Leonardo Haberkorn, уругвайски журналист, преподавател в университета ОРТ в гр.

Leonardo Haberkorn, уругвайски публицист, учител в университета ОРТ в гр. Монтевидео, разгласява отворено писмо.
" Уморих се... отказвам се... "

" След доста, доста години през днешния ден преподавах в университета за финален път.

Уморих се да се боря с телефоните, с УотсАп и с Facebook.

Победиха ме. Предавам се. Отказвам се.

Уморих се да приказвам за неща, които ме въодушевяват, пред младежи, които не могат да откъснат погледа си от телефон, на който непрестанно получават селфита.

Разбира се, не всички са такива. Но стават от ден на ден.

Допреди три-четири години апелът да оставят телефона настрани за 90 минути, даже да е единствено от положително образование, към момента имаше някакъв резултат.

Вече няма. Може би аз съм се изхабил прекалено много в борбата. Или пък не върша нещо, както би трябвало.

Но едно е правилно: доста от тези младежи не осъзнават какъв брой обидно и нараняващо е това, което вършат.

Освен това е все по-трудно да се изясни по какъв начин работи публицистиката на хора, които не я използват, нито виждат смисъл да бъдат осведомени.

Тази седмица в час стана дума за Венецуела.

Само една от 20 студенти съумя да каже съществени неща за спора. Най-основните.

Останалите нямаха никаква визия.

Попитах ги дали знаят кой уругваец е в центъра на тази стихия. Разбира се, никой не знаеше.

Попитах ги знаят ли кой е Алмагро. Мълчание.

Насила, от дъното на залата, единствено едно момиче измънка: " Не беше ли външният министър? ".

Така е за всичко.

Какво става в Сирия? Мълчание.

Коя партия е по-либерална или по- " вляво " в Съединени американски щати - демократите или републиканците?

Мълчание.

Знаете ли кой е Варгас Льоса?

" Да! "

Някой чел ли е негова книга? Не, никой. Съжалявам, че младежите не могат да оставят телефона даже в час. Да запознаеш толкоз неинформирани хора с публицистиката е комплицирано.

Все едно да преподаваш ботаника на създание от планета, на която не съществуват растения.

При едно упражнение, за което трябваше да излязат да търсят вест на открито, една студентка се върна с новината, че по улиците към момента се продават вестници и списания.

Идва миг, в който това да си публицист се обръща против теб, тъй като си теоретичен да се поставяш на мястото на другия, развил си емпатията като главно оръдие на труда си.

И тогава виждаш, че тези младежи, които не престават да са умни, симпатични и топли както постоянно, са излъгани, че виновността не е единствено тяхна, че неналичието на просвета, незаинтересоваността и отчуждението не са се появили у тях от единствено себе си.

Любопитството им постепенно е било убивано и всяка учителка, която не е поправяла правописните им неточности, ги е научила, че общо-взето нищо няма значение.

Когато човек разбере, че те също са жертви, съвсем незабелязано смъква гарда.

Лошото най-после се прави оценка като посредствено; посредственото минава за добро; а положителното, в редките случаи, в които се появява, се чества, като че ли е гениално.

Не желая да бъда част от този перверзен кръг. Никога не съм бил подобен и няма да бъда.

Винаги съм обичал да върша нещата добре. Възможно най-добре.

И не претърпявам неналичието на интерес към всеки въпрос, който задавам и на който се отвръща с безмълвие. Мълчание. Мълчание. Мълчание.

Те желаеха часът да свърши.

Аз също. " /lentata.com