Лиза ШОПОВА: Нека да се грижим за публиката с любов - както за децата си!
Лиза Шопова е приключила НАТФИЗ. Тя е щерка на огромния български артист Наум Шопов и актрисата Невена Симеонова. Нейн брат е кино и театралната звезда Христо Шопов. В последните години Лиза Шопова впечатлява публиката и критиците с сполучливите си изяви като режисьор и драматург.
- Лиза, след скорошната сполучлива премиера на „ Трима мъже и една Маргарита” /в Сатирата в края на април/, можем ли да обобщим, че при вас актьорството към този момент отстъпва място на драматургията и режисурата?
- Аз от дълго време не мисля за себе си като актриса. Отказах се напълно умишлено от този път и към този момент повече от 10 години не съм стъпвала на сцена като такава. Това е една доста виновна и сложна специалност, която дефинира метода ти на живот, изисква доста жертви и прочувствени лутания, би трябвало да си подготвен да се предадеш на характера на героя си и да го защитиш всякога, когато стъпиш на сцената. Обичам актьорите, почитам ги и боготворя екипната работа. И след известни лутания, открих, че писането за тях и работата с тях е нещото, което ме зарежда и е моят смисъл.
- Писателят Елин Рахнев сподели, че вие сте създател, който написа по един напълно нов и друг метод за театъра. Какъв е той, по ваша лична преценка и за какво избрахте тъкмо него?
- Харесва ми с малко думи да споделям доста, не обичам да пиша бъбриво. Защото актуалната драматургия би трябвало да се преценява с динамичността на времето. Днес живеем бързо, потънали сме във финансовото си оцеляване, постоянно срещаме намръщени и подтиснати хора, упрекваме ги, че нямат усет, че гледат сериали, че не слушат нашата музика… Ако желаеме детето ни да е възпитано, би трябвало да мислим за него, като евентуален огромен човек, който някой ден ще е лицето на България. Същото важи и за публиката. Нека да я отглеждаме с обич, както вършим с децата си. Ако я наказваме в ъгъла, в случай че й размахваме пръст, в случай че я поучаваме непрекъснато, не можем да чакаме тя да ни отвърне с любов. Щетите са нанесени, само че както при децата, те не са отговорни. Това, което аз се пробвам да върша, пишейки е да не се занимавам с бита ни, тъй като възприятията са универсални и тъй като прочувствените ни проблеми не са районни или в случай че са, това мен не ме интересува. А по отношение на писането ми, това, което е сред редовете за мен е по-важно от колкото думите, това е моят метод.
- М.г. беше премиерата на различен ваш отново превъзходен театър „ Всичко или нищо”, в който играе брат ви – звездата в киното и театъра Христо Шопов. Сега събрахте на една сцена бащата на сина ви Христо Мутафчиев и сина ви Асен Мутафчиев. По-лесно ли се работи с близки хора или в противен случай и кое ви предизвика да го вършиме?
- Причината да работя и с близки хора е, че те по-лесно ми се доверяват. Но стъпим ли на сцена, няма родственици, няма близки, всички са ми значими.
- „ За мен да кажеш „ аз творя” звучи малко високопарно, само че има самотност, нужна е самота”. Това са думи, изречени приживе от вашия починал татко – огромният български артист Наум Шопов, а за писането като че ли те са още по-валидни. Вие стремите ли се към самотност във вашите занимания?
- В годините изчерпах самотата, като живеене. Да, за писането е нужно да се затвориш, само че в случай че би трябвало да съм почтена, тогава при мен става същинска тълпа, всеки един от героите желае да се занимавам с него, тъй че не ми е самотно.
- Съзнавам, че несъмнено е факсимиле, само че не мога да не ви попитам – любовта към сцената, достойното държание и гения единствено от родителите си ли унаследихте с брат ви Христо Шопов?
- Може би. Но не само… Имах шанса да изучавам при най-хубавите във ВИТИЗ. А по отношение на наследството от родителите ни, мисля, че това, което хората назовават невзискателност, за нас е достолепие. Ако би трябвало да изяснявам с какво се занимавам, какво желая да реализира, за мен е загуба на време, избирам да си виждам работата. И в случай че се постанова да направя компромис, да го направя по този начин, че да не ме е позор.
- Кой е най-важният урок, който научихте от вашия преподавател, незабравимият режисьор Коко Азарян, който бихте предала и на сина си Асен Мутафчиев?
- Не излизай на сцената, в случай че нямаш какво да кажеш.
- Интересувате ли се от политика, от политиката в театъра? Доколко е значимо това „ изкуство на възможното” за вас?
- Много съм надалеч от политиката, не съм обществено ангажирана в този смисъл. Не мисля, че запознат съм всичко и имам вяра, че не е належащо. Това, което ме интересува е хората, които се занимават с спектакъл, макар недоброто възнаграждение, да знаят, че това е задача и че театърът е храм, а не административна постройка. Иска ми се, хората там да са по-високо от бита. Мечтая, като вляза в театъра да чувствам магията, а не суетата. Много е значимо да уважаваш себе си, сътрудниците си, хората, които строят декора, дамите, които почистват след цялата лудница, дамата на касата да е щастлива да ви продаде билет. Театърът е занятие за хора, които го обичат, а не за хора, които просто претърпяват там. Защото, с цел да работи една машина добре, всяко едно болтче би трябвало да знае, че е значимо. Защото Е значимо! Не обичам мрънкането, не обичам егото да е по-голямо от цялото, не одобрявам меренето на „ атрибути “, мразя споровете, крещенето, немарливото отношение. Политиката на театъра е отговорност към всеки един, който ще влезе там и в случай че това не ти харесва - иди и продавай домати. Въпреки, че и там е значимо по какъв начин ще ги промотираш. Каквото и да си приказваме, театърът е велико изкуство и в случай че не мислиш по този начин, по-добре се занимавай с нещо друго, не го цапай с негативи и липса на почитание.
- Вече имате ли хрумвания за нови ваши пиеси и можете ли да ги споделите с читателите?
- Имам хрумвания, още не знам с коя ще се захвана, в този момент ми би трябвало малко време да реша какво ще върша. Но както споделих, по-малко приказки, повече дейности.
- Лиза, след скорошната сполучлива премиера на „ Трима мъже и една Маргарита” /в Сатирата в края на април/, можем ли да обобщим, че при вас актьорството към този момент отстъпва място на драматургията и режисурата?
- Аз от дълго време не мисля за себе си като актриса. Отказах се напълно умишлено от този път и към този момент повече от 10 години не съм стъпвала на сцена като такава. Това е една доста виновна и сложна специалност, която дефинира метода ти на живот, изисква доста жертви и прочувствени лутания, би трябвало да си подготвен да се предадеш на характера на героя си и да го защитиш всякога, когато стъпиш на сцената. Обичам актьорите, почитам ги и боготворя екипната работа. И след известни лутания, открих, че писането за тях и работата с тях е нещото, което ме зарежда и е моят смисъл.
- Писателят Елин Рахнев сподели, че вие сте създател, който написа по един напълно нов и друг метод за театъра. Какъв е той, по ваша лична преценка и за какво избрахте тъкмо него?
- Харесва ми с малко думи да споделям доста, не обичам да пиша бъбриво. Защото актуалната драматургия би трябвало да се преценява с динамичността на времето. Днес живеем бързо, потънали сме във финансовото си оцеляване, постоянно срещаме намръщени и подтиснати хора, упрекваме ги, че нямат усет, че гледат сериали, че не слушат нашата музика… Ако желаеме детето ни да е възпитано, би трябвало да мислим за него, като евентуален огромен човек, който някой ден ще е лицето на България. Същото важи и за публиката. Нека да я отглеждаме с обич, както вършим с децата си. Ако я наказваме в ъгъла, в случай че й размахваме пръст, в случай че я поучаваме непрекъснато, не можем да чакаме тя да ни отвърне с любов. Щетите са нанесени, само че както при децата, те не са отговорни. Това, което аз се пробвам да върша, пишейки е да не се занимавам с бита ни, тъй като възприятията са универсални и тъй като прочувствените ни проблеми не са районни или в случай че са, това мен не ме интересува. А по отношение на писането ми, това, което е сред редовете за мен е по-важно от колкото думите, това е моят метод.
- М.г. беше премиерата на различен ваш отново превъзходен театър „ Всичко или нищо”, в който играе брат ви – звездата в киното и театъра Христо Шопов. Сега събрахте на една сцена бащата на сина ви Христо Мутафчиев и сина ви Асен Мутафчиев. По-лесно ли се работи с близки хора или в противен случай и кое ви предизвика да го вършиме?
- Причината да работя и с близки хора е, че те по-лесно ми се доверяват. Но стъпим ли на сцена, няма родственици, няма близки, всички са ми значими.
- „ За мен да кажеш „ аз творя” звучи малко високопарно, само че има самотност, нужна е самота”. Това са думи, изречени приживе от вашия починал татко – огромният български артист Наум Шопов, а за писането като че ли те са още по-валидни. Вие стремите ли се към самотност във вашите занимания?
- В годините изчерпах самотата, като живеене. Да, за писането е нужно да се затвориш, само че в случай че би трябвало да съм почтена, тогава при мен става същинска тълпа, всеки един от героите желае да се занимавам с него, тъй че не ми е самотно.
- Съзнавам, че несъмнено е факсимиле, само че не мога да не ви попитам – любовта към сцената, достойното държание и гения единствено от родителите си ли унаследихте с брат ви Христо Шопов?
- Може би. Но не само… Имах шанса да изучавам при най-хубавите във ВИТИЗ. А по отношение на наследството от родителите ни, мисля, че това, което хората назовават невзискателност, за нас е достолепие. Ако би трябвало да изяснявам с какво се занимавам, какво желая да реализира, за мен е загуба на време, избирам да си виждам работата. И в случай че се постанова да направя компромис, да го направя по този начин, че да не ме е позор.
- Кой е най-важният урок, който научихте от вашия преподавател, незабравимият режисьор Коко Азарян, който бихте предала и на сина си Асен Мутафчиев?
- Не излизай на сцената, в случай че нямаш какво да кажеш.
- Интересувате ли се от политика, от политиката в театъра? Доколко е значимо това „ изкуство на възможното” за вас?
- Много съм надалеч от политиката, не съм обществено ангажирана в този смисъл. Не мисля, че запознат съм всичко и имам вяра, че не е належащо. Това, което ме интересува е хората, които се занимават с спектакъл, макар недоброто възнаграждение, да знаят, че това е задача и че театърът е храм, а не административна постройка. Иска ми се, хората там да са по-високо от бита. Мечтая, като вляза в театъра да чувствам магията, а не суетата. Много е значимо да уважаваш себе си, сътрудниците си, хората, които строят декора, дамите, които почистват след цялата лудница, дамата на касата да е щастлива да ви продаде билет. Театърът е занятие за хора, които го обичат, а не за хора, които просто претърпяват там. Защото, с цел да работи една машина добре, всяко едно болтче би трябвало да знае, че е значимо. Защото Е значимо! Не обичам мрънкането, не обичам егото да е по-голямо от цялото, не одобрявам меренето на „ атрибути “, мразя споровете, крещенето, немарливото отношение. Политиката на театъра е отговорност към всеки един, който ще влезе там и в случай че това не ти харесва - иди и продавай домати. Въпреки, че и там е значимо по какъв начин ще ги промотираш. Каквото и да си приказваме, театърът е велико изкуство и в случай че не мислиш по този начин, по-добре се занимавай с нещо друго, не го цапай с негативи и липса на почитание.
- Вече имате ли хрумвания за нови ваши пиеси и можете ли да ги споделите с читателите?
- Имам хрумвания, още не знам с коя ще се захвана, в този момент ми би трябвало малко време да реша какво ще върша. Но както споделих, по-малко приказки, повече дейности.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ