, изпружени под слънцето, напечени и горещи. Окичени с блестящи конски фъшкии и големи кравешки лайна, те се простираха в безкрайното пред мен, чак до хоризонта. Непременно трябваше да схвана що за война бе това, къде се водеше тя и кой участваше в нея.
Представях си зимния пейзаж на нашето село, заобиколено от заоблените, не изключително високи възвишения, покрити със сняг, като че ли преди малко омесени в нощвите на маминка: бели, оваляни в брашно самуни самун върху плоската повърхнина на Дунавската низина, струпани пред отвора на голямата огнена пещ на залеза. В детската ми визия към тях се трупаха колони от необикновено дребни войничета, които се нахвърляха на хляба като батальон гладни мишки, уверено обсадили небесната пещ и подготвени да доведат до край студената си война. Всеки един от тях искаше да победи, водиха война всеки против всеки и се блъскаха един различен в огнената пещ, където слънцето печеше пътища и облаци, покривите на къщите и куполите на църквите. А не щеш ли на хоризонта се появяваше маминка с избелялата си престилка, въоръжена с правата дървена лопата за печения самун. Тя замахваше с лопатата и ги ринеше всичките в пещта:
– На ви студена война!
Зеленото на очите й заплашително святкаше, капки пот се търкаляха от челото, та по гърба на носа й и чезнеха в пещта дружно с всичките противников полкове... А тя гребеше ли, гребеше с лопатата и ги ринеше в огъня, до момента в който ни един от студените бойци не останеше и до момента в който брашното на снежните възвишения се превърнеше в хрускаво опечена коричка от прегоряла трева... И лятото отново идваше.
Някой ме поздравява:
– Добър ден, момиченце!
Старицата с набразденото от бръчки лице, като че ли дядо ми е минал през него с трактора, ме вика да отида при нея, размахвайки куките и плетката си. Тихо я приветствам и се приближавам. Черната й престилка е покрита с валма от преждата. Жената си плюе на дланите и я чисти от валмата, укорявайки ме, че маминка й дала обещание, а още не била пристигнала... Аз просто откликвам:
– Няма време.
Старицата не се задоволява с отговора ми:
– И за какво пък да няма време?
После изважда горната челюст на ченето си и стартира да чисти зъбите му с куката си.
– Защото...
Трудно ми е да се върна в сегашното. В първия миг не се сещам за какво, само че след това крещя:
– Маминка в действителност няма време! Бърза да плете.
Бабата съмнително ме гледа и промърморва:
– Аха, така, значи!
После пъха ченето в устата си, избърсва куката в престилката си и продължава да плете.
На разстояние две къщи по-нататък на пейката пред портата си седи още една баба и... също плете. Вижда ме и оставя плетката.
– Добър ден! – приветствам я аз.
А тя ме пита:
– Да ти дам сливки, а? Искаш ли сливки, чадо?
Усмихва се беззъбо и бърка в кошницата с лекедьосаните си от сливите пръсти.
– Кажи на баба си безусловно да намине! Таз година има бол сини сливи. Да доди, да си набере и да свари мармалад. И аз бързам, не знам кое по-напред да захвана: мармалад ли да сварявам, бурканите с компоти ли да затварям, или да оплитам! Зимата иде...
Все едно да беше споделила: „ Войната иде! “. Толкова безпокойствие има в гласа й и в погледа й, вземайки още веднъж плетката, а и пръстите й стартират още по-припряно да мятат куките.
Продължих нататък. Слънцето прежуряше над главата ми. По пътя си за селската библиотека минах около магазина за хранителни артикули. Хората се бяха наредили на дълга опашка, само че защо ли? Да, чакаха за капачки за бурканите с компот, лютеница, кьопоолу и туршия. Току-що бяха донесли една пратка от града. Зимата идеше. Възрастните бяха много хитри. Сякаш се бяха наговорили. Никой от тях не смееше да каже: „ Студената война иде! “. Но нямаха време. Варяха компоти, приготвяха туршии, плетяха, бързаха. Беше още лято, а печаха самун и кътаха купоните, които им даваше текезесето, за зимата. Донесяха ли инцидентно захар от града, всеки купуваше десетки килограми. С месеци по-късно в селото нямаше никаква захар. Бързаха с автобуса за града и вечер се връщаха натоварени с покупките, с които прозорливо се бяха запасили: с платове, с цели кесии аспирин за бурканите зимнина, със сапун, олио и свинска мехлем.
Прималя ми от боязън и от бързане. Прищя ми се да седна на асфалта и повече да не стана. Краката ми изгаряха в гумените галоши. Бях ужасно жадна, само че най-близката чешма се намираше против библиотеката. Под високоговорителя на уличната радиоточка се бяха скупчили разлехтяни от жегата и разкрилени кокошки. Две циганчета безрезервно си бъркаха в носовете и хранеха кокошките с това, което вадеха от тях. Един беззъб дъртак мина около тях тътрейки крайници по шосето и нещо им се скара. Двама младежи на вятъра се опитваха да обтегнат девиз над улицата, на който пишеше Всичко за индивида, държейки двата му края и качвайки се по едно и също време по двете дървени стълби.
Високоговорителят подкани циганчетата, кокошките, стареца и двамата деятели да икономисват грам, стотинка, сантиметър и им даде обещание осъществяване на петгодишния проект седем месеца по-рано от плануваното. После притегли вниманието им към студената война и им напомни, че е настъпила в последната си, решителна фаза.
Станах, изтупах пепелта от полата си. Нямах време за губене. Нямах време да вървя до библиотеката. Стана ми ясно какво е ситуацията. Затичах се към дома. Не обръщах внимание нито на кравешките лайна и конските фъшкии, нито на камъните по пътя си. Приготовленията бяха в разгара си. По дворовете се варяха сапуни и мармалади, и какво ли още не. Жените бързаха да плетат.
Най-после и аз разбрах какво би трябвало да сторя! Задъхана и потна, стопирах пред маминка и заявих:
– Маминке, научи ме да оплитам!
– Ти ли... да плетеш?!
– Да!
– И какво ще плетеш?
– Ръкавици! Ръкавици за студената война!