Коща на прага на 50-ия си рожден ден: Съжалявам, че не ме пуснаха в Реал!
Легендата на българския футбол Емил Костадинов ще навърши 50 години на следващия ден. Часове преди юбилея, Коща бе потърсен за изявление от сътрудниците от “Блиц”. Пред Румен Илиев основният воин от “Парк де Пренс” приказва за първите си стъпки във футбола, кариерата си зад граница и в националния тим, проваления трансфер в Реал Мадрид и най-щастливите моменти в живота си.
- Как се чувстваш на 50 години? По-мъдър, по-остарял...
- По-мъдър. А това, че одъртявам, не ме тормози. Просто подобен е процесът на живота. Остаряваме постепенно, незабелязано даже, както се пее в една ария (смее се).
- Като теглиш чертата на живота досега, кое доминира – хубавото или неприятното?
- О, аз помня единствено позитивните неща. Лошите ги не помня. Не ги помня, тъй като е безсмислено.
- Хората не знаят доста неща за детството ти. Разкажи ни за него. Щастливо ли беше?
- Детството ми беше доста щастливо, макар че съм израснал в оскъдно семейство. Родом съм от софийския квартал Коньовица. Живеехме в скромна къща, а тоалетната ни беше извън на двора. Сами може да си визиите по какъв начин сме живеели. Никога няма да не помни, че потеглих оттова, и в никакъв случай не съм предполагал до каква степен ще стигна... Няма да го не помни, тъй като това, че съм живял преди време оскъдно, ми оказва помощ през днешния ден да не хвърча в облаците. Майка ми работеше в магазин, а баща първо в обувен цех, а по-късно и на други места. Те бяха положителни хора, които възпитаха мен и сестра ми Людмила на няколко съществени неща – да бъдем почтени и скромни. Често ни повтаряха познатата сентенция, че скромността краси индивида. И въпреки да бяхме небогати, се радвахме на живота и бяхме щастливи. Аз се възпламених по спорта от доста дребен. Освен футбол съм упражнявал първо плуване, а по-късно лека атлетика и волейбол. Като дребен съм правил и аз дивотии като съвсем всички деца – и прозорци сме чупили, и от някои часове в учебно заведение съм бягал.
- Разбирахте ли се със сестра ти, когато бяхте дребни?
- Да. И то много. Не сме имали проблеми. Тя е по-малка от мен – четири години ни е разликата. Уважението и разбирателството посред ни го има и до през днешния ден.
- На кого дължиш най-вече да се изградиш като темперамент?
- На родителите ми и на спорта. Спортът ме научи на дисциплинираност, на почитание, научи ме да бъда победител. Това са значими неща за построяването на характера на един човек в юношеските години.
- Защо като дребен започваш да тренираш футбол в ЦСКА?
- Поради две аргументи – първо, както се пее в прословутата ария, “още от дете ЦСКА възпламени моето сърце”. Освен това клубът беше най-близо до мястото, където живеех.
- Гледал ли си мачове на ЦСКА с шалче на врата и от Сектор “Г”?
- Естествено. Изгледал съм доста мачове. Помня европейските победи над Нотингам, Реал Сосиедад, Монако, Ливърпул, Байерн. Бях на трибуните, в Сектор “Г”. Имах няколко лепенки на ЦСКА, които сложих на колелото и на бюрото ми. Шалче си взех много по-късно, защото първоначално бяха по-скъпи...
- Коя е най-голямата ти футболна болежка?
- Това е загубата от Барселона на полуфинала на Шампионската лига през април 1994 година, когато бях в Порто. Тогава съгласно правилника трябваше да изиграем един мач и нямаше реванш. Жребият отреди дуелът да е в Барселона. Загубихме с 0:3, а Стоичков ни вкара два гола. Трудно претърпях загубата, тъй като имахме доста мощен отбор, въпреки че Барса на Кройф беше неповторим състав. За страдание фантазията ми да играя край в Шампионската лига не се сбъдна. На клубно равнище съм ставал първенец няколко пъти в България, в Португалия, печелил съм Купата на УЕФА, само че не съумях да стигна до разногласието за трофея в най-силния европейски клубен шампионат.
- А коя е най-голямата ти наслада след, несъмнено, тази на “Парк де Пренс”?
- Първата купа с ЦСКА през 1987 година, както и извоюваната Купа на България същия сезон. Бяха ни отписали, не ни брояха за нищо, тъй като имахме много млад състав. Но ние направихме дубъл. Три пъти победихме Левски – два пъти за състезание и един път на финала за Купата. Тогава се усещах доста благополучен, тъй като с моя роден тим постигнахме в действителност необикновен триумф за България. Другата огромна наслада е обратът против Германия от 0:2 до 3:2 през юни 1995 година, когато влязох като запаса и вкарах победния гол.
- С екипа на България си вкарвал голове на пет международни първенеца, което е неповторим случай в историята ни – Бразилия, Италия, Германия, Франция и Испания. Щяха да са шест, в случай че не бяха отменили гола ти против Англия в контролата през март 1996 година. Помниш ли този случай?
- Да, помня го. Беше в края на дуела, когато се разписах. Страничният арбитър обаче подвигна несъществуваща засада и по този начин загубихме с 0:1. Спомням си и приятелския мач с Бразилия, когато ни биха с 2:1 през месец май 1990 година. Стадионът беше препълнен, атмосферата беше меко казано неповторима. Играл съм на доста игрища, само че такова знамение не бях виждал. Феновете се радваха все едно отборът им е станал международен първенец. Тогава се убедих с очите си какво съставляват бразилските ентусиасти. Това не може да се опише, просто би трябвало да го видиш и усетиш. Помня също по този начин, че се разписах с крайник след доста хубава наша композиция.
- Ти си единственият българин, вкарал гол на край от евротурнирите. Пазиш ли си фланелката на Байерн от финала с Бордо за Купата на УЕФА през 1996 година?
- Не, не я вардя. Дадох я за щедрост преди години. Финалът тогава беше от два мача. Голът ми беше с глава, а преди този момент подадох с пета на Мемет Шол за неговото попадение.
- Играл си с много световноизвестни футболисти. С кои поддържаш връзка и до през днешния ден?
- Най-вече с някогашните ми съотборници от Порто Домингош и вратаря Витор Байа. Както и с Бебето, несъмнено. С него бяхме дружно в Ла Коруня. Не сме чували обаче от една година. Той стана политик, издигна се и към този момент е огромна работа (смее се).
- В кои от тимовете, където си играл, е имало шегаджии?
- Шеги и закачки имаше на всички места. Най-малко обаче в Байерн. Особено на подготовка – тичаш, бягаш, изпълняваш нарежданията на треньори. И никой дума не обелва. Дисциплината и редът там са на топ равнище. Типично по немски.
- Кой е най-строгият треньор в кариерата ти?
- Първият ми треньор в мъжкия футбол Манол Манолов. Като заговореше на висок вопъл, листата на дърветата край „ Армията” започваха да се веят, все едно духа мощен вятър (смее се). Понякога удряше, шляпаше плесници зад вратовете. И аз съм ял, въпреки и малко. Той беше извънредно непоколебим, само че по този начин и трябваше да бъде. Манолов обаче бе на първо място огромен експерт и треньор, лека му пръст! Димитър Пенев – също беше непоколебим, а от време на време дори ни е посягал.
- Не, не. Не имам вяра Димитър Пенев пък да е бил толкоз непоколебим, че да удря плесници?
- Моля?! Не вярваш, но си е самата истина. Помня един мач против Миньор в Перник. Първото полувреме приключи 0:0, а ние изпуснахме доста положения. На почивката в съблекалнята Пената беше гневен. Такъв не сте го виждали. Първо ни се накара хубавичко, а след това замахна мощно към нас. Аз съумях да се дръпна и Любо Пенев изяде доста гласовит пестник. Това обаче ни подейства стимулиращо, тъй като през второто полувреме се взехме в ръце и бихме с два мои гола. И Манол Манолов, и Димитър Пенев ни възпитаваха на неотстъпчивост, че би трябвало да побеждаваме непременно. Манолов ни споделяше, че желае да ни направи същински армейци, същински бойци, които да печелят купи и титли.
- А в чужбина?
- В Португалия Артур Жорже също беше непоколебим. Там един път ме глобиха за наднормено тегло. В Порто си имаше такова предписание – я си качил килограми, незабавно си плащаш. Просто няма по какъв начин да избягаш от глобата.
- А какви треньори бяха Джовани Трапатони и Франц Бекенбауер, когато играеше в Байерн?
- На Трапатони ще съм му благодарен постоянно. Той ме взе в Байерн. Джовани Трапатони си позволяваше пред медиите смешки и закачки, само че с нас беше сериозен. Беше огромен психолог. Имаше навика да ни вика поотделно и да беседва с нас на четири очи. Посочваше ни всички неточности и искаше да му задаваме въпроси, да го питаме, в случай че имаме какво. Бекенбауер бе разсъдък от международна големина – човек с аура. Говореше постепенно, само че решително. Изключителна персона! Даде ми късмет и аз се реванширах с добра игра и голове.
- С Порто ставаш три пъти първенец на Португалия. Какви мемоари пазиш от престоя си там?
- От първия до последния ден, когато бях там, единствено втория мач не бях титуляр. Това ми е първият задграничен отбор. Бързо се приспособих и постанових. Щом почитателите още ме помнят, значи съм оставил добра диря в историята на „ драконите”.
- Малцина знаят, че с Юрген Клоп сте били съотборници в Майнц 05. Той и тогава ли беше странна птица?
- Юрген беше капитан на тима. Още тогава си личеше, че тактиката, схемите на игра и въобще треньорският поминък го влекат. Беше сериозен, упорит, само че и огромен шегобиец и наивник. Такъв си е и до през днешния ден. Поддържахме положителни връзки и със фамилията му постоянно излизахме на вечеря. От години обаче не съм го виждал и чувал.
- Кой е най-голямата футболна награда, която си получавал?
- В Байерн, когато спечелихме Купата на УЕФА през 1996 година. Премията беше по 300 000 марки на човек. Горе-долу толкоз получих и при класирането ни за международното състезание в Щатите две години преди този момент.
- А в кой задграничен клуб си получавал най-висока заплата?
- В Мексико. Заплатата ми в Тигрес беше фантастична.
- Играл си в много известни задгранични клубове. Имало ли е случай да се бавят пари – било заплата, било награда?
- В Португалия се е случвало - в Порто.
- Някой мрънкаше ли? Имало ли е протести и протести?
- Какви ги приказваш?! Какви протести, какви протести? Това са смешни неща. На никой не му е минавало през главата да стачкува и да не тренира. Имало е закъснение, само че не на самата заплата, а на награди. Или на пари, които са по контракт като анекс. Но забавянето е продължавало месец или най-вече два. На другите места не е имало проблеми. Особено в Байерн. Там се плащаше не в деня, в часа. Невероятна акуратност!
- Вярно ли е, че когато си отивал да подписваш с Фенербахче, е станал някакъв скандал за пари?
- Е, чак пък скандал. Нямаше такова нещо. Просто стана едно комплициране за заплащането. Но всичко завърши за час-два.
- Като стана въпрос за Фенербахче – там ли са най-екзалтираните почитатели, където си играл?
- Да. Казвам го не на 100, а на хиляда %. Те са! Като дойдох на аерогарата, напряко се шашнах, тъй като имаше голямо море от ентусиасти. Носеха плакати, скандираха името ми. Като се появих, разрушиха кордона, тъй като имаше кордон от служители на реда. Докато се усетя какво се случва, почитателите ме сграбчиха на ръце и започнаха да ме подмятат във въздуха. „ Евала, комшо!”, „ Евала, Емил!”. Това скандираха. Турците са като бразилците – обичат до болежка тима си. И са му извънредно предани. Много страдат при загубите и са на седмото небе след успехите.
- Колко провалени прехвърлянето имаш и кои са тимовете, с които си се разминал?
- Имало е интерес от много тимове, само че скърбя само, че се разминах с Реал Мадрид, до момента в който бях в Порто. Съжалявам освен тъй като това е най-великият клуб в историята на футбола, а тъй като му съчувствува от дете. Запалих се по Реал в средата на 80-те години, когато два пъти подред завоюва Купата на УЕФА. Когато ми споделиха за интереса, на първо време не можех да допускам, а след това си помислих, че няма да се стигне до договаряния. Но не щеш ли един ден Реал изпратиха съответна оферта за мен. Президентът на Порто обаче отсече, че цената ми е 10 милиона $. Реал се пробваха да смъкват сумата, само че откакто не съумяха, се отхвърлиха.
- Да излезем малко от сферата на футбола и да надникнем в персоналния ти живот. Къде се срещна със брачната половинка си Марияна и елементарно ли беше да я свалиш?
- Чрез наша обща другарка се запознахме. Не беше обаче доста елементарно да я смъква, тъй като първоначално се дърпаше. Ама най-после, къде ще върви, попадна в моите ръце. И по този начин до ден-днешен (смее се). Оженихме се напролет на 1990 година. Бях още в ЦСКА, играех последния си сезон с аления екип, преди да бъда продаден на Порто.
- Кога се родиха дъщерите ти Катрин и Ирен и по какъв начин отпразнува огромните събития?
- Катрин се роди на 18 юни 1990 година в София. Бях отпътувал към този момент за Португалия. Мариана имаше тежка бременност и роди по-рано. Беше два месеца в болница. Малката ни щерка се роди на 15 март 1994 година в Португалия. Помня, че имахме подготовка, когато разбрах, че съм станал още веднъж татко. След това аз и множеството ми съотборници от Порто отидохме до болничното заведение да забележим жена ми и детето.
- Стоичков и Сираков към този момент са дядовци, обрисува ли се да попаднеш скоро в тяхната компания?
- Искрено се надявам и ще се веселя това да се случи. Голямата ми щерка си има сериозен другар и от много време живеят дружно.
- Знаеш ли какво те свързва със Стоичков и с починалия Трифон Иванов отвън футбола? Съпругите ви носят едно и също име – Марияна, а също така и тримата имате единствено дъщери.
- Ами неприятно няма!
- Кой е първият автомобил, който си купи?
- Купих си Лада 2105. Червена на цвят. Няма смисъл да прецизирам за какво си избрах този цвят, тъй като имаше вид и да е бяла. Много й се радвах и я карах с най-голямо наслаждение.
- Кога пропуши и буен пушач ли си още?
- Пропуших по този начин да се каже съществено чак на 23 години. Преди това палех по цигара, по две или три. Впоследствие съм минавал и по една кутия, само че не като футболист, а по-късно. Сега обаче към този момент съвсем не пуша.
- Има ли нещо, което почитателите не знаят за „ Парк де Пренс” и за международното в Щатите?
- Няма. Всичко съм споделил по двете тематики. А и доста неща са изписани, дори и книги.
- С Любо Пенев се бяхте изпокарали преди няколко години...
- (прекъсва). Аз с никого не съм се карал. Пък и не желая в този миг да приказвам за сходни тематики...
- Ще приключим с един банален въпрос. Съжаляваш ли за нещо точно на юбилея си?
- Не. Щастлив съм, че имам прелестно семейство, тъй като то е най-важно за мен в живота. Щастлив съм, че започнах от нулата, от самата нула, и реализирах след това всичко самичък. Като погледна обратно, просто няма защо да скърбя.
- Как се чувстваш на 50 години? По-мъдър, по-остарял...
- По-мъдър. А това, че одъртявам, не ме тормози. Просто подобен е процесът на живота. Остаряваме постепенно, незабелязано даже, както се пее в една ария (смее се).
- Като теглиш чертата на живота досега, кое доминира – хубавото или неприятното?
- О, аз помня единствено позитивните неща. Лошите ги не помня. Не ги помня, тъй като е безсмислено.
- Хората не знаят доста неща за детството ти. Разкажи ни за него. Щастливо ли беше?
- Детството ми беше доста щастливо, макар че съм израснал в оскъдно семейство. Родом съм от софийския квартал Коньовица. Живеехме в скромна къща, а тоалетната ни беше извън на двора. Сами може да си визиите по какъв начин сме живеели. Никога няма да не помни, че потеглих оттова, и в никакъв случай не съм предполагал до каква степен ще стигна... Няма да го не помни, тъй като това, че съм живял преди време оскъдно, ми оказва помощ през днешния ден да не хвърча в облаците. Майка ми работеше в магазин, а баща първо в обувен цех, а по-късно и на други места. Те бяха положителни хора, които възпитаха мен и сестра ми Людмила на няколко съществени неща – да бъдем почтени и скромни. Често ни повтаряха познатата сентенция, че скромността краси индивида. И въпреки да бяхме небогати, се радвахме на живота и бяхме щастливи. Аз се възпламених по спорта от доста дребен. Освен футбол съм упражнявал първо плуване, а по-късно лека атлетика и волейбол. Като дребен съм правил и аз дивотии като съвсем всички деца – и прозорци сме чупили, и от някои часове в учебно заведение съм бягал.
- Разбирахте ли се със сестра ти, когато бяхте дребни?
- Да. И то много. Не сме имали проблеми. Тя е по-малка от мен – четири години ни е разликата. Уважението и разбирателството посред ни го има и до през днешния ден.
- На кого дължиш най-вече да се изградиш като темперамент?
- На родителите ми и на спорта. Спортът ме научи на дисциплинираност, на почитание, научи ме да бъда победител. Това са значими неща за построяването на характера на един човек в юношеските години.
- Защо като дребен започваш да тренираш футбол в ЦСКА?
- Поради две аргументи – първо, както се пее в прословутата ария, “още от дете ЦСКА възпламени моето сърце”. Освен това клубът беше най-близо до мястото, където живеех.
- Гледал ли си мачове на ЦСКА с шалче на врата и от Сектор “Г”?
- Естествено. Изгледал съм доста мачове. Помня европейските победи над Нотингам, Реал Сосиедад, Монако, Ливърпул, Байерн. Бях на трибуните, в Сектор “Г”. Имах няколко лепенки на ЦСКА, които сложих на колелото и на бюрото ми. Шалче си взех много по-късно, защото първоначално бяха по-скъпи...
- Коя е най-голямата ти футболна болежка?
- Това е загубата от Барселона на полуфинала на Шампионската лига през април 1994 година, когато бях в Порто. Тогава съгласно правилника трябваше да изиграем един мач и нямаше реванш. Жребият отреди дуелът да е в Барселона. Загубихме с 0:3, а Стоичков ни вкара два гола. Трудно претърпях загубата, тъй като имахме доста мощен отбор, въпреки че Барса на Кройф беше неповторим състав. За страдание фантазията ми да играя край в Шампионската лига не се сбъдна. На клубно равнище съм ставал първенец няколко пъти в България, в Португалия, печелил съм Купата на УЕФА, само че не съумях да стигна до разногласието за трофея в най-силния европейски клубен шампионат.
- А коя е най-голямата ти наслада след, несъмнено, тази на “Парк де Пренс”?
- Първата купа с ЦСКА през 1987 година, както и извоюваната Купа на България същия сезон. Бяха ни отписали, не ни брояха за нищо, тъй като имахме много млад състав. Но ние направихме дубъл. Три пъти победихме Левски – два пъти за състезание и един път на финала за Купата. Тогава се усещах доста благополучен, тъй като с моя роден тим постигнахме в действителност необикновен триумф за България. Другата огромна наслада е обратът против Германия от 0:2 до 3:2 през юни 1995 година, когато влязох като запаса и вкарах победния гол.
- С екипа на България си вкарвал голове на пет международни първенеца, което е неповторим случай в историята ни – Бразилия, Италия, Германия, Франция и Испания. Щяха да са шест, в случай че не бяха отменили гола ти против Англия в контролата през март 1996 година. Помниш ли този случай?
- Да, помня го. Беше в края на дуела, когато се разписах. Страничният арбитър обаче подвигна несъществуваща засада и по този начин загубихме с 0:1. Спомням си и приятелския мач с Бразилия, когато ни биха с 2:1 през месец май 1990 година. Стадионът беше препълнен, атмосферата беше меко казано неповторима. Играл съм на доста игрища, само че такова знамение не бях виждал. Феновете се радваха все едно отборът им е станал международен първенец. Тогава се убедих с очите си какво съставляват бразилските ентусиасти. Това не може да се опише, просто би трябвало да го видиш и усетиш. Помня също по този начин, че се разписах с крайник след доста хубава наша композиция.
- Ти си единственият българин, вкарал гол на край от евротурнирите. Пазиш ли си фланелката на Байерн от финала с Бордо за Купата на УЕФА през 1996 година?
- Не, не я вардя. Дадох я за щедрост преди години. Финалът тогава беше от два мача. Голът ми беше с глава, а преди този момент подадох с пета на Мемет Шол за неговото попадение.
- Играл си с много световноизвестни футболисти. С кои поддържаш връзка и до през днешния ден?
- Най-вече с някогашните ми съотборници от Порто Домингош и вратаря Витор Байа. Както и с Бебето, несъмнено. С него бяхме дружно в Ла Коруня. Не сме чували обаче от една година. Той стана политик, издигна се и към този момент е огромна работа (смее се).
- В кои от тимовете, където си играл, е имало шегаджии?
- Шеги и закачки имаше на всички места. Най-малко обаче в Байерн. Особено на подготовка – тичаш, бягаш, изпълняваш нарежданията на треньори. И никой дума не обелва. Дисциплината и редът там са на топ равнище. Типично по немски.
- Кой е най-строгият треньор в кариерата ти?
- Първият ми треньор в мъжкия футбол Манол Манолов. Като заговореше на висок вопъл, листата на дърветата край „ Армията” започваха да се веят, все едно духа мощен вятър (смее се). Понякога удряше, шляпаше плесници зад вратовете. И аз съм ял, въпреки и малко. Той беше извънредно непоколебим, само че по този начин и трябваше да бъде. Манолов обаче бе на първо място огромен експерт и треньор, лека му пръст! Димитър Пенев – също беше непоколебим, а от време на време дори ни е посягал.
- Не, не. Не имам вяра Димитър Пенев пък да е бил толкоз непоколебим, че да удря плесници?
- Моля?! Не вярваш, но си е самата истина. Помня един мач против Миньор в Перник. Първото полувреме приключи 0:0, а ние изпуснахме доста положения. На почивката в съблекалнята Пената беше гневен. Такъв не сте го виждали. Първо ни се накара хубавичко, а след това замахна мощно към нас. Аз съумях да се дръпна и Любо Пенев изяде доста гласовит пестник. Това обаче ни подейства стимулиращо, тъй като през второто полувреме се взехме в ръце и бихме с два мои гола. И Манол Манолов, и Димитър Пенев ни възпитаваха на неотстъпчивост, че би трябвало да побеждаваме непременно. Манолов ни споделяше, че желае да ни направи същински армейци, същински бойци, които да печелят купи и титли.
- А в чужбина?
- В Португалия Артур Жорже също беше непоколебим. Там един път ме глобиха за наднормено тегло. В Порто си имаше такова предписание – я си качил килограми, незабавно си плащаш. Просто няма по какъв начин да избягаш от глобата.
- А какви треньори бяха Джовани Трапатони и Франц Бекенбауер, когато играеше в Байерн?
- На Трапатони ще съм му благодарен постоянно. Той ме взе в Байерн. Джовани Трапатони си позволяваше пред медиите смешки и закачки, само че с нас беше сериозен. Беше огромен психолог. Имаше навика да ни вика поотделно и да беседва с нас на четири очи. Посочваше ни всички неточности и искаше да му задаваме въпроси, да го питаме, в случай че имаме какво. Бекенбауер бе разсъдък от международна големина – човек с аура. Говореше постепенно, само че решително. Изключителна персона! Даде ми късмет и аз се реванширах с добра игра и голове.
- С Порто ставаш три пъти първенец на Португалия. Какви мемоари пазиш от престоя си там?
- От първия до последния ден, когато бях там, единствено втория мач не бях титуляр. Това ми е първият задграничен отбор. Бързо се приспособих и постанових. Щом почитателите още ме помнят, значи съм оставил добра диря в историята на „ драконите”.
- Малцина знаят, че с Юрген Клоп сте били съотборници в Майнц 05. Той и тогава ли беше странна птица?
- Юрген беше капитан на тима. Още тогава си личеше, че тактиката, схемите на игра и въобще треньорският поминък го влекат. Беше сериозен, упорит, само че и огромен шегобиец и наивник. Такъв си е и до през днешния ден. Поддържахме положителни връзки и със фамилията му постоянно излизахме на вечеря. От години обаче не съм го виждал и чувал.
- Кой е най-голямата футболна награда, която си получавал?
- В Байерн, когато спечелихме Купата на УЕФА през 1996 година. Премията беше по 300 000 марки на човек. Горе-долу толкоз получих и при класирането ни за международното състезание в Щатите две години преди този момент.
- А в кой задграничен клуб си получавал най-висока заплата?
- В Мексико. Заплатата ми в Тигрес беше фантастична.
- Играл си в много известни задгранични клубове. Имало ли е случай да се бавят пари – било заплата, било награда?
- В Португалия се е случвало - в Порто.
- Някой мрънкаше ли? Имало ли е протести и протести?
- Какви ги приказваш?! Какви протести, какви протести? Това са смешни неща. На никой не му е минавало през главата да стачкува и да не тренира. Имало е закъснение, само че не на самата заплата, а на награди. Или на пари, които са по контракт като анекс. Но забавянето е продължавало месец или най-вече два. На другите места не е имало проблеми. Особено в Байерн. Там се плащаше не в деня, в часа. Невероятна акуратност!
- Вярно ли е, че когато си отивал да подписваш с Фенербахче, е станал някакъв скандал за пари?
- Е, чак пък скандал. Нямаше такова нещо. Просто стана едно комплициране за заплащането. Но всичко завърши за час-два.
- Като стана въпрос за Фенербахче – там ли са най-екзалтираните почитатели, където си играл?
- Да. Казвам го не на 100, а на хиляда %. Те са! Като дойдох на аерогарата, напряко се шашнах, тъй като имаше голямо море от ентусиасти. Носеха плакати, скандираха името ми. Като се появих, разрушиха кордона, тъй като имаше кордон от служители на реда. Докато се усетя какво се случва, почитателите ме сграбчиха на ръце и започнаха да ме подмятат във въздуха. „ Евала, комшо!”, „ Евала, Емил!”. Това скандираха. Турците са като бразилците – обичат до болежка тима си. И са му извънредно предани. Много страдат при загубите и са на седмото небе след успехите.
- Колко провалени прехвърлянето имаш и кои са тимовете, с които си се разминал?
- Имало е интерес от много тимове, само че скърбя само, че се разминах с Реал Мадрид, до момента в който бях в Порто. Съжалявам освен тъй като това е най-великият клуб в историята на футбола, а тъй като му съчувствува от дете. Запалих се по Реал в средата на 80-те години, когато два пъти подред завоюва Купата на УЕФА. Когато ми споделиха за интереса, на първо време не можех да допускам, а след това си помислих, че няма да се стигне до договаряния. Но не щеш ли един ден Реал изпратиха съответна оферта за мен. Президентът на Порто обаче отсече, че цената ми е 10 милиона $. Реал се пробваха да смъкват сумата, само че откакто не съумяха, се отхвърлиха.
- Да излезем малко от сферата на футбола и да надникнем в персоналния ти живот. Къде се срещна със брачната половинка си Марияна и елементарно ли беше да я свалиш?
- Чрез наша обща другарка се запознахме. Не беше обаче доста елементарно да я смъква, тъй като първоначално се дърпаше. Ама най-после, къде ще върви, попадна в моите ръце. И по този начин до ден-днешен (смее се). Оженихме се напролет на 1990 година. Бях още в ЦСКА, играех последния си сезон с аления екип, преди да бъда продаден на Порто.
- Кога се родиха дъщерите ти Катрин и Ирен и по какъв начин отпразнува огромните събития?
- Катрин се роди на 18 юни 1990 година в София. Бях отпътувал към този момент за Португалия. Мариана имаше тежка бременност и роди по-рано. Беше два месеца в болница. Малката ни щерка се роди на 15 март 1994 година в Португалия. Помня, че имахме подготовка, когато разбрах, че съм станал още веднъж татко. След това аз и множеството ми съотборници от Порто отидохме до болничното заведение да забележим жена ми и детето.
- Стоичков и Сираков към този момент са дядовци, обрисува ли се да попаднеш скоро в тяхната компания?
- Искрено се надявам и ще се веселя това да се случи. Голямата ми щерка си има сериозен другар и от много време живеят дружно.
- Знаеш ли какво те свързва със Стоичков и с починалия Трифон Иванов отвън футбола? Съпругите ви носят едно и също име – Марияна, а също така и тримата имате единствено дъщери.
- Ами неприятно няма!
- Кой е първият автомобил, който си купи?
- Купих си Лада 2105. Червена на цвят. Няма смисъл да прецизирам за какво си избрах този цвят, тъй като имаше вид и да е бяла. Много й се радвах и я карах с най-голямо наслаждение.
- Кога пропуши и буен пушач ли си още?
- Пропуших по този начин да се каже съществено чак на 23 години. Преди това палех по цигара, по две или три. Впоследствие съм минавал и по една кутия, само че не като футболист, а по-късно. Сега обаче към този момент съвсем не пуша.
- Има ли нещо, което почитателите не знаят за „ Парк де Пренс” и за международното в Щатите?
- Няма. Всичко съм споделил по двете тематики. А и доста неща са изписани, дори и книги.
- С Любо Пенев се бяхте изпокарали преди няколко години...
- (прекъсва). Аз с никого не съм се карал. Пък и не желая в този миг да приказвам за сходни тематики...
- Ще приключим с един банален въпрос. Съжаляваш ли за нещо точно на юбилея си?
- Не. Щастлив съм, че имам прелестно семейство, тъй като то е най-важно за мен в живота. Щастлив съм, че започнах от нулата, от самата нула, и реализирах след това всичко самичък. Като погледна обратно, просто няма защо да скърбя.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ