Легендата Пешич за Везенков, тайната на добрия треньор и за най-лошия си момент
Легендарният баскетболен треньор Светислав Пешич приказва извънредно за предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Разговорът се организира месец преди назначението на експерта отпред на славната Барселона, където играе българската звезда Александър Везенков. Визитка на Пешич е изпълнена с триумфи. През 1985 година на европейското състезание за кадети в Русе извежда Югославия до купата, а две лета по-късно стъпва и на международния връх с групировката до 19 години, в която свети Владе Дивац. Като треньор на мъжки тимове става европейски първенец с Германия през 1993 година и с този на родината си през 2001-а. На идната извежда отбора на Югославия и до международната купа, освен това в “меката на баскетбола ” - Съединените американски щати. Шампион е в Евролигата и като играч, и като треньор. Триумфът на скамейката бе с Барселона по време на първия му престой в Каталуния, когато завоюва още две трофеи на Испания и кралската купа. Боготворят го също почитателите на Байерн (Мюнхен) и Динамо (Москва).
- Здравейте, господин Пешич! Обичате ли да идвате в България?
- Голям другар съм с всички баскетболни хора във вашата страна. Имам доста другари освен в София, само че и на всички места. Симеон Варчев от Варна също ми е непосредствен. Често пристигам тук. Радвам се доста, когато получавам предложения от българската федерация по баскетбол. Любо Минчев е мой другар, той е и мой студент от школата на ФИБА. С наслаждение одобрявам всяка покана от вашата страна.
- Кой е най-важният съвет, който давате на младите треньори?
- Да обичат спорта. Ако си взел решението да бъдеш треньор, значи да се предан на 100 %. Не водиш подготовка един или два пъти. Водиш една, само че през целия ден. Треньорът би трябвало да е потребен на тима си, предан и най-важното толерантен.
- А вие по какъв начин станахте огромен треньор. Кое бе водещото – упоритият труд, геният или нещо друго?
- Има експерти, които не са били играчи, само че станаха сполучливи треньори. В същото време има и доста страхотни баскетболисти, които имаха всички предпоставки да станат и огромни треньори, само че се провалиха. Тайната на положителния експерт е да употребява опита, насъбран като състезател, само че да не живее в предишното. Да не приказва на състезателите си неща от рода на: „ Когато аз бях на площадката, беше по този начин “. Трябва да забравиш всичко това. Трябва да работиш доста, да четеш доста, да се усъвършенстваш, да познаваш останалите. Защото треньорът не е единствено треньор. Той е и психолог, и възпитател, и втори татко. За треньора тимът е второто му семейство.
- Постигнахте триумфи и като състезател, и като треньор. Къде е по-трудно?
- По-добре е да си играч. И през днешния ден, когато дремя, сънувам, че играя. И тогава се разсънвам и съм печален, че повече не съм сред двата коша. Когато прекратих кариерата си, за мен беше значимо да остана покрай баскетбола. Никога не съм мислил, че ще стана треньор, само че ето, че се случи. Влюбен съм в баскетбола, обичам да трансформирам хората, да им оказвам помощ да бъдат по-добри, да им оказвам помощ да си построяват нови привички. Това са нещата, които към момента ме стимулират.
- Кога за пръв път влязохте в залата и поради кой заобичахте спорта с оранжевата топка?
- Като всички връстници от улицата, на която живеех, предпочитахме футбола. Изявявах се като вратар. В учебно заведение играех хандбал. Пробвах и други спортове. Насока ми даде учителят ми по физическо в учебното заведение в Пирот, той беше и треньор. Той ме стимулира да играя и да се влюбя в баскетбола. Тогава бях на 14 години.
- През 2017 година празнувахте 38 години от триумфа на Босна. С този тим спечелихте европейската купа. При това с победа над италианския Варезе, за който това беше десети следващ край. Какво си спомняте от този паметен мач в Гренобъл?
- Това беше голям триумф, тъй като Босна беше първият югославски тим, който завоюва Евролигата или както тогава се споделяше Купата на европейските първенци. Ние последователно израствахме като тим, трябваха ни няколко години, с цел да станем първенци на Югославия. Така се стигна и до присъединяване ни в Купата на първенците и финала с Варезе в Гренобъл. Спомням си всеки един подробност. Ние бяхме без чужденци, без американци. Бяхме си единствено ние, момчета от Югославия. Затова и този триумф е максимален. Най-добър в този мач беше моят огромен другар Жарко Вараич, който в този момент живее в Белград. Той означи 45 точки. Тогава още не се даваха три точки, това е нещо популярно и аз в никакъв случай не мога да го не помни.
- Един от първите ви огромни триумфи като треньор е в България на европейското състезание за кадети до 16 години в Русе през 1985 година Можем ли да твърдим, че този град е по-специално място за вас?
- Отпразнувахме и 30 години от Бормио. През 1985 година играхме европейско състезание за кадети в Русе, през 1986 година европейско за юноши в Австрия, където също спечелихме златен орден. На идната - 1987 година победихме американците във финала и за пръв път станахме международни първенци при юношите. Разбира се, че си припомням за Русе и най-много, че беше доста горещо - 40 градуса, истински пъкъл. Градът е прелестен, в северна България, на Дунава. Там се роди фамозната генерация на Дивац, Кукоч, Раджа, Джорджевич, Павичевич, Илич. Мнозина настояват, че в никакъв случай в историята на едно място не са се появявали вкупом толкоз доста гении, както беше при нас по това време.
- С какво си спомняте починалия Тони Божанков?
- Много пъти пътувах от Пирот, а той до Пирот, с цел да си приказваме за баскетбол. Помня неговата отдаденост, неговата обич към този спорт. Беше подготвен да помогне на безусловно всеки когато и да е. Винаги когато побеждавах - било то с някой клубен тим или с националния, той се обаждаше да ми честити.
- Две години след Русе изведохте юношеския тим на Югославия до международната купа. С какво превъзхождахте американците? И какво знамение направи тогава Тони Кукоч?
- Тони Кукоч и до през днешния ден държи връх, подложен на това състезание. В първия мач с американците в групите, когато ги победихме, той стреля от тройката 11-12 пъти. Имахме преимущество, тъй като бяхме тим. Играехме дружно от 3-4 години. Бяхме дружно на европейско за кадети, на европейско за юноши, бяхме и на шампионата за премията на София. В столицата ви останалите участници бяха с първите си тимове, а ние с юношите. Бяхме дружно в доста шампионати и имахме повече опит от американците. Те бяха фантастични гении. След шампионата в Бормио на процедура всички те подписаха професионални контракти. Имаха страхотни самостоятелни играчи. Ние също, само че бяхме по-добри като тим. Затова и победихме.
- Поддържате ли връзка с Владе Дивац и другите звезди от този тим?
- Постоянно се чуваме. Напоследък Дивац е много ангажиран, тъй като стана общоприет управител на Сакраменто. Направен бе документален филм, отдаден на 30-годишнината от триумфа в Бормио. Събрахме се през септември и изгледахме документалния филм отдаден на триумфите ни – 250 стъпки. За страдание, част от звездите на този тим не можаха да участват. Отсъстваха Дивац, Кукоч, Павичевич и Добраш.
- Какво беше Дражен Петрович за баскетбола в Европа и света? Сещате ли се за някаква преживелица с него?
- Спомням си доста неща. Когато аз бях треньор на Босна, той беше млад състезател в Шибенка. Познавам всеки подробност от развиването му, неговото семейство, майка му, брат му. Той беше и си остава несравним на своята позиция. Успя да реализира резултати освен с югославските Цибона и Шибенка, само че и с Реал, а по-късно и в НБА. Той е на най-високото място, когато приказваме за играчи, родени в рамките на Европа.
- Финалът Германия – Русия на европейското състезание през 1993 година е най-тежкият в кариерата ви. Като треньор на Германия спечелихте пред личните почитатели със единствено една точка.
- Както към този момент споделих, в нашия спорт надвиват постоянството и тимът. Състав не се гради за една нощ, би трябвало му време. Това беше сензация. Не настоявам, че някой от нас е очаквал да бъдем европейски първенци, само че ние в действителност имахме тим, който градихме 5-6 години. През въпросната 1993 година бяхме домакини. Победихме също Гърция, Испания, най-после и Русия. За тези времена, а и в този момент, за хората, които познават баскетбола в Европа, това беше сензация. За нас може би по някакъв метод беше изненада, само че на първо място една огромна победа. Бяхме въодушевени, доста щастливи. Добре я отпразнувахме. Но триумфът ни си има и своята логичност, защото действахме като пестник и това се оказа решаващо за европейската купа.
- В началото на века Югославия доминираше на всички равнища и в две поредни години завоюва европейската и международната купа. Как се справихте с конкуренцията?
- Аз дълги години бях треньор в Германия. Първо на националния тим, а след това 6-7 години на Алба. И тогава се оказа, че Югославия минава през тежък интервал. Не се показа добре на олимпийските игри. Претърпя някои загуби, което е нещо обикновено за спорта. Поех тима и бях извънредно стимулиран, а когато треньорът е стимулиран, той може да стори същото и със състезателите. Направихме добър тим. Отидохме на европейското в Истанбул, където победихме всички. Нямахме нито една загуба. Играхме баскетбол на извънредно равнище за разлика от международното, където ни беше доста мъчно. В Европа всички имаха почит от нас. Ние пък знаехме по какъв начин играят те и по какъв начин да ги победим, само че американците бяха загадка за нас. В подготовката за международното допуснахме ненадейно доста загуби. И защото в Югославия баскетболът е извънредно известен, започнаха да ни подлагат на критика. Хората се притесняваха, че няма да се оправим добре. Ние обаче знаехме какво да създадем. Това беше спомагателната ни мотивация - да се потвърдим на всички в Югославия, на медиите, които бяха нетърпеливи и сериозни. За нас това бе огромен успех, защото победихме американците на техен терен, а по-късно и Аржентина, която по-късно на олимпиадата завоюва златните медали. Югославия за пети път стана международен първенец. Посрещането в Белград беше необикновено. Това е нещо, което би трябвало да се преживее! Уникално бе да забележим насладата на нашите хора. Това вдъхновение ми даде живот, оказа помощ доста на кариерата ми.
- Извън родината си сте работили в Германия, Испания, Италия и Русия. Къде ви беше най-трудно?
- По-добрият въпрос е къде беше най-хубаво. Когато напуснах Германия и потеглих за Испания, а по-късно и за Италия към този момент бях треньор, който бе постигнал резултати. Затова и на всички места упованията бяха високи. Навсякъде мислеха, че щом идва Пешич, значи идват и успехите. Но треньорът в никакъв случай не побеждава самичък. Необходими са още освен положителни играчи, освен добър тим, само че и добра организация. Много удобно ми беше в Испания, защото това е страна, която съпоставям с Югославия. Обичам Испания, там постоянно съм имал специфична мотивация. Може би се дължи и на климата, само че на първо място положителната организация ми дава опция да предам опита и знанията си. А оттова и да реализира върхови резултати с Барселона, Жирона, Валенсия.
- Къде бяхте най-удовлетворен от работата си? Вероятно в Германия, където три пъти бяхте определен за треньор на годината?
- Германия е моят втори дом. Продължавам да пребивавам в Мюнхен. Там е цялото ми семейство - синът, дъщерята, внуците ми. Разбира се, че обичам моя Пирот, Сърбия, обичам Югославия, която за жалост към този момент не съществува. Най-добре се усещам в Пирот. Най-много време извозвам в Германия, защото човек е там, където е фамилията му. Но аз обичам и Испания.
- Имали ли сте тежък интервал досега?
- Да, когато контузих коляното си. Когато бях на 19 години, получих тежка контузия, само че съумях да се оправя с нея и да продължа да играя. В последните години пък ми се наложи да прекъсна треньорската си кариера, защото минах през две тежки интервенции на коляното и тазобедрената става. Така че това са в действителност тежките моменти - когато контузих коляното си и когато за следващ път трябваше да претърпя интервенция. Никой не желае сходни неща, само че ние спортистите сме привикнали с тежките моменти. В спорта има и победи, и загуби, само че човек учи най-вече, когато е отчаян, когато преживее нещо тъжно и тежко. Тогава ставаш и си казваш, че би трябвало да продължиш и да бъдеш по-добър. Когато побеждаваш си мислиш, че си най-хубав. И по този начин, до момента в който не пристигна идната загуба, когато се пробуждаш и си казваш, че не си най-хубавият. Има и по-добри от мен и в случай че желая да ги победя, то би трябвало да работя върху себе си, да изучавам, да съм още по-отдаден, да влагам още повече. Като изключим травмите и интервенциите, не бих трансформирал нищо друго.
- През 2003 година спечелихте трофей с Барселона. Сега част от тима е най-хубавият ни баскетболист Александър Везенков. Харесва ли ви неговата игра? Какво е бъдещето пред него?
- Най-много ми харесва, че е по-добър от татко си. Сашо беше страховит състезател. И на първо място против Югославия. Не мога да се сетя да е играл толкоз добре против някой различен тим, както против нас. А също и против Германия, когато аз бях треньор там. Не знам дали е желал да се потвърди или е имал специфична мотивация. Той в действителност беше класен състезател, позиция тройка, номер 7. Синът му обаче е доста по-голям гений, а към този момент и по-добър състезател. Следя го от дълго време, още когато беше младеж. Сашо ми е добър другар и доста се веселя за него. Има най-хубавото от българските играчи, а аз ги знам всички. Младенов също имаше нрав на победител и вярваше себе си. В България има и други положителни играчи, само че те нямаха тази смелост до безсрамие, спортната завист, която имаше Младенов. Същият е и Везенков. Той е доста млад, само че е подготвен да поеме отговорността, той има причините, вярата в себе си. Има неща, с които се разграничава от татко си. Вероятно се е метнал на майка си. Радвам се по какъв начин се развива. Знам какъв брой го ценят всички в Барселона и се радват, че той е част от този клуб. Имаше някакви клюки, че ще напусне, само че той остана. За страдание предишния сезон Барселона нямаше толкоз положителни резултати, само че все пак той напредна доста. Съвсем скоро мога да се завърна като треньор в един огромен клуб, само че не желая да прибързвам. Нека бъде изненада...
- Сърбия даде на света доста огромни имена в баскетбола. Защо във вашата страна се раждат толкоз велики играчи?
- В нашата страна се раждат огромни играчи и огромни треньори. Тези баскетболисти не просто се раждат. Някой ги избира, селектира, тренира, учи ги. Голямата заслуга да имаме толкоз огромен брой класни играчи, почтени даже за НБА, е както на гения им, по този начин и с помощта на нашите треньори. Състезателите постоянно не признават този факт. Но в този момент, когато аз съм треньор, оценявам доста повече моите наставници, в сравнение с ги ценях като състезател. Вероятно въздействие има и известността на този спорт. Баскетбол се играе в цяла Европа, само че единствено в две страни е спорт №1. Това са Литва и Сърбия. Днес всички желаят да станат баскетболисти. Високите момчета първо се пробват в спорта с оранжевата топка, а в случай че по някаква причина там не им се получи и не могат да се развият, отиват в някой различен спорт.
- Бяхте съветник на националния тим на България. Кой е нашият максимален проблем?
- България има обичаи в баскетбола. Навремето Югославия се е учила от вас и от Турция. За страдание, тази традиция не се трансформира в качество, за каквото вие имате капацитета. Трудно е да се каже от моята отдалеченост за какво предстоящият процес не се случи. Работих с българския народен тим с желанието да оказа помощ и на треньорите, и на играчите. Ако играчите виждат, че в националния тим могат да реализират резултати и да подобрят играта си, то играта върви и жътвата ще пристигна. Когато обаче не имат вяра в това, пада мотивацията и отдадеността им. Не съм сигурен, че в България националният тим е най-важното звено от баскетбола. А може да се работи върху известността на този спорт и повишението на интереса към него.
- Кой е най-хубавият баскетболист на всички времена?
- Майкъл Джордан. Има доста положителни и сполучливи играчи. Но са нужни сложни качества, защото баскетболът не е единствено офанзива, само че и отбрана, креативност. Майкъл Джордан имаше всичко това в по-голяма степен от всички останали.
- Получавали ли сте в миналото предложение за работа в клуб от НБА? Искате ли да работите там някой ден?
- Когато подписах с Барселона преди години, имах предложение за помощник-треньор в НБА. Трябваше да бъде асистент три години, а аз в никакъв случай не съм бил асистент на някого. Дори не знам по какъв начин се работи на този пост. По същото време пристигна и офертата от Барселона и избрах нея.
- Заслужават ли баскетболистите в НБА огромните пари, които получават?
- Баскетболът стана голям бизнес. НБА е артикул, марка, рекламен бранд, продажба на билети. Всичко, което е обвързвано с НБА, е на друго равнище от останалите спортове. Различно от Европа. Приходите на клубовете са големи, а заслугата за това е и на играчите. Така че евентуално това е повода.
- Разликата сред европейския и американския баскетбол е все по-малка, само че все пак равнището на Леброн Джеймс, Кевин Дюрант и другите звезди от НБА е недостижимо. Защо е по този начин?
- Вече споделих, че НБА е различен тип баскетбол. Щом всички споделят, че там е най-хубавият баскетбол, то се съгласявам с тях. Но все пак не преставам да настоявам, че в Европа играта също е на изключително равнище. Не успяхме обаче във връзка с маркетинга. Не съумяхме да продадем продукта си по този начин, както те го направиха. Не всичко в НБА е най-хубавото, само че те съумяха да създадат мощен маркетингов артикул, който е красиво опакован в злато. За страдание това липсва на европейския баскетбол. В бъдеще би трябвало да работим върху това, с цел да повишим интереса.
- Вашият наследник Марко от дълго време постави завършек на кариерата си, само че продължава са е покрай обичания си спорт.
- Марко е общоприет управител на Байерн. Това е нов клуб, клуб в клуба. Байерн е футболен тим, само че преди години беше взето решение да бъде направена баскетболна секция. Тогава президентът Ули Хьонес предложения Марко за състезателен шеф, а по-късно стана и общоприет управител. Щастлив е, тъй като остана в баскетбола и работи за огромен клуб, който ще продължи да се развива.
КРАСИМИР МИНЕВ/ВЛАДИМИР ПАМУКОВ/ТВ+
- Здравейте, господин Пешич! Обичате ли да идвате в България?
- Голям другар съм с всички баскетболни хора във вашата страна. Имам доста другари освен в София, само че и на всички места. Симеон Варчев от Варна също ми е непосредствен. Често пристигам тук. Радвам се доста, когато получавам предложения от българската федерация по баскетбол. Любо Минчев е мой другар, той е и мой студент от школата на ФИБА. С наслаждение одобрявам всяка покана от вашата страна.
- Кой е най-важният съвет, който давате на младите треньори?
- Да обичат спорта. Ако си взел решението да бъдеш треньор, значи да се предан на 100 %. Не водиш подготовка един или два пъти. Водиш една, само че през целия ден. Треньорът би трябвало да е потребен на тима си, предан и най-важното толерантен.
- А вие по какъв начин станахте огромен треньор. Кое бе водещото – упоритият труд, геният или нещо друго?
- Има експерти, които не са били играчи, само че станаха сполучливи треньори. В същото време има и доста страхотни баскетболисти, които имаха всички предпоставки да станат и огромни треньори, само че се провалиха. Тайната на положителния експерт е да употребява опита, насъбран като състезател, само че да не живее в предишното. Да не приказва на състезателите си неща от рода на: „ Когато аз бях на площадката, беше по този начин “. Трябва да забравиш всичко това. Трябва да работиш доста, да четеш доста, да се усъвършенстваш, да познаваш останалите. Защото треньорът не е единствено треньор. Той е и психолог, и възпитател, и втори татко. За треньора тимът е второто му семейство.
- Постигнахте триумфи и като състезател, и като треньор. Къде е по-трудно?
- По-добре е да си играч. И през днешния ден, когато дремя, сънувам, че играя. И тогава се разсънвам и съм печален, че повече не съм сред двата коша. Когато прекратих кариерата си, за мен беше значимо да остана покрай баскетбола. Никога не съм мислил, че ще стана треньор, само че ето, че се случи. Влюбен съм в баскетбола, обичам да трансформирам хората, да им оказвам помощ да бъдат по-добри, да им оказвам помощ да си построяват нови привички. Това са нещата, които към момента ме стимулират.
- Кога за пръв път влязохте в залата и поради кой заобичахте спорта с оранжевата топка?
- Като всички връстници от улицата, на която живеех, предпочитахме футбола. Изявявах се като вратар. В учебно заведение играех хандбал. Пробвах и други спортове. Насока ми даде учителят ми по физическо в учебното заведение в Пирот, той беше и треньор. Той ме стимулира да играя и да се влюбя в баскетбола. Тогава бях на 14 години.
- През 2017 година празнувахте 38 години от триумфа на Босна. С този тим спечелихте европейската купа. При това с победа над италианския Варезе, за който това беше десети следващ край. Какво си спомняте от този паметен мач в Гренобъл?
- Това беше голям триумф, тъй като Босна беше първият югославски тим, който завоюва Евролигата или както тогава се споделяше Купата на европейските първенци. Ние последователно израствахме като тим, трябваха ни няколко години, с цел да станем първенци на Югославия. Така се стигна и до присъединяване ни в Купата на първенците и финала с Варезе в Гренобъл. Спомням си всеки един подробност. Ние бяхме без чужденци, без американци. Бяхме си единствено ние, момчета от Югославия. Затова и този триумф е максимален. Най-добър в този мач беше моят огромен другар Жарко Вараич, който в този момент живее в Белград. Той означи 45 точки. Тогава още не се даваха три точки, това е нещо популярно и аз в никакъв случай не мога да го не помни.
- Един от първите ви огромни триумфи като треньор е в България на европейското състезание за кадети до 16 години в Русе през 1985 година Можем ли да твърдим, че този град е по-специално място за вас?
- Отпразнувахме и 30 години от Бормио. През 1985 година играхме европейско състезание за кадети в Русе, през 1986 година европейско за юноши в Австрия, където също спечелихме златен орден. На идната - 1987 година победихме американците във финала и за пръв път станахме международни първенци при юношите. Разбира се, че си припомням за Русе и най-много, че беше доста горещо - 40 градуса, истински пъкъл. Градът е прелестен, в северна България, на Дунава. Там се роди фамозната генерация на Дивац, Кукоч, Раджа, Джорджевич, Павичевич, Илич. Мнозина настояват, че в никакъв случай в историята на едно място не са се появявали вкупом толкоз доста гении, както беше при нас по това време.
- С какво си спомняте починалия Тони Божанков?
- Много пъти пътувах от Пирот, а той до Пирот, с цел да си приказваме за баскетбол. Помня неговата отдаденост, неговата обич към този спорт. Беше подготвен да помогне на безусловно всеки когато и да е. Винаги когато побеждавах - било то с някой клубен тим или с националния, той се обаждаше да ми честити.
- Две години след Русе изведохте юношеския тим на Югославия до международната купа. С какво превъзхождахте американците? И какво знамение направи тогава Тони Кукоч?
- Тони Кукоч и до през днешния ден държи връх, подложен на това състезание. В първия мач с американците в групите, когато ги победихме, той стреля от тройката 11-12 пъти. Имахме преимущество, тъй като бяхме тим. Играехме дружно от 3-4 години. Бяхме дружно на европейско за кадети, на европейско за юноши, бяхме и на шампионата за премията на София. В столицата ви останалите участници бяха с първите си тимове, а ние с юношите. Бяхме дружно в доста шампионати и имахме повече опит от американците. Те бяха фантастични гении. След шампионата в Бормио на процедура всички те подписаха професионални контракти. Имаха страхотни самостоятелни играчи. Ние също, само че бяхме по-добри като тим. Затова и победихме.
- Поддържате ли връзка с Владе Дивац и другите звезди от този тим?
- Постоянно се чуваме. Напоследък Дивац е много ангажиран, тъй като стана общоприет управител на Сакраменто. Направен бе документален филм, отдаден на 30-годишнината от триумфа в Бормио. Събрахме се през септември и изгледахме документалния филм отдаден на триумфите ни – 250 стъпки. За страдание, част от звездите на този тим не можаха да участват. Отсъстваха Дивац, Кукоч, Павичевич и Добраш.
- Какво беше Дражен Петрович за баскетбола в Европа и света? Сещате ли се за някаква преживелица с него?
- Спомням си доста неща. Когато аз бях треньор на Босна, той беше млад състезател в Шибенка. Познавам всеки подробност от развиването му, неговото семейство, майка му, брат му. Той беше и си остава несравним на своята позиция. Успя да реализира резултати освен с югославските Цибона и Шибенка, само че и с Реал, а по-късно и в НБА. Той е на най-високото място, когато приказваме за играчи, родени в рамките на Европа.
- Финалът Германия – Русия на европейското състезание през 1993 година е най-тежкият в кариерата ви. Като треньор на Германия спечелихте пред личните почитатели със единствено една точка.
- Както към този момент споделих, в нашия спорт надвиват постоянството и тимът. Състав не се гради за една нощ, би трябвало му време. Това беше сензация. Не настоявам, че някой от нас е очаквал да бъдем европейски първенци, само че ние в действителност имахме тим, който градихме 5-6 години. През въпросната 1993 година бяхме домакини. Победихме също Гърция, Испания, най-после и Русия. За тези времена, а и в този момент, за хората, които познават баскетбола в Европа, това беше сензация. За нас може би по някакъв метод беше изненада, само че на първо място една огромна победа. Бяхме въодушевени, доста щастливи. Добре я отпразнувахме. Но триумфът ни си има и своята логичност, защото действахме като пестник и това се оказа решаващо за европейската купа.
- В началото на века Югославия доминираше на всички равнища и в две поредни години завоюва европейската и международната купа. Как се справихте с конкуренцията?
- Аз дълги години бях треньор в Германия. Първо на националния тим, а след това 6-7 години на Алба. И тогава се оказа, че Югославия минава през тежък интервал. Не се показа добре на олимпийските игри. Претърпя някои загуби, което е нещо обикновено за спорта. Поех тима и бях извънредно стимулиран, а когато треньорът е стимулиран, той може да стори същото и със състезателите. Направихме добър тим. Отидохме на европейското в Истанбул, където победихме всички. Нямахме нито една загуба. Играхме баскетбол на извънредно равнище за разлика от международното, където ни беше доста мъчно. В Европа всички имаха почит от нас. Ние пък знаехме по какъв начин играят те и по какъв начин да ги победим, само че американците бяха загадка за нас. В подготовката за международното допуснахме ненадейно доста загуби. И защото в Югославия баскетболът е извънредно известен, започнаха да ни подлагат на критика. Хората се притесняваха, че няма да се оправим добре. Ние обаче знаехме какво да създадем. Това беше спомагателната ни мотивация - да се потвърдим на всички в Югославия, на медиите, които бяха нетърпеливи и сериозни. За нас това бе огромен успех, защото победихме американците на техен терен, а по-късно и Аржентина, която по-късно на олимпиадата завоюва златните медали. Югославия за пети път стана международен първенец. Посрещането в Белград беше необикновено. Това е нещо, което би трябвало да се преживее! Уникално бе да забележим насладата на нашите хора. Това вдъхновение ми даде живот, оказа помощ доста на кариерата ми.
- Извън родината си сте работили в Германия, Испания, Италия и Русия. Къде ви беше най-трудно?
- По-добрият въпрос е къде беше най-хубаво. Когато напуснах Германия и потеглих за Испания, а по-късно и за Италия към този момент бях треньор, който бе постигнал резултати. Затова и на всички места упованията бяха високи. Навсякъде мислеха, че щом идва Пешич, значи идват и успехите. Но треньорът в никакъв случай не побеждава самичък. Необходими са още освен положителни играчи, освен добър тим, само че и добра организация. Много удобно ми беше в Испания, защото това е страна, която съпоставям с Югославия. Обичам Испания, там постоянно съм имал специфична мотивация. Може би се дължи и на климата, само че на първо място положителната организация ми дава опция да предам опита и знанията си. А оттова и да реализира върхови резултати с Барселона, Жирона, Валенсия.
- Къде бяхте най-удовлетворен от работата си? Вероятно в Германия, където три пъти бяхте определен за треньор на годината?
- Германия е моят втори дом. Продължавам да пребивавам в Мюнхен. Там е цялото ми семейство - синът, дъщерята, внуците ми. Разбира се, че обичам моя Пирот, Сърбия, обичам Югославия, която за жалост към този момент не съществува. Най-добре се усещам в Пирот. Най-много време извозвам в Германия, защото човек е там, където е фамилията му. Но аз обичам и Испания.
- Имали ли сте тежък интервал досега?
- Да, когато контузих коляното си. Когато бях на 19 години, получих тежка контузия, само че съумях да се оправя с нея и да продължа да играя. В последните години пък ми се наложи да прекъсна треньорската си кариера, защото минах през две тежки интервенции на коляното и тазобедрената става. Така че това са в действителност тежките моменти - когато контузих коляното си и когато за следващ път трябваше да претърпя интервенция. Никой не желае сходни неща, само че ние спортистите сме привикнали с тежките моменти. В спорта има и победи, и загуби, само че човек учи най-вече, когато е отчаян, когато преживее нещо тъжно и тежко. Тогава ставаш и си казваш, че би трябвало да продължиш и да бъдеш по-добър. Когато побеждаваш си мислиш, че си най-хубав. И по този начин, до момента в който не пристигна идната загуба, когато се пробуждаш и си казваш, че не си най-хубавият. Има и по-добри от мен и в случай че желая да ги победя, то би трябвало да работя върху себе си, да изучавам, да съм още по-отдаден, да влагам още повече. Като изключим травмите и интервенциите, не бих трансформирал нищо друго.
- През 2003 година спечелихте трофей с Барселона. Сега част от тима е най-хубавият ни баскетболист Александър Везенков. Харесва ли ви неговата игра? Какво е бъдещето пред него?
- Най-много ми харесва, че е по-добър от татко си. Сашо беше страховит състезател. И на първо място против Югославия. Не мога да се сетя да е играл толкоз добре против някой различен тим, както против нас. А също и против Германия, когато аз бях треньор там. Не знам дали е желал да се потвърди или е имал специфична мотивация. Той в действителност беше класен състезател, позиция тройка, номер 7. Синът му обаче е доста по-голям гений, а към този момент и по-добър състезател. Следя го от дълго време, още когато беше младеж. Сашо ми е добър другар и доста се веселя за него. Има най-хубавото от българските играчи, а аз ги знам всички. Младенов също имаше нрав на победител и вярваше себе си. В България има и други положителни играчи, само че те нямаха тази смелост до безсрамие, спортната завист, която имаше Младенов. Същият е и Везенков. Той е доста млад, само че е подготвен да поеме отговорността, той има причините, вярата в себе си. Има неща, с които се разграничава от татко си. Вероятно се е метнал на майка си. Радвам се по какъв начин се развива. Знам какъв брой го ценят всички в Барселона и се радват, че той е част от този клуб. Имаше някакви клюки, че ще напусне, само че той остана. За страдание предишния сезон Барселона нямаше толкоз положителни резултати, само че все пак той напредна доста. Съвсем скоро мога да се завърна като треньор в един огромен клуб, само че не желая да прибързвам. Нека бъде изненада...
- Сърбия даде на света доста огромни имена в баскетбола. Защо във вашата страна се раждат толкоз велики играчи?
- В нашата страна се раждат огромни играчи и огромни треньори. Тези баскетболисти не просто се раждат. Някой ги избира, селектира, тренира, учи ги. Голямата заслуга да имаме толкоз огромен брой класни играчи, почтени даже за НБА, е както на гения им, по този начин и с помощта на нашите треньори. Състезателите постоянно не признават този факт. Но в този момент, когато аз съм треньор, оценявам доста повече моите наставници, в сравнение с ги ценях като състезател. Вероятно въздействие има и известността на този спорт. Баскетбол се играе в цяла Европа, само че единствено в две страни е спорт №1. Това са Литва и Сърбия. Днес всички желаят да станат баскетболисти. Високите момчета първо се пробват в спорта с оранжевата топка, а в случай че по някаква причина там не им се получи и не могат да се развият, отиват в някой различен спорт.
- Бяхте съветник на националния тим на България. Кой е нашият максимален проблем?
- България има обичаи в баскетбола. Навремето Югославия се е учила от вас и от Турция. За страдание, тази традиция не се трансформира в качество, за каквото вие имате капацитета. Трудно е да се каже от моята отдалеченост за какво предстоящият процес не се случи. Работих с българския народен тим с желанието да оказа помощ и на треньорите, и на играчите. Ако играчите виждат, че в националния тим могат да реализират резултати и да подобрят играта си, то играта върви и жътвата ще пристигна. Когато обаче не имат вяра в това, пада мотивацията и отдадеността им. Не съм сигурен, че в България националният тим е най-важното звено от баскетбола. А може да се работи върху известността на този спорт и повишението на интереса към него.
- Кой е най-хубавият баскетболист на всички времена?
- Майкъл Джордан. Има доста положителни и сполучливи играчи. Но са нужни сложни качества, защото баскетболът не е единствено офанзива, само че и отбрана, креативност. Майкъл Джордан имаше всичко това в по-голяма степен от всички останали.
- Получавали ли сте в миналото предложение за работа в клуб от НБА? Искате ли да работите там някой ден?
- Когато подписах с Барселона преди години, имах предложение за помощник-треньор в НБА. Трябваше да бъде асистент три години, а аз в никакъв случай не съм бил асистент на някого. Дори не знам по какъв начин се работи на този пост. По същото време пристигна и офертата от Барселона и избрах нея.
- Заслужават ли баскетболистите в НБА огромните пари, които получават?
- Баскетболът стана голям бизнес. НБА е артикул, марка, рекламен бранд, продажба на билети. Всичко, което е обвързвано с НБА, е на друго равнище от останалите спортове. Различно от Европа. Приходите на клубовете са големи, а заслугата за това е и на играчите. Така че евентуално това е повода.
- Разликата сред европейския и американския баскетбол е все по-малка, само че все пак равнището на Леброн Джеймс, Кевин Дюрант и другите звезди от НБА е недостижимо. Защо е по този начин?
- Вече споделих, че НБА е различен тип баскетбол. Щом всички споделят, че там е най-хубавият баскетбол, то се съгласявам с тях. Но все пак не преставам да настоявам, че в Европа играта също е на изключително равнище. Не успяхме обаче във връзка с маркетинга. Не съумяхме да продадем продукта си по този начин, както те го направиха. Не всичко в НБА е най-хубавото, само че те съумяха да създадат мощен маркетингов артикул, който е красиво опакован в злато. За страдание това липсва на европейския баскетбол. В бъдеще би трябвало да работим върху това, с цел да повишим интереса.
- Вашият наследник Марко от дълго време постави завършек на кариерата си, само че продължава са е покрай обичания си спорт.
- Марко е общоприет управител на Байерн. Това е нов клуб, клуб в клуба. Байерн е футболен тим, само че преди години беше взето решение да бъде направена баскетболна секция. Тогава президентът Ули Хьонес предложения Марко за състезателен шеф, а по-късно стана и общоприет управител. Щастлив е, тъй като остана в баскетбола и работи за огромен клуб, който ще продължи да се развива.
КРАСИМИР МИНЕВ/ВЛАДИМИР ПАМУКОВ/ТВ+
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ