Зехтински: Представянето на Ботев е много добро
Легендарният български футболист Петър Зехтински гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Роден е в Пловдив и първата си купа печели с тима на Тримонцуим. После минава в юношите на Тракия, а първата си година в мъжкия футбол записва със състава на Арда (Кърджали). Веднага по-късно се завръща в Пловдив и играе в 16 поредни сезона с екипа на Тракия. За този интервал един път е вицешампион и четири пъти бронзов медалист от шампионата на България. Ликува с купата на страната през 1981 година Определян е три пъти за футболист номер 1 на град Пловдив. Шампион е на Кипър с Омония. След приключването на кариерата си продължава като треньор. Водил е пловдивските Ботев и Марица, както и ЦСКА. Бил е селекционер и на младежкия народен тим.
- Здравейте, господин Зехтински! Гостуваме във вашия кабинет, само че свикнахте ли елементарно да работите на бюро и на каква служба сте сега?
- В момента съм шеф на спорта. Част съм от екипа на господин Титюков, зам. кмет по спорта, юношески и обществените действия. Свикнах, въпреки че се притеснявах доста като приключих кариерата си като треньор и започнах в учебно заведение „ Найден Геров “. Беше ми обезпокоеното, само че постигнахме резултати с тези прелестни деца. Станахме първенци за първи път в над 100-годишната история на учебното заведение. Оттам господин Титюков ме одобри в екипа си.
- Кой е най-големият проблем на спорта в родния ви град? Сещам се за един – стадионът на клуба, в който оставихте най-ярка диря в българския футбол. - Първо би трябвало да кажа, че нашата община е доста спортна община. Стадионът на Ботев към този момент не е най-големия проблем. Общината позволи на господин Самуилов да показа план. Вече нещата опират до това нашите почитатели да дадат дяловете си на господин Самуилов.
- Според вас по кое време Ботев (Пловдив) ще се завърне в дома си? - Г-н Самуилов споделя, че в околните три години би трябвало да станат нещата. Пак с решение на Общинския съвет оказваме помощ да може да се стегне и стадион „ Спартак “. Голямата болежка е стадион „ Пловдив “, на който сме приемали толкоз известни тимове. Барселона, Байерн (Мюнхен), Ювентус и Бенфика са играли тук. Това е огромният проблем. Смятам, че „ Лаута “ дава отговор на някакви условия, само че не изцяло. Но по план стадион „ Спартак “ ще стане. Надявам се, че в близко бъдеще нещата ще потръгнат. Не съм крил, че в случай че при този министър-председател на България не оправим нещата, тъй като той е толкоз отворен към спорта и към футбола, няма при кой различен да ги оправим.
- Какво губи Ботев от това, че играе въз основата си в Коматево, а не на „ Христо Ботев “? - Губи аудитория. Даже 3 хиляди индивида не вървят в този момент на Коматево. По-настрани е и хората не го одобряват. А на стадиона междинната посещаемост беше към 10 хиляди индивида. Това е неприятното. На този стадион са ни корените, традициите и хората чакат с неспокойствие да се направи.
- Как бихте определили представянето на Ботев през предишния сезон? Има ли мотив за оптимизъм? - Бих споделил, че представянето ни е доста положително в последните две години. Но ме тормози нещо друго – Ботев постоянно се е славел с корените си и два съществени стълба. Единият е публиката, която постоянно ни е подкрепяла, а другият е детско-юношеската школа. В момента доста малко футболисти имаме в мъжкия тим, а децата в школата ни реализират доста положителни резултати – първенци при набор 2001 година, а при 2002 година взеха купа. Виждам, че Слави Шопов от набор 2002 е при мъжете. Да не му се щръкнал ушите, само че го виждам като един доста добър футболист! Надявам се повече момчета да влязат в мъжкия ни тим. Срамна е тази мода в цяла България по чужденците. Така пада равнището на националния тим.
- Чужденците, които идват в България нужни ли са? Не пречат ли на развиването на нашите гении? - Точно това споделих. Изключвам Лудогорец, който реализира нещо необикновено, само че има единствено двама българи – Светльо Дяков и Владо Стоянов. Другите почват по същия метод, с цел да могат да се борят с Лудогорец. Не виждам добра вероятност за българския футбол. Затова нека Ботев да се обърне към по-малко чужденци. Нямам нищо срещу тях – двама-трима, в случай че са качествени, са добре пристигнали. Наистина две-три момчета умерено може да играят в нашия тим, само че оттова нататък да са си наши деца. Това ми е фантазията и това се надявам да стане.
- Според вас може ли някой клуб да спре превъзходството на Лудогорец? С какво отборът от Разград се разграничава от софийските Левски и ЦСКА, от пловдивските Ботев и Локомотив? - На този стадий пловдивските тимове не можем да спорим нито с Лудогорец, нито с ЦСКА. Единствено ЦСКА поставям, че може да спори с Лудогорец. Виждам, с помощта на Гриша Ганчев, какво се прави. Този човек няма да си остави нещата и ще помогне шампионата да стане по-интересно, както беше и предходната година. Ако ЦСКА беше победил в Разград, нещата щяха да станат доста забавни. Двата тима се отличават доста над другите със своите организация и подготовка. При тима на Левски нещата не стоят добре в това отношение. Не ги виждам като съперник на тези два тима. Но считам, че в случай че Левски събере своите юноши, пръснати из България, отново ще стане трети. Очаквам повече от Стара Загора, тъй като там събраха добър тим с положително финансово застраховане. Тази година чаках повече от Берое, само че откакто продават двамата си най-хубави футболисти, очевидно че няма да може да спори на по-високо равнище от трето-пето място. Там поставям и Ботев.
- Защо българският футбол изпадна в рецесия? Къде са артистите в най-популярната игра? Като че ли останаха в миналото… - От шест-седем години по-рядко виждам футбол, по-рядко вървя и на мачове. Дори това международно състезание не ми цялостни душата. Очаквах да е по-интересно и да ме плени, само че на някои мачове дори задрямвам. Изключвам Португалия и Испания, само че и двете страни отпаднаха. Сигурно аргументите са сложни. Не мога да си обясня толкоз липса освен това потомство. От 1969 година като ги почнеш от Бонев, Дерменджиев, Попов, Аспарухов, Якимов, Котков – просто невероятни. Минеш през 80-те години, когато нямаше тим в цяла България, който да не е на равнище и стигнем до златното потомство от 1994 година Оттам нататък нещата потеглиха надолу. Ще би трябвало доста футболни и спортни хора да седнат и да решат този проблем, тъй като не е обикновено това, което става.
- Да поговорим за вашата кариера – за какво избрахте футбола и кой откри гения ви? - Не мога да си показва живота си без футбол. Израснал съм в една махала, в която имаше доста момчета, които ужасно играеха футбол. Все желаех да ме вземат да играя при тях. Оттам започнаха да ми викат „ Заека “, тъй като бях минимален. Произхождам от спортно семейство – татко ми е някогашен футболист на Хасково, брат ми след мен също стана футболист, братовчедите ми също играеха. Всяка неделя играехме женени против ергени - имахме такива обичаи в махалата. Толкова хубави и напрегнати мачове, че като станах футболист и играех в „ А “ група в събота, ходех в неделя да ритвам в квартала. Много положителни обичаи. Футболът доста се почиташе. Баща ми беше локомотивец и не ме пускаше да играя в Тракия. Но аз споделих, че или ще отида там, или на никое място. Една вечер бат Косьо Енчев, който беше треньор на старша група, сподели на татко ми: „ Любо, дай го, че той е дебелоглав, ти също си дебелоглав и по този начин ще си загине детето. “ Погледна ме и ми сподели от на следващия ден да отида в Тракия. Отидох на стадион „ Спартак “ за първата си подготовка. Бях по-малък с три години от останалите и взех да неистина. По едно време бат Косьо спря тренировката и сподели на татко ми, който гледаше заниманието: „ Любо, ще му ударя два шамара на „ Заека “! Гледай какво прави! “ А татко ми сподели: „ Не два, а пет можеш. “
- Защо обаче от школата на Тракия се озовахте в мъжкия тим на Арда, където бяхте единствено един сезон? - Като боец в първата година играх при юношите на Тракия. Станахме първенци за първи път в историята на клуба и бях капитан на тима, само че ме изпратиха в Арда. Оставиха пет момчета от този превъзходен отбор с доста положителни момчета - Сашо Иванов, Спас Джевизов, Илия Барашки… Мен ме изпратиха с Тони Милков в Кърджали. Там ми помогнаха доста да израсна и като футболист, и като човек хора като бат Петко Ганчев, Кръстьо Богданов, Иван Иванов, Ахмед, доста народ бяха.
- И по-късно 16 сезона с екипа на „ жълто-черните “. Трябваше обаче да заместите легендата Динко Дерменджиев… - Не укривам, че Динко Дерменджиев ми е бил като татко, само че и много сме спорили за метода на игра на шампионския тим от 1967 година Това е златното потомство на Тракия и на Ботев. Колкото и да е, ние стигнахме до второ място, само че не и по-напред.
- А за какво не успяхте да станете първенец на България и съжалявате ли за това? - Разбира се, че скърбя. Нашето потомство заслужаваше, тъй като в действителност бяхме доста положителни. И в този момент да ме чукнеш, ще кажа целия състав. Казвам напълно искрено, че опряха нещата до една организация и ние не можахме да я създадем. Неслучайно Сираков сподели, че са помогнали на Берое да стане първенец. Повече не желая да разясня. Но никога не споделям, че Берое не заслужаваше. Тя бяха доста добър тим, само че имаха и доста по-добра организация от нас. Там бяха наши другари, доста добър футбол се играеше, въпреки че ги победихме с 8:1. Може би това е връх в Европа – първенец да загуби подобен мач.
- Как по този начин не дойдохте в София да играете в Левски или в ЦСКА? - Истината е, че бях поканен да играя в ЦСКА, когато нашият президент Кольо Миланов стана президент на ЦСКА. Но не мога да вирея там. Каза ми: “Ела, няма да излезеш от националния тим, ще те създадем офицер. “ Но си тежах в Пловдив, доста си обичах тима и града.
- Не ви ли липсват в този момент дербитата сред Ботев и Локомотив, само че същинските дербита? - То и сред ЦСКА и Левски липсват на цяла България. Тези дербита бяха невероятни. На терена воювахме за всяка педя терен, за всяка топка, само че след мачове и аудитория, и ние се уважавахме доста. А в този момент нещата не са по този начин. Просто ме е боязън дори да заведа внука ми на мач. Избягвам да го върша, тъй като и държанието не е както преди. След мачове хората се събираха и разясниха, а в този момент това не може да стане. Има разделяне, ненавист, а не го разбирам това нещо.
- Разкажете ни за борбите с Барселона и Байерн (Мюнхен). Какви мисли ви минаваха тогава, изправяйки се против едни от колосите на европейския футбол? - С Барселона се срещнахме през 1981 година На „ Камп Ноу “ бях изумен, тъй като за първи път видях такава съблекалня. Замая ми се главата. Съблекалнята в Ботев по на наше време беше по-малка от моя кабинет. Като видяхме съблекалнята на Барса с тв приемници, с фотьойли, с оздравителен център, с параклис… Просто невероятна работа! Представихме се добре, само че загубихме 1:4. Тук победихме с 1:0, анулираха още един гол, не мога да се сетя дали на Коцето или на Гошо Славков. Иначе ставаше 2:0 още първото полувреме. Бяха ни подценили и за наш шанс треньор на Барселона беше Удо Латек. А през 1984 година, когато играхме с Байерн (Мюнхен), още веднъж треньор бе Латек. Беше не запомнил, че сме го били с Барселона. Тук имаше рядкости преди мача с Байерн. Викаха ме от партията да се представим почтено, с цел да не развалим празника за Великата октомврийска гражданска война. Мислехме да паднем по-малко. Аугенталер беше капитан и ми подари лентата си след мача. Играхме доста добре, само че изтървахме много положения. Бяхме необикновено потомство с доста положителни треньори. Бяхме ужасно готови. За времето си имахме доста добра методика на спортната подготовка, разполагахме с доста положително възобновяване. Като боен тим имахме доста положителни неща, които оказваха въздействие.
- Споменахте „ Камп Ноу “– вярвали ли сте, че един българин ще превземе Барселона, ще стане любим на публиката и ще го познава целият свят? - Разбира се, че не съм вярвал. Но това, което направи Ицо Стоичков е необикновено. Навсякъде като чуят България, споделят Стоичков. Неговото няма измерение. Никога не бих правил ранглиста за най-хубав футболист, тъй като в другите интервали са играли разнообразни хора по друго време. Но извоюваното от Ицо като „ Златна топка “ и „ Златна обувка “ – няма еднакъв на себе си. Винаги ще си остане нашата горделивост! Да му смъкваме шапка на Ицо, това заслужава! Много го почитам, той е прелестен и като човек. Когато предходната година провежда мача в Стара Загора сред Барселона и България, отидох с една фотография, която мисля, че единствено аз имам. Тя е от 19943/94 година с подписите на всички играчи от „ дрийм отбора “ и на Йохан Кройф. Носех фотографията със себе си, тъй като двамата масажисти не се бяха подписали. Казах му: „ Ицо, тези хора не са ми се подписали на фотографията. “ Веднага отиде при тях и като се видяха от преди 25 години, сълзи им потекоха от очите, зарадваха ми се и се подписаха. Другият доста прочут случай с Ицо е когато бях треньор на Марица. Нямахме доста футболни обувки. Обадих му се и му крещя: „ Ице, нямаме доста футболни обувки, закъсваме. “ А той ми отговори: „ Бат Петьо, като пристигам на идващия лагер-сбор ще ви донеса. “ И като ми донесе два сака с обувки на всички огромни имена! Казал им: „ Вие имате доста обувки, дайте ми, че ми трябват за един тим от Пловдив. “ Затова споделям, че е необикновен човек и надълбоко го почитам!
- В България не ликувахте с купа, само че пък за сметка на това в Кипър спечелихте с Омония. Това става факт през сезон 1986/87 година Имахте ли предложения от други клубове преди да отидете в Кипър? - Имаше закон, съгласно който трябваше да навършиш 29 или 30 години, с цел да отидеш в чужбина. Бях единственият футболист на Тракия, който нямаше кола. Бате Наско Драмов ме беше предложил и ме взеха там дружно със Спас Джевизов. С него тръгнахме дружно в юношеския тим на Тракия, а по-късно той отиде в ЦСКА. Мислех, че са аматьорска страна, а още тогава се чудех какви условия имаха, какво им се полагаше, връзката с публиката, наградите – доста забавно ми беше.
- А години по-късно към този момент и те ни бият. - Няма по какъв начин. Тези хора направиха невероятни бази. Даже към този момент вървим на подготовки в Кипър, тъй като хората ценят всичко – и водата, и тревата, и дървото. Трябва да се научим и ние да ги ценим, както кипърците.
- Минали сте през всички обединения на националния тим. Каква беше конкуренцията в тези години? - Баш през всички не съм, тъй като по-късно потеглих и не съм бил при децата. Влязох напряко в старша група. Тръгнах от учебното заведение, минах през Арда, която доста ми оказа помощ да израсна, по-късно с Дерменджиев направих огромни крачки в развиването си. Не ми е било елементарно във футбола, бил съм и запаса. Цяла година съм влизал единствено през второто полувреме, само че в никакъв случай не съм се предавал. Борил съм се и съм воювал за мястото си. Чак през 1979 година, когато Дерменджиев пристигна от Велинград и стана треньор, той повярва в мен. Играех в средата на терена и ме избраха за капитан на тима от 1979 година до 1991 година, с едно спиране в Омония.
- Защо решихте да станете треньор? - Преди да завърша кариерата си доста се колебаех дали да се откажа. Разбрах, че без обучение няма по какъв начин да стане. Завърших ВИФ с 5,50. Обичам футбола, умеех да работя с хората, само че когато усетих, че към този момент не мога да демонстрирам, стопирах. Последно бях треньор в Рудозем. Мисля, че там оставихме доста положителни усещания с локалните момчета.
- Хората споделят за вас, че сте добър и ухилен човек. Какво може да ви извади от равновесие? - Трудно излизам от равновесие. По начало обичам истината. От дребен съм възпитаван да не неистина, тъй като в случай че излъжеш един път, би трябвало да помниш по какъв начин си излъгал, с цел да повтаряш тази неистина. По-хубаво да не си напъвам акъла да помня. Но в спорта по всевъзможен начин съм се стремял да победя, даже и посредством неистина. Било с цел да паднеш за дузпа или за фаул, от който ще стане гол. Или пък в игрите, в които съм добър като карти, табла и т. н.
- Кога най-често побеждавахте на табла и на карти? - Спрях да играя табла в Кипър, когато жена ми ме победи, само че на карти съм на доста положително равнище.
- Какво ви доставя наслада в този момент? - Най-голямата ми наслада сега е внукът. Заради него не постоянно виждам футбол. Синът ми е доста спортно момче - плуваше добре, имаше доста положителни резултати в леката атлетика, в тенис на корт, само че не обича да гледа футбол. Внукът ми също.
- Как приемате този факт? - Нормално го одобрявам.
- Къде може да ви откри човек, когато не сте на работа? - Ако имам опция, виждам внука. Той ми е слабостта. Иначе съм си у дома, домошар съм си.
Първа лига 1 кръг, събота 21 юли
Ботев (Пловдив) 20:45 
Левски
- Здравейте, господин Зехтински! Гостуваме във вашия кабинет, само че свикнахте ли елементарно да работите на бюро и на каква служба сте сега?
- В момента съм шеф на спорта. Част съм от екипа на господин Титюков, зам. кмет по спорта, юношески и обществените действия. Свикнах, въпреки че се притеснявах доста като приключих кариерата си като треньор и започнах в учебно заведение „ Найден Геров “. Беше ми обезпокоеното, само че постигнахме резултати с тези прелестни деца. Станахме първенци за първи път в над 100-годишната история на учебното заведение. Оттам господин Титюков ме одобри в екипа си.
- Кой е най-големият проблем на спорта в родния ви град? Сещам се за един – стадионът на клуба, в който оставихте най-ярка диря в българския футбол. - Първо би трябвало да кажа, че нашата община е доста спортна община. Стадионът на Ботев към този момент не е най-големия проблем. Общината позволи на господин Самуилов да показа план. Вече нещата опират до това нашите почитатели да дадат дяловете си на господин Самуилов.
- Според вас по кое време Ботев (Пловдив) ще се завърне в дома си? - Г-н Самуилов споделя, че в околните три години би трябвало да станат нещата. Пак с решение на Общинския съвет оказваме помощ да може да се стегне и стадион „ Спартак “. Голямата болежка е стадион „ Пловдив “, на който сме приемали толкоз известни тимове. Барселона, Байерн (Мюнхен), Ювентус и Бенфика са играли тук. Това е огромният проблем. Смятам, че „ Лаута “ дава отговор на някакви условия, само че не изцяло. Но по план стадион „ Спартак “ ще стане. Надявам се, че в близко бъдеще нещата ще потръгнат. Не съм крил, че в случай че при този министър-председател на България не оправим нещата, тъй като той е толкоз отворен към спорта и към футбола, няма при кой различен да ги оправим.
- Какво губи Ботев от това, че играе въз основата си в Коматево, а не на „ Христо Ботев “? - Губи аудитория. Даже 3 хиляди индивида не вървят в този момент на Коматево. По-настрани е и хората не го одобряват. А на стадиона междинната посещаемост беше към 10 хиляди индивида. Това е неприятното. На този стадион са ни корените, традициите и хората чакат с неспокойствие да се направи.
- Как бихте определили представянето на Ботев през предишния сезон? Има ли мотив за оптимизъм? - Бих споделил, че представянето ни е доста положително в последните две години. Но ме тормози нещо друго – Ботев постоянно се е славел с корените си и два съществени стълба. Единият е публиката, която постоянно ни е подкрепяла, а другият е детско-юношеската школа. В момента доста малко футболисти имаме в мъжкия тим, а децата в школата ни реализират доста положителни резултати – първенци при набор 2001 година, а при 2002 година взеха купа. Виждам, че Слави Шопов от набор 2002 е при мъжете. Да не му се щръкнал ушите, само че го виждам като един доста добър футболист! Надявам се повече момчета да влязат в мъжкия ни тим. Срамна е тази мода в цяла България по чужденците. Така пада равнището на националния тим.
- Чужденците, които идват в България нужни ли са? Не пречат ли на развиването на нашите гении? - Точно това споделих. Изключвам Лудогорец, който реализира нещо необикновено, само че има единствено двама българи – Светльо Дяков и Владо Стоянов. Другите почват по същия метод, с цел да могат да се борят с Лудогорец. Не виждам добра вероятност за българския футбол. Затова нека Ботев да се обърне към по-малко чужденци. Нямам нищо срещу тях – двама-трима, в случай че са качествени, са добре пристигнали. Наистина две-три момчета умерено може да играят в нашия тим, само че оттова нататък да са си наши деца. Това ми е фантазията и това се надявам да стане.
- Според вас може ли някой клуб да спре превъзходството на Лудогорец? С какво отборът от Разград се разграничава от софийските Левски и ЦСКА, от пловдивските Ботев и Локомотив? - На този стадий пловдивските тимове не можем да спорим нито с Лудогорец, нито с ЦСКА. Единствено ЦСКА поставям, че може да спори с Лудогорец. Виждам, с помощта на Гриша Ганчев, какво се прави. Този човек няма да си остави нещата и ще помогне шампионата да стане по-интересно, както беше и предходната година. Ако ЦСКА беше победил в Разград, нещата щяха да станат доста забавни. Двата тима се отличават доста над другите със своите организация и подготовка. При тима на Левски нещата не стоят добре в това отношение. Не ги виждам като съперник на тези два тима. Но считам, че в случай че Левски събере своите юноши, пръснати из България, отново ще стане трети. Очаквам повече от Стара Загора, тъй като там събраха добър тим с положително финансово застраховане. Тази година чаках повече от Берое, само че откакто продават двамата си най-хубави футболисти, очевидно че няма да може да спори на по-високо равнище от трето-пето място. Там поставям и Ботев.
- Защо българският футбол изпадна в рецесия? Къде са артистите в най-популярната игра? Като че ли останаха в миналото… - От шест-седем години по-рядко виждам футбол, по-рядко вървя и на мачове. Дори това международно състезание не ми цялостни душата. Очаквах да е по-интересно и да ме плени, само че на някои мачове дори задрямвам. Изключвам Португалия и Испания, само че и двете страни отпаднаха. Сигурно аргументите са сложни. Не мога да си обясня толкоз липса освен това потомство. От 1969 година като ги почнеш от Бонев, Дерменджиев, Попов, Аспарухов, Якимов, Котков – просто невероятни. Минеш през 80-те години, когато нямаше тим в цяла България, който да не е на равнище и стигнем до златното потомство от 1994 година Оттам нататък нещата потеглиха надолу. Ще би трябвало доста футболни и спортни хора да седнат и да решат този проблем, тъй като не е обикновено това, което става.
- Да поговорим за вашата кариера – за какво избрахте футбола и кой откри гения ви? - Не мога да си показва живота си без футбол. Израснал съм в една махала, в която имаше доста момчета, които ужасно играеха футбол. Все желаех да ме вземат да играя при тях. Оттам започнаха да ми викат „ Заека “, тъй като бях минимален. Произхождам от спортно семейство – татко ми е някогашен футболист на Хасково, брат ми след мен също стана футболист, братовчедите ми също играеха. Всяка неделя играехме женени против ергени - имахме такива обичаи в махалата. Толкова хубави и напрегнати мачове, че като станах футболист и играех в „ А “ група в събота, ходех в неделя да ритвам в квартала. Много положителни обичаи. Футболът доста се почиташе. Баща ми беше локомотивец и не ме пускаше да играя в Тракия. Но аз споделих, че или ще отида там, или на никое място. Една вечер бат Косьо Енчев, който беше треньор на старша група, сподели на татко ми: „ Любо, дай го, че той е дебелоглав, ти също си дебелоглав и по този начин ще си загине детето. “ Погледна ме и ми сподели от на следващия ден да отида в Тракия. Отидох на стадион „ Спартак “ за първата си подготовка. Бях по-малък с три години от останалите и взех да неистина. По едно време бат Косьо спря тренировката и сподели на татко ми, който гледаше заниманието: „ Любо, ще му ударя два шамара на „ Заека “! Гледай какво прави! “ А татко ми сподели: „ Не два, а пет можеш. “
- Защо обаче от школата на Тракия се озовахте в мъжкия тим на Арда, където бяхте единствено един сезон? - Като боец в първата година играх при юношите на Тракия. Станахме първенци за първи път в историята на клуба и бях капитан на тима, само че ме изпратиха в Арда. Оставиха пет момчета от този превъзходен отбор с доста положителни момчета - Сашо Иванов, Спас Джевизов, Илия Барашки… Мен ме изпратиха с Тони Милков в Кърджали. Там ми помогнаха доста да израсна и като футболист, и като човек хора като бат Петко Ганчев, Кръстьо Богданов, Иван Иванов, Ахмед, доста народ бяха.
- И по-късно 16 сезона с екипа на „ жълто-черните “. Трябваше обаче да заместите легендата Динко Дерменджиев… - Не укривам, че Динко Дерменджиев ми е бил като татко, само че и много сме спорили за метода на игра на шампионския тим от 1967 година Това е златното потомство на Тракия и на Ботев. Колкото и да е, ние стигнахме до второ място, само че не и по-напред.
- А за какво не успяхте да станете първенец на България и съжалявате ли за това? - Разбира се, че скърбя. Нашето потомство заслужаваше, тъй като в действителност бяхме доста положителни. И в този момент да ме чукнеш, ще кажа целия състав. Казвам напълно искрено, че опряха нещата до една организация и ние не можахме да я създадем. Неслучайно Сираков сподели, че са помогнали на Берое да стане първенец. Повече не желая да разясня. Но никога не споделям, че Берое не заслужаваше. Тя бяха доста добър тим, само че имаха и доста по-добра организация от нас. Там бяха наши другари, доста добър футбол се играеше, въпреки че ги победихме с 8:1. Може би това е връх в Европа – първенец да загуби подобен мач.
- Как по този начин не дойдохте в София да играете в Левски или в ЦСКА? - Истината е, че бях поканен да играя в ЦСКА, когато нашият президент Кольо Миланов стана президент на ЦСКА. Но не мога да вирея там. Каза ми: “Ела, няма да излезеш от националния тим, ще те създадем офицер. “ Но си тежах в Пловдив, доста си обичах тима и града.
- Не ви ли липсват в този момент дербитата сред Ботев и Локомотив, само че същинските дербита? - То и сред ЦСКА и Левски липсват на цяла България. Тези дербита бяха невероятни. На терена воювахме за всяка педя терен, за всяка топка, само че след мачове и аудитория, и ние се уважавахме доста. А в този момент нещата не са по този начин. Просто ме е боязън дори да заведа внука ми на мач. Избягвам да го върша, тъй като и държанието не е както преди. След мачове хората се събираха и разясниха, а в този момент това не може да стане. Има разделяне, ненавист, а не го разбирам това нещо.
- Разкажете ни за борбите с Барселона и Байерн (Мюнхен). Какви мисли ви минаваха тогава, изправяйки се против едни от колосите на европейския футбол? - С Барселона се срещнахме през 1981 година На „ Камп Ноу “ бях изумен, тъй като за първи път видях такава съблекалня. Замая ми се главата. Съблекалнята в Ботев по на наше време беше по-малка от моя кабинет. Като видяхме съблекалнята на Барса с тв приемници, с фотьойли, с оздравителен център, с параклис… Просто невероятна работа! Представихме се добре, само че загубихме 1:4. Тук победихме с 1:0, анулираха още един гол, не мога да се сетя дали на Коцето или на Гошо Славков. Иначе ставаше 2:0 още първото полувреме. Бяха ни подценили и за наш шанс треньор на Барселона беше Удо Латек. А през 1984 година, когато играхме с Байерн (Мюнхен), още веднъж треньор бе Латек. Беше не запомнил, че сме го били с Барселона. Тук имаше рядкости преди мача с Байерн. Викаха ме от партията да се представим почтено, с цел да не развалим празника за Великата октомврийска гражданска война. Мислехме да паднем по-малко. Аугенталер беше капитан и ми подари лентата си след мача. Играхме доста добре, само че изтървахме много положения. Бяхме необикновено потомство с доста положителни треньори. Бяхме ужасно готови. За времето си имахме доста добра методика на спортната подготовка, разполагахме с доста положително възобновяване. Като боен тим имахме доста положителни неща, които оказваха въздействие.
- Споменахте „ Камп Ноу “– вярвали ли сте, че един българин ще превземе Барселона, ще стане любим на публиката и ще го познава целият свят? - Разбира се, че не съм вярвал. Но това, което направи Ицо Стоичков е необикновено. Навсякъде като чуят България, споделят Стоичков. Неговото няма измерение. Никога не бих правил ранглиста за най-хубав футболист, тъй като в другите интервали са играли разнообразни хора по друго време. Но извоюваното от Ицо като „ Златна топка “ и „ Златна обувка “ – няма еднакъв на себе си. Винаги ще си остане нашата горделивост! Да му смъкваме шапка на Ицо, това заслужава! Много го почитам, той е прелестен и като човек. Когато предходната година провежда мача в Стара Загора сред Барселона и България, отидох с една фотография, която мисля, че единствено аз имам. Тя е от 19943/94 година с подписите на всички играчи от „ дрийм отбора “ и на Йохан Кройф. Носех фотографията със себе си, тъй като двамата масажисти не се бяха подписали. Казах му: „ Ицо, тези хора не са ми се подписали на фотографията. “ Веднага отиде при тях и като се видяха от преди 25 години, сълзи им потекоха от очите, зарадваха ми се и се подписаха. Другият доста прочут случай с Ицо е когато бях треньор на Марица. Нямахме доста футболни обувки. Обадих му се и му крещя: „ Ице, нямаме доста футболни обувки, закъсваме. “ А той ми отговори: „ Бат Петьо, като пристигам на идващия лагер-сбор ще ви донеса. “ И като ми донесе два сака с обувки на всички огромни имена! Казал им: „ Вие имате доста обувки, дайте ми, че ми трябват за един тим от Пловдив. “ Затова споделям, че е необикновен човек и надълбоко го почитам!
- В България не ликувахте с купа, само че пък за сметка на това в Кипър спечелихте с Омония. Това става факт през сезон 1986/87 година Имахте ли предложения от други клубове преди да отидете в Кипър? - Имаше закон, съгласно който трябваше да навършиш 29 или 30 години, с цел да отидеш в чужбина. Бях единственият футболист на Тракия, който нямаше кола. Бате Наско Драмов ме беше предложил и ме взеха там дружно със Спас Джевизов. С него тръгнахме дружно в юношеския тим на Тракия, а по-късно той отиде в ЦСКА. Мислех, че са аматьорска страна, а още тогава се чудех какви условия имаха, какво им се полагаше, връзката с публиката, наградите – доста забавно ми беше.
- А години по-късно към този момент и те ни бият. - Няма по какъв начин. Тези хора направиха невероятни бази. Даже към този момент вървим на подготовки в Кипър, тъй като хората ценят всичко – и водата, и тревата, и дървото. Трябва да се научим и ние да ги ценим, както кипърците.
- Минали сте през всички обединения на националния тим. Каква беше конкуренцията в тези години? - Баш през всички не съм, тъй като по-късно потеглих и не съм бил при децата. Влязох напряко в старша група. Тръгнах от учебното заведение, минах през Арда, която доста ми оказа помощ да израсна, по-късно с Дерменджиев направих огромни крачки в развиването си. Не ми е било елементарно във футбола, бил съм и запаса. Цяла година съм влизал единствено през второто полувреме, само че в никакъв случай не съм се предавал. Борил съм се и съм воювал за мястото си. Чак през 1979 година, когато Дерменджиев пристигна от Велинград и стана треньор, той повярва в мен. Играех в средата на терена и ме избраха за капитан на тима от 1979 година до 1991 година, с едно спиране в Омония.
- Защо решихте да станете треньор? - Преди да завърша кариерата си доста се колебаех дали да се откажа. Разбрах, че без обучение няма по какъв начин да стане. Завърших ВИФ с 5,50. Обичам футбола, умеех да работя с хората, само че когато усетих, че към този момент не мога да демонстрирам, стопирах. Последно бях треньор в Рудозем. Мисля, че там оставихме доста положителни усещания с локалните момчета.
- Хората споделят за вас, че сте добър и ухилен човек. Какво може да ви извади от равновесие? - Трудно излизам от равновесие. По начало обичам истината. От дребен съм възпитаван да не неистина, тъй като в случай че излъжеш един път, би трябвало да помниш по какъв начин си излъгал, с цел да повтаряш тази неистина. По-хубаво да не си напъвам акъла да помня. Но в спорта по всевъзможен начин съм се стремял да победя, даже и посредством неистина. Било с цел да паднеш за дузпа или за фаул, от който ще стане гол. Или пък в игрите, в които съм добър като карти, табла и т. н.
- Кога най-често побеждавахте на табла и на карти? - Спрях да играя табла в Кипър, когато жена ми ме победи, само че на карти съм на доста положително равнище.
- Какво ви доставя наслада в този момент? - Най-голямата ми наслада сега е внукът. Заради него не постоянно виждам футбол. Синът ми е доста спортно момче - плуваше добре, имаше доста положителни резултати в леката атлетика, в тенис на корт, само че не обича да гледа футбол. Внукът ми също.
- Как приемате този факт? - Нормално го одобрявам.
- Къде може да ви откри човек, когато не сте на работа? - Ако имам опция, виждам внука. Той ми е слабостта. Иначе съм си у дома, домошар съм си.
Първа лига 1 кръг, събота 21 юли
Ботев (Пловдив) 20:45 Левски Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ