Теодор Салпаров: Да играеш за националния отбор е отговорност и чест
Либерото на националния ни тим по волейбол Теодор Салпаров даде изявление за предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. На олимпийската подготовка в Берлин преди седмица “лъвовете” демонстрираха и сърце, и душа на игрището и подариха влиятелни победи над колоса Франция и еврошампиона Сърбия. На пътя ни към мечтаната квота за игрите в Токио през лятото обаче застана домакинът Германия. Дуелът в “Макс Шлеминг Хале” остана финален в кариерата на един състезател с изключителни спортни качества, несклоняем войник и същински водач на представителния ни отбор в последните 20 години – Теодор Салпаров. Той устоя на всички катаклизми и боричкания в най-успешния ни екипен спорт и нито за момент не съобщи най-святата идея – да играе за родината. Дори на 37 години и с огромни болки, до последно не спря да дава всичко от себе си за националния тим. Реши да каже “стоп” в края на този олимпийски цикъл и да даде път на младите. Направи го с чест и достолепие и през парадния вход. А ние още дълго ще се гордеем с тази легенда, взела участие в най-новите ни волейболни триумфи – бронзови медали от мондиал, европейско състезание и Световна купа, както и четвърто място на олимпиадата в Лондон.
- Теди, здравей! Благодаря ти, че одобри да си посетител на предаването “Код Спорт”! Тъжен ли си от обстоятелството, че България не се класира на олимпийските игри в Токио, че се отхвърли от националния тим?
- Да, печален съм, че не се класирахме. Целта ми беше да завърша кариерата си в Токио. Дадохме всичко от себе си, с цел да се случи, само че уви, не успяхме. За кариерата ми в националния тим това е премислено решение, не е плод на страсти. Бях споделил още преди шампионата, че в случай че не се класираме, спирам с националния тим. Може би към този момент би трябвало да има промяна на поколенията. Ръководителите на федерацията да си преценяват, само че това е нещо резонно.
- Какво мислиш в този момент, когато мачовете в Берлин към този момент са история?
- Честно казано, още никакви мисли не са ми минавали през главата. Прибрахме се в България, в този момент сме към фамилиите и може би нямаме време да мислим за това, което беше там, за мачовете, които изиграхме на толкоз високо равнище, макар че никой не очакваше. Ако би трябвало да бъда почтен, даже самият аз не чаках, че можем да играем по този метод за толкоз къс интервал от време. Събрали сме се за една седмица, а да излезем и да покажем групова игра на високо равнище.
- Как се претърпява сходен миг – тимът играе добре, една фантазия се вижда, че може да бъде осъществена и най-после загуба, която боли и изпепелява очакванията на един отбор?
- Не ми е първата загуба. Това ми е деветият следващ изгубен полуфинал, тъй че не е нещо ново за мен. Просто упованията и желанията ми бяха да пречупим този кръг и в последна сметка да спечелим един по този начин значим за нас полуфинал с националния тим. Не знам орис ли е, какво ли е, за жалост за следващ път се оказа, че тези мачове или не знаем по какъв начин да ги играем напрегнат, или просто не ни е писано да играем край с националния тим.
- Сега доста може да приказваме за какво не попаднахме на олимпийските игри в Токио. Какво видя ти като един от най-опитните волейболисти в срещите в столицата на Германия?
- Видях един тим, който в действителност, без да споделям мощни думи, умерено може да е в топ 6 на Европа и топ 8 на света с играта, която сподели. Като върна лентата обратно, тези три мача не са инцидентни. Изключвам отбора на Нидерландия, който несъмнено е по-слаб от другите тимове. Срещу Франция, Сърбия и Германия, макар загубата, играхме на равнище. Искам да се върна на мача с Бразилия. Щом и лятото показахме, че можем да играем като с еднакъв с олимпийския първенец, откакто съумяхме да победим Франция, която в последните години завоюва Световна лига, европейското състезание в София и постоянно е в топ 3 на Европа и света, а пък надиграхме и последния европейски отличник – Сърбия… Това приказва, че тези момчета имат страховит капацитет. Само от тях зависи какъв брой ще го развият. Защото с цел да си измежду най-големите, би трябвало неизменност. Не може да играеш един мач на топ равнище и на следващия ден да играеш едва. Те имат този капацитет, мощно се надявам с момчетата, които ще се влеят от младежките гарнитури, да съумеят да намерят салдото и да държат едно неизменност.
- Каква беше разликата сред двете квалификации – тази във Варна и тази в Берлин ?
- Огромна е разликата по простата причина, че в един мач да се напънеш и да дадеш всичко, както ние го направихме във Варна… За тази подготовка доста повече ме боли, в сравнение с за тази в Германия. Като човек с толкоз опит и реалист, знам, че ние не можем да изиграем пет мача на топ равнище против топ тимовете в Европа. Това си беше едно мини европейско, без Полша, Русия и Италия, които се класираха преди този момент. Затова повече ме боли за мача с Бразилия. Имахме мачбол, напълно в наши ръце беше мачът, само че за жалост още веднъж малко не ни доближи.
- Кое беше това „ малко “, което ни остави измежду феновете на най-големия състезателен конгрес?
- Това „ малко “ несъмнено е „ огромно “. Така се оказа в моя опит с националния тим. И до ден-днешен като съм правил разбор на мачовете, не мога да кажа, че не е играл тимът, само че това „ само че “ и за мен остана неразгадано за какво.
- Какво губи българския т волейбол от обстоятелството, че пропущаме олимпиадата в Токио? И мъжкият, и женският тим са навън...
- Страшно доста, тъй като към този момент пропущаме втора олимпиада. Точките, които се натрупат на олимпийските игри са ужасно значими за идващите четири години. Накратко – по-лесно ще може да се класира тимът за европейско, за международно състезание, ще играе с по-леки съперници, тъй като като се класираш на олимпиадата, взимаш доста точки. И когато побеждаваш на игрите, също се дават доста точки. А там има супер слаби тимове, като се изключи европейските плюс Бразилия, Аржентина и Съединени американски щати. Много по-лесно се играе на олимпиадата и може да вземеш орден, както направихме 2012 година После имахме по-лек път към всяко европейско и международно.
- Отново ще се повдигне въпросът - Силвано Пранди ли бе точният човек? Какво е твоето мнение ?
- За мен е един извънреден треньор. Първият му престой беше супер сполучлив, може би играхме най-грамотния си волейбол, чисто блок-защита. За нас отбраната беше непозната, гледахме към силовите осъществявания – офанзива, сервис. На блокадата и отбраната станахме един в действителност страховит тим, който несъмнено всяваше боязън във всички огромни народи. Виждаше се, че изпитваха почит към нас. Говоря за интервала от 2009 година и последният бронзов орден на европейското, включвам и международното през 2010 година, когато малшанс против Куба, не ни прати на полуфинал. А вторият му престой, като се изключи европейското, за което несъмнено не бяхме на равнището, на което играхме с Бразилия във Варна квалификацията и в този момент дори… Мисля, че е един от най-хубавите треньори, с които съм работил през моята кариера.
- Какво искаш да кажеш на тези, които не престават борбите с националния тим на България?
- Казал съм го и на момчетата, които са по-млади от мен, че националният тим и да защитаваш герба е горделивост. Не е да дойдеш и единствено да развяваш фланелката на игрището. Това е огромна отговорност, както пред самия теб, по този начин и пред цяла България и пред целия свят да представяш страната си. Тук няма място за оправдания – да кажеш „ изтощен съм от клубния ми сезон “ или „ в този момент ми се почива, тъй като е лято “. Или си в националния тим 120%, или не го правиш. За мен това е била националната фланелка.
- Какво най-вече ще ти липсва в този момент, когато сподели “сбогом” на “лъвовете”?
- Не знам какво ще ми липсва, само че времето ще покаже. Много е спретнат денят – заран закуска, по-късно подготовка, след това обяд, отмора, втора подготовка, анализ, видео, гледане на тимовете, анализиране и така нататък Горе-долу денят си минава, а в този момент ще останат доста свободни часове, в които колкото и да наваксвам със фамилията, с децата и с околните ми, сигурно ще има носталгия по националния тим.
- Имаш запазена марка - откакто някой от диагоналите или центровете завоюва точка, избухваш, качваш се и свиваш ръката в пестник. Помниш ли по кое време стартира по този начин да отбелязваш триумфа на съотборниците ти?
- Година сигурно не мога да помня, само че мисля, че първият път, когато го направих, скочих на Матей Казийски. Било е някъде 2003-2006 година Но през 2006 година несъмнено стана като запазена марка на международното състезание в Япония.
- Как се усещаше, когато зала “Конгресна” във Варна или зала “Армеец” в София скандираше името на Теди Салпаров? Има ли по-голяма страст от това?
- Тогава си казваш, че всичките ограничения, невиждане на семейство, другари, контузиите през годините, превъзмогването, утринните тренировки, когато не си първа младост, си заслужава. Настръхването от химна, след това скандирането от почитателите е нещо неповторимо. Само поради тази тръпка и страст си заслужаваше всичко.
- Имаш впечатляваща кариера. Можеш ли да кажеш моментите, които са те изпълвали с горделивост?
- Те не са един или два, а са ужасно доста. Може би няма да се сетя за безусловно всички. Но несъмнено с националния тим това е първият ни орден от международното състезание през 2006 година Това беше разковничето волейболът ни като цяло да тръгне възходящо. Един страховит тим с доста огромни борби на мондиала. Победихме ужасно огромни и мощни народи. Даде ни криле и ни отвори опция да отидем в друго измерение и огромните сили да почнат да се преценяват с нас. Малката България към този момент не беше дребна. След това Световната купа през 2007 година – още веднъж бронзов орден. Но по-важното беше, че ни даде квота за олимпийските игри, тъй като от Атланта’96 волейболът ни не се беше класирал. Това са 12 години. Де факто, беше моята първа олимпиада – нещо, което също няма да не помни. Също и бронза от европейското в Турция. Класирането за олимпиадата в Лондон, когато бихме Франция в доста трагичен мач. Тогава президент на България беше господин Плевнелиев и помня, че беше скочил от наслада незабавно след мача върху гърба на Виктор Йосифов.
- Какво съжаляваш, че не можа да постигнеш с тима на България?
- Не изиграхме един край на огромно състезание, тъй като девет изгубени полуфинала… Все ми се щеше да усетим тръпката от финала. Да се бориш за злато, без значение в кой шампионат – европейско, международно, Световна лига или олимпиада. Така и не го разбрах като тръпка, а доста ми се искаше. Докато на клубно равнище, го усетих и имам три извоювани финала в Шампионска лига и един изгубен. Там видях, усетих, само че с националния тим не можах. Може би това ми е най-голямото отчаяние.
- Кои са приятелите ти във волейбола?
- Имам много другари във волейбола. Като цяло съм доста положителен човек и с никой не съм имал проблеми. Когато бях най-млад в тима, когато пристигнах през 2001, 2002, 2003 година до през днешния ден, когато съм най-старият в отбора, постоянно съм имал прелестни връзки с сътрудниците си. Даже не помня с някой да съм имал скандал или сдърпване. Няма такова нещо за тези 17 години. Сигурен съм, че всеки един от тях ще го удостовери.
- Как реагира дамата до теб – Ралица, когато показа решението да се оттеглиш от националния тим?
- Винаги ме е подкрепяла във всички мои решения. Просто попита дали съм сигурен, дали е пристигнало времето. Тя беше надалеч от волейбола, само че откогато сме дружно, навлезе в тази материя. Почна да харесва, към този момент и тя схваща от волейбол, а преди този момент беше скарана със спорта. Усещам, че и в нея има някаква доза носталгия, тъй като и тя, гледайки мачовете пред тв приемника, ги изживява, почва да ме пита за някакви елементи, които преди бяха безусловно надалеч от нейните разбирания. Но в последна сметка животът продължава. Човек би трябвало да знае по кое време да спре с националния тим. Не може да играеш до 40 или 50 години. Трябва да избереш момента по кое време е най-добре да напуснеш. Смятам, че моментът пристигна.
-Това ли е най-тежкото решение, което си взимал в спорта?
- Може би, да. Това е най-тежкото решение. Сега може би не го съзнавам, тъй като постоянно си мечтал да имаш повече време, само че съм сигурен, че след някой различен месец или година, ще се отрази това нещо.
- Виждаш ли живота си без обичания спорт?
- Замислял съм се, тъй като и кариерата ми е покрай привършване. Не знам какъв брой години ще мога да играя и на клубно равнище – три-четири, един Господ знае. Това, несъмнено, доста зависи и от физическото ми положение. Но ще е доста мъчно живот без волейбол. Бих останал към волейбола, тъй като имам упоритостите да върша това, което съм правил цялостен живот. Опитвал съм да се пипвам със странични неща, само че съм претърпявал разочарования. Знам, че човек би трябвало да прави това, което умее и го прави цялостен живот.
- Какво си споделя един съумял човек като теб, когато би трябвало да преодолее обещано затруднение?
- Винаги съм бил мощен темперамент. Дори помня, че след тежката ми травма, която беше на ръба да ме извади изобщо от спорта, доста малко хора имаха вяра, че ще се върна. Може би с помощта на този темперамент, борбен дух, волята и обичта към спорта, постоянно ми е пособие да няма спънка да направя нещо, което съм си сложил като цел. Разбира се, това е групов спорт. Не зависи единствено от теб, имаш сътрудници до себе си, само че постоянно съм давал 1000% и съм вярвал в това, което върша!
- Кое ще бъде идващото предизвикателство пред Теодор Салпаров?
- Това е прекрасен въпрос, само че не знам. Сега пъдя клубната си кариера. Дай боже, колкото се може повече години да поиграя, тъй като в действителност ми харесва. Ще имам опцията да си рефрешна тялото без националния тим. Играеш осем месеца, четири има до подновяването на сезона. Не е цялостна годината единствено с волейбол и тренировки, както беше до момента. Ще имам опция да обърна повече внимание на околните, на децата си. Единият към този момент играе волейбол. Даже ми подмята: „ Тате, играй, до момента в който и аз стигна до мъжките гарнитури... “ Ще се опитам да извърша неговото предпочитание, само че един Господ знае.
- Ще те виждаме ли още веднъж в залата, когато съотборниците ти играят мачове от Световната лига?
- Със сигурност. Аз обичам волейбола, това е една пристрастеност, която е неописуема. Атмосферата, която е във Варна изключително и в София също, бих отишъл да виждам като почитател и да усетя в профил.
- Иска ми се да приключим с въодушевление това изявление , с усмивката, която е присъща за теб. Какво искаш да кажеш за край?
- За край желая да пожелая на всички мои сътрудници и млади момчета, които ще минат по моя път, да бъдат борбени, да имат вяра и да популяризират България. Едва ли има по-хубаво нещо от спорта и то когато е на високо равнище. По целия свят да гледаш по какъв начин българи идват със флагове да те поддържат, да споделят страстите от загуби и победи. Това оставя за цялостен живот и съм сигурен, че те ще изпитат същото благополучие. Затова им го поисквам!
- Теди, здравей! Благодаря ти, че одобри да си посетител на предаването “Код Спорт”! Тъжен ли си от обстоятелството, че България не се класира на олимпийските игри в Токио, че се отхвърли от националния тим?
- Да, печален съм, че не се класирахме. Целта ми беше да завърша кариерата си в Токио. Дадохме всичко от себе си, с цел да се случи, само че уви, не успяхме. За кариерата ми в националния тим това е премислено решение, не е плод на страсти. Бях споделил още преди шампионата, че в случай че не се класираме, спирам с националния тим. Може би към този момент би трябвало да има промяна на поколенията. Ръководителите на федерацията да си преценяват, само че това е нещо резонно.
- Какво мислиш в този момент, когато мачовете в Берлин към този момент са история?
- Честно казано, още никакви мисли не са ми минавали през главата. Прибрахме се в България, в този момент сме към фамилиите и може би нямаме време да мислим за това, което беше там, за мачовете, които изиграхме на толкоз високо равнище, макар че никой не очакваше. Ако би трябвало да бъда почтен, даже самият аз не чаках, че можем да играем по този метод за толкоз къс интервал от време. Събрали сме се за една седмица, а да излезем и да покажем групова игра на високо равнище.
- Как се претърпява сходен миг – тимът играе добре, една фантазия се вижда, че може да бъде осъществена и най-после загуба, която боли и изпепелява очакванията на един отбор?
- Не ми е първата загуба. Това ми е деветият следващ изгубен полуфинал, тъй че не е нещо ново за мен. Просто упованията и желанията ми бяха да пречупим този кръг и в последна сметка да спечелим един по този начин значим за нас полуфинал с националния тим. Не знам орис ли е, какво ли е, за жалост за следващ път се оказа, че тези мачове или не знаем по какъв начин да ги играем напрегнат, или просто не ни е писано да играем край с националния тим.
- Сега доста може да приказваме за какво не попаднахме на олимпийските игри в Токио. Какво видя ти като един от най-опитните волейболисти в срещите в столицата на Германия?
- Видях един тим, който в действителност, без да споделям мощни думи, умерено може да е в топ 6 на Европа и топ 8 на света с играта, която сподели. Като върна лентата обратно, тези три мача не са инцидентни. Изключвам отбора на Нидерландия, който несъмнено е по-слаб от другите тимове. Срещу Франция, Сърбия и Германия, макар загубата, играхме на равнище. Искам да се върна на мача с Бразилия. Щом и лятото показахме, че можем да играем като с еднакъв с олимпийския първенец, откакто съумяхме да победим Франция, която в последните години завоюва Световна лига, европейското състезание в София и постоянно е в топ 3 на Европа и света, а пък надиграхме и последния европейски отличник – Сърбия… Това приказва, че тези момчета имат страховит капацитет. Само от тях зависи какъв брой ще го развият. Защото с цел да си измежду най-големите, би трябвало неизменност. Не може да играеш един мач на топ равнище и на следващия ден да играеш едва. Те имат този капацитет, мощно се надявам с момчетата, които ще се влеят от младежките гарнитури, да съумеят да намерят салдото и да държат едно неизменност.
- Каква беше разликата сред двете квалификации – тази във Варна и тази в Берлин ?
- Огромна е разликата по простата причина, че в един мач да се напънеш и да дадеш всичко, както ние го направихме във Варна… За тази подготовка доста повече ме боли, в сравнение с за тази в Германия. Като човек с толкоз опит и реалист, знам, че ние не можем да изиграем пет мача на топ равнище против топ тимовете в Европа. Това си беше едно мини европейско, без Полша, Русия и Италия, които се класираха преди този момент. Затова повече ме боли за мача с Бразилия. Имахме мачбол, напълно в наши ръце беше мачът, само че за жалост още веднъж малко не ни доближи.
- Кое беше това „ малко “, което ни остави измежду феновете на най-големия състезателен конгрес?
- Това „ малко “ несъмнено е „ огромно “. Така се оказа в моя опит с националния тим. И до ден-днешен като съм правил разбор на мачовете, не мога да кажа, че не е играл тимът, само че това „ само че “ и за мен остана неразгадано за какво.
- Какво губи българския т волейбол от обстоятелството, че пропущаме олимпиадата в Токио? И мъжкият, и женският тим са навън...
- Страшно доста, тъй като към този момент пропущаме втора олимпиада. Точките, които се натрупат на олимпийските игри са ужасно значими за идващите четири години. Накратко – по-лесно ще може да се класира тимът за европейско, за международно състезание, ще играе с по-леки съперници, тъй като като се класираш на олимпиадата, взимаш доста точки. И когато побеждаваш на игрите, също се дават доста точки. А там има супер слаби тимове, като се изключи европейските плюс Бразилия, Аржентина и Съединени американски щати. Много по-лесно се играе на олимпиадата и може да вземеш орден, както направихме 2012 година После имахме по-лек път към всяко европейско и международно.
- Отново ще се повдигне въпросът - Силвано Пранди ли бе точният човек? Какво е твоето мнение ?
- За мен е един извънреден треньор. Първият му престой беше супер сполучлив, може би играхме най-грамотния си волейбол, чисто блок-защита. За нас отбраната беше непозната, гледахме към силовите осъществявания – офанзива, сервис. На блокадата и отбраната станахме един в действителност страховит тим, който несъмнено всяваше боязън във всички огромни народи. Виждаше се, че изпитваха почит към нас. Говоря за интервала от 2009 година и последният бронзов орден на европейското, включвам и международното през 2010 година, когато малшанс против Куба, не ни прати на полуфинал. А вторият му престой, като се изключи европейското, за което несъмнено не бяхме на равнището, на което играхме с Бразилия във Варна квалификацията и в този момент дори… Мисля, че е един от най-хубавите треньори, с които съм работил през моята кариера.
- Какво искаш да кажеш на тези, които не престават борбите с националния тим на България?
- Казал съм го и на момчетата, които са по-млади от мен, че националният тим и да защитаваш герба е горделивост. Не е да дойдеш и единствено да развяваш фланелката на игрището. Това е огромна отговорност, както пред самия теб, по този начин и пред цяла България и пред целия свят да представяш страната си. Тук няма място за оправдания – да кажеш „ изтощен съм от клубния ми сезон “ или „ в този момент ми се почива, тъй като е лято “. Или си в националния тим 120%, или не го правиш. За мен това е била националната фланелка.
- Какво най-вече ще ти липсва в този момент, когато сподели “сбогом” на “лъвовете”?
- Не знам какво ще ми липсва, само че времето ще покаже. Много е спретнат денят – заран закуска, по-късно подготовка, след това обяд, отмора, втора подготовка, анализ, видео, гледане на тимовете, анализиране и така нататък Горе-долу денят си минава, а в този момент ще останат доста свободни часове, в които колкото и да наваксвам със фамилията, с децата и с околните ми, сигурно ще има носталгия по националния тим.
- Имаш запазена марка - откакто някой от диагоналите или центровете завоюва точка, избухваш, качваш се и свиваш ръката в пестник. Помниш ли по кое време стартира по този начин да отбелязваш триумфа на съотборниците ти?
- Година сигурно не мога да помня, само че мисля, че първият път, когато го направих, скочих на Матей Казийски. Било е някъде 2003-2006 година Но през 2006 година несъмнено стана като запазена марка на международното състезание в Япония.
- Как се усещаше, когато зала “Конгресна” във Варна или зала “Армеец” в София скандираше името на Теди Салпаров? Има ли по-голяма страст от това?
- Тогава си казваш, че всичките ограничения, невиждане на семейство, другари, контузиите през годините, превъзмогването, утринните тренировки, когато не си първа младост, си заслужава. Настръхването от химна, след това скандирането от почитателите е нещо неповторимо. Само поради тази тръпка и страст си заслужаваше всичко.
- Имаш впечатляваща кариера. Можеш ли да кажеш моментите, които са те изпълвали с горделивост?
- Те не са един или два, а са ужасно доста. Може би няма да се сетя за безусловно всички. Но несъмнено с националния тим това е първият ни орден от международното състезание през 2006 година Това беше разковничето волейболът ни като цяло да тръгне възходящо. Един страховит тим с доста огромни борби на мондиала. Победихме ужасно огромни и мощни народи. Даде ни криле и ни отвори опция да отидем в друго измерение и огромните сили да почнат да се преценяват с нас. Малката България към този момент не беше дребна. След това Световната купа през 2007 година – още веднъж бронзов орден. Но по-важното беше, че ни даде квота за олимпийските игри, тъй като от Атланта’96 волейболът ни не се беше класирал. Това са 12 години. Де факто, беше моята първа олимпиада – нещо, което също няма да не помни. Също и бронза от европейското в Турция. Класирането за олимпиадата в Лондон, когато бихме Франция в доста трагичен мач. Тогава президент на България беше господин Плевнелиев и помня, че беше скочил от наслада незабавно след мача върху гърба на Виктор Йосифов.
- Какво съжаляваш, че не можа да постигнеш с тима на България?
- Не изиграхме един край на огромно състезание, тъй като девет изгубени полуфинала… Все ми се щеше да усетим тръпката от финала. Да се бориш за злато, без значение в кой шампионат – европейско, международно, Световна лига или олимпиада. Така и не го разбрах като тръпка, а доста ми се искаше. Докато на клубно равнище, го усетих и имам три извоювани финала в Шампионска лига и един изгубен. Там видях, усетих, само че с националния тим не можах. Може би това ми е най-голямото отчаяние.
- Кои са приятелите ти във волейбола?
- Имам много другари във волейбола. Като цяло съм доста положителен човек и с никой не съм имал проблеми. Когато бях най-млад в тима, когато пристигнах през 2001, 2002, 2003 година до през днешния ден, когато съм най-старият в отбора, постоянно съм имал прелестни връзки с сътрудниците си. Даже не помня с някой да съм имал скандал или сдърпване. Няма такова нещо за тези 17 години. Сигурен съм, че всеки един от тях ще го удостовери.
- Как реагира дамата до теб – Ралица, когато показа решението да се оттеглиш от националния тим?
- Винаги ме е подкрепяла във всички мои решения. Просто попита дали съм сигурен, дали е пристигнало времето. Тя беше надалеч от волейбола, само че откогато сме дружно, навлезе в тази материя. Почна да харесва, към този момент и тя схваща от волейбол, а преди този момент беше скарана със спорта. Усещам, че и в нея има някаква доза носталгия, тъй като и тя, гледайки мачовете пред тв приемника, ги изживява, почва да ме пита за някакви елементи, които преди бяха безусловно надалеч от нейните разбирания. Но в последна сметка животът продължава. Човек би трябвало да знае по кое време да спре с националния тим. Не може да играеш до 40 или 50 години. Трябва да избереш момента по кое време е най-добре да напуснеш. Смятам, че моментът пристигна.
-Това ли е най-тежкото решение, което си взимал в спорта?
- Може би, да. Това е най-тежкото решение. Сега може би не го съзнавам, тъй като постоянно си мечтал да имаш повече време, само че съм сигурен, че след някой различен месец или година, ще се отрази това нещо.
- Виждаш ли живота си без обичания спорт?
- Замислял съм се, тъй като и кариерата ми е покрай привършване. Не знам какъв брой години ще мога да играя и на клубно равнище – три-четири, един Господ знае. Това, несъмнено, доста зависи и от физическото ми положение. Но ще е доста мъчно живот без волейбол. Бих останал към волейбола, тъй като имам упоритостите да върша това, което съм правил цялостен живот. Опитвал съм да се пипвам със странични неща, само че съм претърпявал разочарования. Знам, че човек би трябвало да прави това, което умее и го прави цялостен живот.
- Какво си споделя един съумял човек като теб, когато би трябвало да преодолее обещано затруднение?
- Винаги съм бил мощен темперамент. Дори помня, че след тежката ми травма, която беше на ръба да ме извади изобщо от спорта, доста малко хора имаха вяра, че ще се върна. Може би с помощта на този темперамент, борбен дух, волята и обичта към спорта, постоянно ми е пособие да няма спънка да направя нещо, което съм си сложил като цел. Разбира се, това е групов спорт. Не зависи единствено от теб, имаш сътрудници до себе си, само че постоянно съм давал 1000% и съм вярвал в това, което върша!
- Кое ще бъде идващото предизвикателство пред Теодор Салпаров?
- Това е прекрасен въпрос, само че не знам. Сега пъдя клубната си кариера. Дай боже, колкото се може повече години да поиграя, тъй като в действителност ми харесва. Ще имам опцията да си рефрешна тялото без националния тим. Играеш осем месеца, четири има до подновяването на сезона. Не е цялостна годината единствено с волейбол и тренировки, както беше до момента. Ще имам опция да обърна повече внимание на околните, на децата си. Единият към този момент играе волейбол. Даже ми подмята: „ Тате, играй, до момента в който и аз стигна до мъжките гарнитури... “ Ще се опитам да извърша неговото предпочитание, само че един Господ знае.
- Ще те виждаме ли още веднъж в залата, когато съотборниците ти играят мачове от Световната лига?
- Със сигурност. Аз обичам волейбола, това е една пристрастеност, която е неописуема. Атмосферата, която е във Варна изключително и в София също, бих отишъл да виждам като почитател и да усетя в профил.
- Иска ми се да приключим с въодушевление това изявление , с усмивката, която е присъща за теб. Какво искаш да кажеш за край?
- За край желая да пожелая на всички мои сътрудници и млади момчета, които ще минат по моя път, да бъдат борбени, да имат вяра и да популяризират България. Едва ли има по-хубаво нещо от спорта и то когато е на високо равнище. По целия свят да гледаш по какъв начин българи идват със флагове да те поддържат, да споделят страстите от загуби и победи. Това оставя за цялостен живот и съм сигурен, че те ще изпитат същото благополучие. Затова им го поисквам!
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ