Пеша през Хималаите с Левисън Уд
Левисън Уд е британски откривател и публицист на цялостно работно време. По време на десетгодишната си работа в Британската войска е водил експедиции до петте континента и е пътувал в над 70 страни. Като фотограф и публицист, той основава истории за хората и културите на отдалечени региони и зони на военни спорове. За да помогне за обезпечаването на достъп до разрастващите се стопански системи, той работи с разнообразни районни и национални държавни служби.
© Издателство
Левисън Уд е бранител и участник в редица дела свързани с опазването на дивите животни по света. Член е на Британското кралско географско сдружение и на Международния клуб на откривателите.
Левисън Уд е роден в Стафордшир, Англия на 5 май, 1982 година Завършва Университета в Нотингам, след което се записва в Британската войска. Автор на няколко книги описващи неговите пътешествия.
На български език към този момент излезе книгата му " Пеша през Хималаите " от издателство " Вакон ". Ето и фрагмент от нея:
© Издателство
Изглежда, времето лекува всичко. Или най-малко оказва помощ на човек да не помни неприятните мемоари. След като изтрезнях от вечерта в " Гордънс " и концепцията да измина пешком Хималаите се затвърди в мозъка ми, още веднъж започнах да дълбая в архивите на Британското кралско географско сдружение в търсене на карти и направления. Прегледах също и дневниците на откриватели от предишното и сегашното. Проучих задълбочено планината, търсейки път през нея, и бързо осъзнах, че въпреки да беше допустимо да завърша тази експедиция за по-кратко време, в сравнение с пътешествието по Нил, обхождането на Хималаите щеше да бъде най-голямото физическо и бюрократично предизвикателство в живота ми.
Първо, съществува спор за началото и края на Хималаите. Най-западната точка на планинската верига е Нанга Парбат в Пакистан, където от най-
северния завой на река Инд стартира началото на пътя към обгърнатите със сняг върхове. Но е задоволително човек да хвърли единствено един взор на някоя карта или сателитно изображение, с цел да разбере, че белите водовъртежи и географските кривини стартират от още по-далеч, на запад, където се сблъскват Каракорум, Памир и Хиндукуш, а голямо разбъркване на пластовете оформя границите на Афганистан, Китай и Таджикистан.
Положението не е по-различно и на изток, където, гледан отвисоко, гръбнакът на Азия като че ли се трансформира непрекъснато по протежението си -от стеснен било до разперено ветрило с великански размери в Бутан -и се разстила из Източен Тибет, Индия и Бирма. Начинанието изглеждаше съвсем невероятно. Нима човек можеше да се надява да обходи цялата планина и да го направи, както би трябвало?
В този миг осъзнах мащаба на тази задача и разбрах, че без значение от това какво се надявах да реализира, пътешествието ми трябваше да бъде фокусирано и с лимитирани цели. Реших, че задачата на експедицията няма да бъде изкачването на планини, нито подобряването на някакви върхове, още по-малко пък опит да се обходи допустимо най-голяма територия. Вместо това щях да употребявам опцията да проуча долините и подножието на планината, обитаеми с разнообразни общности и племена, които назоваха Хималаите собствен дом. Всичко това - до момента в който вървя пешком. Обичах пътешествията поради срещите с хората, а ходенето пешком е единственият метод човек да изследва рядко обитаемоте региони и селата, скрити от известните направления и пътища. Хилядолетия наред хората в тези региони са пътували по този метод и,изглежда, има обща връзка сред пешеходците на всички места. Физическите
компликации, заплахите и уязвимостта значат, че в последна сметка на всички места ще те одобряват като човешко създание, а не като чужденец или още по-лошо, като екскурзиант. Без да не помня това, взех решение да пътувам по цялото продължение на планината от най-западния ѝ край в Афганистан - страна, която познавах добре, чак до основните ѝ артерии през страните, които сега самоуверено предявяваха искания за благосъстоятелност - Пакистан,
Индия, Непал, и да приключа пътешествието си в Тибет или Бутан, според от това кой от двата района със скандална популярност ще е подготвен да поеме риска да ме допусне на територията си.
На доктрина проектът ми звучеше напълно просто, сходно на всички положителни хрумвания, само че без значение от неразбираемата цел, пътешествието евентуално щеше да бъде затруднено от големи и най-разнообразни провокации. Освен
първото ми посещаване през 2001 година и първите ми опити в планинарството с връх Мера през 2009 година бях пътувал за малко из Хималаите в Индия през 2004 година като част от странствуване по суша от Европа и бях подхванал петмесечно пътешестване на стоп, което завърши в подножието на планината в Химачал Прадеш. Там едвам не замръзнах, откакто прекарах няколко кошмарни часа в пещера, уверен, че в случай че студът не ме довърши, то вълците и мечките сигурно ще го сторят. Предложеният от мен маршрут минаваше през същия район и аз прелестно знаех, че не ме чакаше нищо прелестно.
© Издателство
Бунтове в Афганистан, свлачища в Кашмир, маоисти в Непал, свирепи хищници из целия регион, без да броим поройните мусонни дъждове, гневните кучета, гневните маймуни, гневните бюрократи и още безчет също толкоз
ужасни способи човек да срещне края си: пиявици, скорпиони, хипотермия, змии, паяци, проказа, лайшманиоза, малария, тиф, височинна болест, лавини, дизентерия, неприятни пътища, неработещи спирачки и ужасни водачи.
Съветите за пътешестване в интернет уеб страницата на Министерството на външните работи и по въпросите на Британската общественост също не вдъхваха особена убеденост: " Външно министерство не поучава да се пътува в Афганистан ", " Външно министерство не поучава да се пътува по Каракорумската автомагистрала сред Исламабад и Гилгит ", " Съществува огромен риск от терористични актове, отвличания и междурелигиозни спорове на всички места в Пакистан ", " Външно министерство не поучава да се пътува до Джаму и Кашмир " Аз желаех да посетя всички изброени места. Колкото до Тибет, английското държавно управление ме уверяваше, че границата може да бъде затворена без предизвестие, а китайските управляващи при никакви условия няма да ме пуснат да обикалям региона без формален компаньон. Разделът за Бутан беше съвсем празен. Никой не знаеше нищо за Бутан.
Но на 25-ти април 2015 година се случи немислимото и в допълнение утежни обстановката. Земетресение с магнитуд 7.8 удари самото сърце на Непал, умъртви и рани трийсет хиляди души и остави стотици хиляди хора да бедстват без дом. Бедствието имаше апокалиптични последствия, изключително като се има поради, че в страната така и така цареше ужасяваща беднотия.
В резултат на това всички хора, с които разговарях, споделяха мнението, че пътешествието пешком беше невероятно и че съвсем сигурно ще почина.
Хрумна ми, че може би този път всички тези хора, които бяха срещу пътуването, вероятно имаха право.
Припомних си Нил - безкрайните дни по пътя, нахапан от комари, изяден от мухите цеце, латентен в пръстта край пътищата, преследван от кучета, плъхове и крокодили. Спомних си по какъв начин споделих, че в никакъв случай повече няма да направя сходно нещо,веднъж ми стигаше. Всички мемоари нахлуха в мозъка ми: самотата, болката от ежедневното вървене, пришките и мехурите, изолацията и горчивината от разправиите с досадни служители на реда, страхът, че някоя нощ ще се събудя и ще видя над мен ухиленото лице на някой вманиачен, стиснал мачете. Внезапно опцията да остана във Фулъм ми се стори надалеч по-разумна.
Повече информация вижте тук.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1220)
© Издателство
Левисън Уд е бранител и участник в редица дела свързани с опазването на дивите животни по света. Член е на Британското кралско географско сдружение и на Международния клуб на откривателите.
Левисън Уд е роден в Стафордшир, Англия на 5 май, 1982 година Завършва Университета в Нотингам, след което се записва в Британската войска. Автор на няколко книги описващи неговите пътешествия.
На български език към този момент излезе книгата му " Пеша през Хималаите " от издателство " Вакон ". Ето и фрагмент от нея:
© Издателство
Изглежда, времето лекува всичко. Или най-малко оказва помощ на човек да не помни неприятните мемоари. След като изтрезнях от вечерта в " Гордънс " и концепцията да измина пешком Хималаите се затвърди в мозъка ми, още веднъж започнах да дълбая в архивите на Британското кралско географско сдружение в търсене на карти и направления. Прегледах също и дневниците на откриватели от предишното и сегашното. Проучих задълбочено планината, търсейки път през нея, и бързо осъзнах, че въпреки да беше допустимо да завърша тази експедиция за по-кратко време, в сравнение с пътешествието по Нил, обхождането на Хималаите щеше да бъде най-голямото физическо и бюрократично предизвикателство в живота ми.
Първо, съществува спор за началото и края на Хималаите. Най-западната точка на планинската верига е Нанга Парбат в Пакистан, където от най-
северния завой на река Инд стартира началото на пътя към обгърнатите със сняг върхове. Но е задоволително човек да хвърли единствено един взор на някоя карта или сателитно изображение, с цел да разбере, че белите водовъртежи и географските кривини стартират от още по-далеч, на запад, където се сблъскват Каракорум, Памир и Хиндукуш, а голямо разбъркване на пластовете оформя границите на Афганистан, Китай и Таджикистан.
Положението не е по-различно и на изток, където, гледан отвисоко, гръбнакът на Азия като че ли се трансформира непрекъснато по протежението си -от стеснен било до разперено ветрило с великански размери в Бутан -и се разстила из Източен Тибет, Индия и Бирма. Начинанието изглеждаше съвсем невероятно. Нима човек можеше да се надява да обходи цялата планина и да го направи, както би трябвало?
В този миг осъзнах мащаба на тази задача и разбрах, че без значение от това какво се надявах да реализира, пътешествието ми трябваше да бъде фокусирано и с лимитирани цели. Реших, че задачата на експедицията няма да бъде изкачването на планини, нито подобряването на някакви върхове, още по-малко пък опит да се обходи допустимо най-голяма територия. Вместо това щях да употребявам опцията да проуча долините и подножието на планината, обитаеми с разнообразни общности и племена, които назоваха Хималаите собствен дом. Всичко това - до момента в който вървя пешком. Обичах пътешествията поради срещите с хората, а ходенето пешком е единственият метод човек да изследва рядко обитаемоте региони и селата, скрити от известните направления и пътища. Хилядолетия наред хората в тези региони са пътували по този метод и,изглежда, има обща връзка сред пешеходците на всички места. Физическите
компликации, заплахите и уязвимостта значат, че в последна сметка на всички места ще те одобряват като човешко създание, а не като чужденец или още по-лошо, като екскурзиант. Без да не помня това, взех решение да пътувам по цялото продължение на планината от най-западния ѝ край в Афганистан - страна, която познавах добре, чак до основните ѝ артерии през страните, които сега самоуверено предявяваха искания за благосъстоятелност - Пакистан,
Индия, Непал, и да приключа пътешествието си в Тибет или Бутан, според от това кой от двата района със скандална популярност ще е подготвен да поеме риска да ме допусне на територията си.
На доктрина проектът ми звучеше напълно просто, сходно на всички положителни хрумвания, само че без значение от неразбираемата цел, пътешествието евентуално щеше да бъде затруднено от големи и най-разнообразни провокации. Освен
първото ми посещаване през 2001 година и първите ми опити в планинарството с връх Мера през 2009 година бях пътувал за малко из Хималаите в Индия през 2004 година като част от странствуване по суша от Европа и бях подхванал петмесечно пътешестване на стоп, което завърши в подножието на планината в Химачал Прадеш. Там едвам не замръзнах, откакто прекарах няколко кошмарни часа в пещера, уверен, че в случай че студът не ме довърши, то вълците и мечките сигурно ще го сторят. Предложеният от мен маршрут минаваше през същия район и аз прелестно знаех, че не ме чакаше нищо прелестно.
© Издателство
Бунтове в Афганистан, свлачища в Кашмир, маоисти в Непал, свирепи хищници из целия регион, без да броим поройните мусонни дъждове, гневните кучета, гневните маймуни, гневните бюрократи и още безчет също толкоз
ужасни способи човек да срещне края си: пиявици, скорпиони, хипотермия, змии, паяци, проказа, лайшманиоза, малария, тиф, височинна болест, лавини, дизентерия, неприятни пътища, неработещи спирачки и ужасни водачи.
Съветите за пътешестване в интернет уеб страницата на Министерството на външните работи и по въпросите на Британската общественост също не вдъхваха особена убеденост: " Външно министерство не поучава да се пътува в Афганистан ", " Външно министерство не поучава да се пътува по Каракорумската автомагистрала сред Исламабад и Гилгит ", " Съществува огромен риск от терористични актове, отвличания и междурелигиозни спорове на всички места в Пакистан ", " Външно министерство не поучава да се пътува до Джаму и Кашмир " Аз желаех да посетя всички изброени места. Колкото до Тибет, английското държавно управление ме уверяваше, че границата може да бъде затворена без предизвестие, а китайските управляващи при никакви условия няма да ме пуснат да обикалям региона без формален компаньон. Разделът за Бутан беше съвсем празен. Никой не знаеше нищо за Бутан.
Но на 25-ти април 2015 година се случи немислимото и в допълнение утежни обстановката. Земетресение с магнитуд 7.8 удари самото сърце на Непал, умъртви и рани трийсет хиляди души и остави стотици хиляди хора да бедстват без дом. Бедствието имаше апокалиптични последствия, изключително като се има поради, че в страната така и така цареше ужасяваща беднотия.
В резултат на това всички хора, с които разговарях, споделяха мнението, че пътешествието пешком беше невероятно и че съвсем сигурно ще почина.
Хрумна ми, че може би този път всички тези хора, които бяха срещу пътуването, вероятно имаха право.
Припомних си Нил - безкрайните дни по пътя, нахапан от комари, изяден от мухите цеце, латентен в пръстта край пътищата, преследван от кучета, плъхове и крокодили. Спомних си по какъв начин споделих, че в никакъв случай повече няма да направя сходно нещо,веднъж ми стигаше. Всички мемоари нахлуха в мозъка ми: самотата, болката от ежедневното вървене, пришките и мехурите, изолацията и горчивината от разправиите с досадни служители на реда, страхът, че някоя нощ ще се събудя и ще видя над мен ухиленото лице на някой вманиачен, стиснал мачете. Внезапно опцията да остана във Фулъм ми се стори надалеч по-разумна.
Повече информация вижте тук.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1220)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ