Лучано е типичен неаполитанец – шумен, вечно усмихнат и забавен,

Лучано е характерен неаполитанец – гръмък, постоянно ухилен и занимателен, облечен в цветни облекла и убеден в своята неустрашимост, тъй че не се тормози да се преоблича като жена на празниците, с цел да забавлява децата и фамилията си. Със същия обсег и въодушевление той продава риба в магазинчето си и се занимава с безобидно дребно шикалкавене, с цел да изкара някое в допълнение евро. Цялата неаполитанска фамилия – куп лели, чичовци и братовчеди – плюс Лучано, Мария и трите им деца, живеят в голяма остаряла къща, потънала в аристократична съсипия. Изобщо обичаният ми Неапол е отличен декор за историята в този филм, напомняйки със своята повехнала хубост за минала популярност и благосъстояние.
  Във всяко друго време Лучано би бил един благополучен мъж и татко. Но не и във времето на Big Brother. Предаването, в което хора тъкмо като него – напълно елементарни, само че с онази искрица на гений и полуда, които не стигат за сцената, само че вършат естествения живот по-шарен – имат шанса да станат фамозни и богати, без да вършат кой знае какво повече от това да бъдат определени. И Лучано потегля по пътя на този избор. Отначало единствено по гледище на децата, а по-късно към този момент изцяло захласнат от концепцията, той се явява на кастинги, стигайки до самия край. Все по-параноичен и уверен в близката победа, Лучано последователно се отхвърля от работата, от фамилията, от приятелите, от естествения живот и от здравия разум…
  Отлично разказана и покъртително вярна история за това по какъв начин гледайки надалеч напред към огромната фантазия, можем да стъпчем сърцето си.