Огледалото може да лъже. Ако е криво.
Лека-полека, започнахме да привикваме по какъв начин се ръководи страната ни през последните години.
Няма нищо по-стратегическо, а ей-така - някой нещо се досети и то стартира да се прави. Ако никой не се досети нищо, върви си рутина. Папките се местят, все има какво да се довършва, какво да се поправя или пооправя. Сегашно дълготрайно време.
Повърхността на застиналото публично езеро са набраздява единствено когато олигархични, подмолни, корпоративни, частни, изобщо някакви разнообразни от националните и общите, ползи решат, че има какво още да изискат да бъде направено в тяхна изгода. Тогава си заръчват това, което желаят и то като лобистка корекция към закон или като лобистки стимулиран закон се приема. В случай, че не може да стане без закон, другояче изпълнителната или локалната власт и сама може да отвърне на политическото заръчване и да направи каквото би трябвало да се направи.
Изобщо, ръководството на България се храни с еврофондове и с парите на данъкоплатците, а в следствие не прави нищо по-трайно, дълготрайно, оставащо за поколенията, произвеждащо бъдеще и като не прави съвсем нищо значително, то съвсем не бърка. А като не бърка, каквото и да стори, все е за похвала. Ако пък не е за похвала, с цел да няма най-малко малко по-масови недоволства, на обществото се подмята някоя и друга дъвка, да си прави балончета с нея и да се чува от време на време Пук! И този Пук! да се счита за дейна гражданска позиция.
Ние към този момент свикнахме по този начин да си вървят нещата, казано непочтено всичко ни е наред. И по този начин може да се живее! Живее се някак, караме я някак си. И не ни е чак толкоз неприятно, тъй като може и по-лошо да стане. А на тЕя, дето не им харесва, те са в изискванията на независимост на избора. И този избор не е единствено Терминал 2. Той е и Терминал 1, и Централна гара. И Централна Автогара...
Та с вътрешната ни политика свикнахме, по-скоро с нейното правене и още повече - с нейното ръководство.
Моята паника е за външната ни политика. Понеже сериозният спор липсва, а аз не разбирам доста от провокациите във външната политика, множеството от терзанията ми са интуитивни, подсъзнателни. Начинът по който се вършат някои значими неща във външната политика ме изнервя със подозрения вътрешно, става ми все по-неспокойно и по-тревожно. Не съм съумял и не зная дали ще съумея да дефинирам по-ясно това, което в мен поражда на първосигнално равнище несъгласия и опасения. Можеха някои специалисти, на чието мнение разгадавам, да снемат част от интуитивните ми несъгласия и вътрешните опасения, само че и специалистите са все по-зависими от властта, властта откри монопол върху експертността и специалист от ден на ден е единствено този, който се преценява със и служи на този монопол. Ако не го прави, той или е безусловно нечуваем, или си рита трудовата брошура. А да сте видели еексперт с ритната трудова брошура? И всеки ритнал си трудовата брошура се изтезава в осъзнаването, че към този момент вход към експертизата е точно трудовата брошура, а без нея той става маргинал, радикал, прекомерно краен, критикуващ не кардинално, а по принцип.
А аз - на интуитивно към момента равнище - се притеснявам и тормозя от някои външнополитически интензивности. Не мога да оценя полезността ми. Без информация е като без О2, задъхваш се, колабираш. Но все ми се коства, че методът, по който се вършат нещата и вземат решенията във вътрешата ни политика, разказан тук първоначално, не е изключително работлив, а може да се окаже и контрапродуктивен във външната политика.
Във външната политика се обвръзват извънредно преплетено отиващи надалеч в предишното проблеми, настройки, настроения, ползи. Там дори всяка мъничка стъпчица може да има големи последствия, камо ли пък някакви или даже всевъзможни импулсивни подскоци и възторжени полети. Там е значимо да се регистрират предишното, сегашното и бъдещето на връзките със съседи и сътрудници, с съперници и днешни другари, а утрешни допустимо за какво не и врагове. Там не е доста рационално да се работи със същата откровена елементарност, свещена самонадеяност, че се допира шлиферът на Господ, че се прави нещо историческо, че какво толкоз мъчно има в разрешаването на дълголетни проблеми или в хитруването, което се счита за надълбоко ешелонизирана тактика.
Така свръхоптимистично, импулсивно, с възприятие за избраност, с простички ходове, за които никой до момента кой знае за какво не се е досетил, не знам дали може да се прави нещо епохално, да се правят пробиви през минни полета на Историята, да се разсичат възли, които, като се разсекат, могат да се окажат нови примки.
Страх ме е страната ни да не замязя на коня на моя дядо, на стар-татко ми, който бе не запомнил в един миг, че е вързан за крайници с въже, а то беше по-дългичко от елементарното, по-различно на тип, по-тънко, само че по-здраво, създаваше му лъжливото чувство за непозната до неотдавна независимост, и по този начин се бе унесъл в хрупането на трева в тази независимост, че като видя една кобила наоколо, затича се стремително към нея, срина се по нанадолнището, пернат от въжето, падна неприятно, удари си муцуната в камъка и замалко да си счупи разкървавения и свиреп прежулен крайник. А кон като си счупи крайник, гръмват го и край...
У нас, тъй като нещата опират до нашия народ, може всичко, а най-много може да си управляваме по този начин, както се управляваме - в настоящо дълготрайно време, без нищо изключително да се случва, в случай че не би трябвало да се прокара нещо по-лобистко, само че и за него пошумим, пошумим, па клекнем.
Само че на открито нещата опират освен до нашия народ, а и до други нации - другарски и не толкоз, да не кажа за някои от тях и по-неприятелски думи. Там нещата опират и до други водачи, които от време на време виждат по-надалеч, надигат се на пръсти, с цел да видят какво има и зад хоризонта. Там опират нещата и до страни, които знаят и 2, и 200. Хем могат да вършат като кучето върху сеното - нито го ядат, нито го дават на другите. Хем могат по този начин да си изиграят картите, че ние най-после да бъдем изиграни, без да разберем от кое място ни е пристигнало. Нещо повече, там нещата опират и до интернационалните структури, с които би трябвало да синхронизираме дейностите си и да не ги мислим за по-глупави или по-малко умели и далновидни от нас.
Именно тъй като от това, че нашенските номера и нашенският жанр на правене на нещата във вътрешната политика могат и да правят някаква работа при народ като нашия, не следва, че те ще правят някаква работа и във външната политика, а могат даже да свършат много зле за народа ни, аз изпитвам чисто интуитивни към този момент терзания, че ентусиазмът, неналичието на каквито и да било подозрения, отсъстието на каквато и да е самокритичност, сладкото чувство, че се прави История, може да ни излезе скъпо.
Това, че нещата могат да се виждат лесни, не значи, че те са лесни. Това, че липват съществени знания за Историята, не значи, че в Историята няма нищо чак пък толкоз мъчно. Това, че няма кой да ни уточни заблудите, не значи, че не си играем с огъня. Това, че е ужасно забавно да се изживяваш като Държавник, който със размах позволява считани до неотдавна неразрешими и оценени обективно като мъчно разрешими проблеми, не значи, че си към този момент Държавник.
Огледалото може да лъже. Ако е погрешно.
Източник: Проф. Слатински, Фейсбук
Няма нищо по-стратегическо, а ей-така - някой нещо се досети и то стартира да се прави. Ако никой не се досети нищо, върви си рутина. Папките се местят, все има какво да се довършва, какво да се поправя или пооправя. Сегашно дълготрайно време.
Повърхността на застиналото публично езеро са набраздява единствено когато олигархични, подмолни, корпоративни, частни, изобщо някакви разнообразни от националните и общите, ползи решат, че има какво още да изискат да бъде направено в тяхна изгода. Тогава си заръчват това, което желаят и то като лобистка корекция към закон или като лобистки стимулиран закон се приема. В случай, че не може да стане без закон, другояче изпълнителната или локалната власт и сама може да отвърне на политическото заръчване и да направи каквото би трябвало да се направи.
Изобщо, ръководството на България се храни с еврофондове и с парите на данъкоплатците, а в следствие не прави нищо по-трайно, дълготрайно, оставащо за поколенията, произвеждащо бъдеще и като не прави съвсем нищо значително, то съвсем не бърка. А като не бърка, каквото и да стори, все е за похвала. Ако пък не е за похвала, с цел да няма най-малко малко по-масови недоволства, на обществото се подмята някоя и друга дъвка, да си прави балончета с нея и да се чува от време на време Пук! И този Пук! да се счита за дейна гражданска позиция.
Ние към този момент свикнахме по този начин да си вървят нещата, казано непочтено всичко ни е наред. И по този начин може да се живее! Живее се някак, караме я някак си. И не ни е чак толкоз неприятно, тъй като може и по-лошо да стане. А на тЕя, дето не им харесва, те са в изискванията на независимост на избора. И този избор не е единствено Терминал 2. Той е и Терминал 1, и Централна гара. И Централна Автогара...
Та с вътрешната ни политика свикнахме, по-скоро с нейното правене и още повече - с нейното ръководство.
Моята паника е за външната ни политика. Понеже сериозният спор липсва, а аз не разбирам доста от провокациите във външната политика, множеството от терзанията ми са интуитивни, подсъзнателни. Начинът по който се вършат някои значими неща във външната политика ме изнервя със подозрения вътрешно, става ми все по-неспокойно и по-тревожно. Не съм съумял и не зная дали ще съумея да дефинирам по-ясно това, което в мен поражда на първосигнално равнище несъгласия и опасения. Можеха някои специалисти, на чието мнение разгадавам, да снемат част от интуитивните ми несъгласия и вътрешните опасения, само че и специалистите са все по-зависими от властта, властта откри монопол върху експертността и специалист от ден на ден е единствено този, който се преценява със и служи на този монопол. Ако не го прави, той или е безусловно нечуваем, или си рита трудовата брошура. А да сте видели еексперт с ритната трудова брошура? И всеки ритнал си трудовата брошура се изтезава в осъзнаването, че към този момент вход към експертизата е точно трудовата брошура, а без нея той става маргинал, радикал, прекомерно краен, критикуващ не кардинално, а по принцип.
А аз - на интуитивно към момента равнище - се притеснявам и тормозя от някои външнополитически интензивности. Не мога да оценя полезността ми. Без информация е като без О2, задъхваш се, колабираш. Но все ми се коства, че методът, по който се вършат нещата и вземат решенията във вътрешата ни политика, разказан тук първоначално, не е изключително работлив, а може да се окаже и контрапродуктивен във външната политика.
Във външната политика се обвръзват извънредно преплетено отиващи надалеч в предишното проблеми, настройки, настроения, ползи. Там дори всяка мъничка стъпчица може да има големи последствия, камо ли пък някакви или даже всевъзможни импулсивни подскоци и възторжени полети. Там е значимо да се регистрират предишното, сегашното и бъдещето на връзките със съседи и сътрудници, с съперници и днешни другари, а утрешни допустимо за какво не и врагове. Там не е доста рационално да се работи със същата откровена елементарност, свещена самонадеяност, че се допира шлиферът на Господ, че се прави нещо историческо, че какво толкоз мъчно има в разрешаването на дълголетни проблеми или в хитруването, което се счита за надълбоко ешелонизирана тактика.
Така свръхоптимистично, импулсивно, с възприятие за избраност, с простички ходове, за които никой до момента кой знае за какво не се е досетил, не знам дали може да се прави нещо епохално, да се правят пробиви през минни полета на Историята, да се разсичат възли, които, като се разсекат, могат да се окажат нови примки.
Страх ме е страната ни да не замязя на коня на моя дядо, на стар-татко ми, който бе не запомнил в един миг, че е вързан за крайници с въже, а то беше по-дългичко от елементарното, по-различно на тип, по-тънко, само че по-здраво, създаваше му лъжливото чувство за непозната до неотдавна независимост, и по този начин се бе унесъл в хрупането на трева в тази независимост, че като видя една кобила наоколо, затича се стремително към нея, срина се по нанадолнището, пернат от въжето, падна неприятно, удари си муцуната в камъка и замалко да си счупи разкървавения и свиреп прежулен крайник. А кон като си счупи крайник, гръмват го и край...
У нас, тъй като нещата опират до нашия народ, може всичко, а най-много може да си управляваме по този начин, както се управляваме - в настоящо дълготрайно време, без нищо изключително да се случва, в случай че не би трябвало да се прокара нещо по-лобистко, само че и за него пошумим, пошумим, па клекнем.
Само че на открито нещата опират освен до нашия народ, а и до други нации - другарски и не толкоз, да не кажа за някои от тях и по-неприятелски думи. Там нещата опират и до други водачи, които от време на време виждат по-надалеч, надигат се на пръсти, с цел да видят какво има и зад хоризонта. Там опират нещата и до страни, които знаят и 2, и 200. Хем могат да вършат като кучето върху сеното - нито го ядат, нито го дават на другите. Хем могат по този начин да си изиграят картите, че ние най-после да бъдем изиграни, без да разберем от кое място ни е пристигнало. Нещо повече, там нещата опират и до интернационалните структури, с които би трябвало да синхронизираме дейностите си и да не ги мислим за по-глупави или по-малко умели и далновидни от нас.
Именно тъй като от това, че нашенските номера и нашенският жанр на правене на нещата във вътрешната политика могат и да правят някаква работа при народ като нашия, не следва, че те ще правят някаква работа и във външната политика, а могат даже да свършат много зле за народа ни, аз изпитвам чисто интуитивни към този момент терзания, че ентусиазмът, неналичието на каквито и да било подозрения, отсъстието на каквато и да е самокритичност, сладкото чувство, че се прави История, може да ни излезе скъпо.
Това, че нещата могат да се виждат лесни, не значи, че те са лесни. Това, че липват съществени знания за Историята, не значи, че в Историята няма нищо чак пък толкоз мъчно. Това, че няма кой да ни уточни заблудите, не значи, че не си играем с огъня. Това, че е ужасно забавно да се изживяваш като Държавник, който със размах позволява считани до неотдавна неразрешими и оценени обективно като мъчно разрешими проблеми, не значи, че си към този момент Държавник.
Огледалото може да лъже. Ако е погрешно.
Източник: Проф. Слатински, Фейсбук
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ