В историята оцеляват умните
Лъвът пред НДК е приемал и хитлеристи, само че това не понижава ореола му
Пред дни паметникът на Съветската войска в София бе обруган. Пак. Минавах около него. Гледката бе неприятна и ми стана погрешно. Да посегнеш на паметник, без значение какъв, ни излага пред света. Това е светотатство. Отношението към знаците на предишното е симптом за културата на една нация.
Паметникът на Съветската войска във Виена е на метри от двореца Белведере и е в безупречен тип. Всяка година общината на австрийската столица гласоподава бюджет за поддръжката му. Не знам до момента някой да е протегнал ръка на мемориала на починалите руски воини в Трептов парк в Берлин. В центъра на Париж има дребна уличка „ Сталинград “. Досега никой не е помислил да я преименува. Преди десетина години градските управляващи в Рим отпуснаха Щатски долар 6 млн, за възстановяване на вила Торлония, където е живял Мусолини. Специални грижи се поставят и за гробницата му. От всичко това, несъмнено, общината печели- от туристите и от сувенирите с лика на диктатора, които се харчат. Не става дума за прослава на един тиранин. А за добре обмислен политически ход, който да помогне на италианците да се помирят със комплицираното си минало. Това са няколко образеца по какъв начин в цивилизована Европа се отнасят към всяко историческото завещание без предразсъдъци. Защото историята не може да се пренапише, би трябвало да се учи, с цел да се знае.
Трябва да призная, че реакцията на нашето Външно на съветската позиция, че Съветската войска е избавила евреите у нас, бе вярна, точна, своевременна. И наложителна. Така се постъпва, когато става дума за държавен интерес. Но тук има едно огромно НО. Българското мнение осъди изкривяването на историческите обстоятелства, което обаче бе разследване от оскверняването на паметника. А за това родните управляващи не отрониха и дума. Защо? В случая човек може да си намерения, че са солидарни с този акт. Поне протоколно, със същата суровост и решителност, трябваше да се разграничат от вандализма. Вярно, спасението на евреите у нас е българско дело, без външна помощ и би трябвало да се гордеем. Но с цел да сме почтени, не може да не признаем, че има и обстоятелства в това отношение, които са много нелицеприятни за нас, тъй като не успяхме през 1943 година да спасим депортирането на евреите от гръцка Тракия и югославска Македония. Това са обстоятелства, които няма по какъв начин да се отрекат. Струва ми се, че двойният критерий при тълкуването на отминали събития не е добър знак.
Какво ни е отговорен елементарният съветски боец, който е гинел в окопите на Втората международна. Победата над Хитлеризма беше групово дело, заслугата бе на всички съдружници във войната. Но основната бе на този солдат – неуместно е да го отхвърляме. Та какво е отговорен той, персонално на нас, българите, с цел да го оплюваме?
На 22 юни 1941 година в 4 ч. сутринта нацистка Германия започва интервенция „ Барбароса “. 159 немски дивизии, 42 съюзнически, 3,9 млн. души, 60000 единици техника минават руската граница и нахлуват на непозната територия. Брестката цитадела на р. Буг, която се отбранява от дребен гарнизон, поема първия удар. Руснаците са в блокада и удържат щурма на танкове, пехота и огнехвъргачки. Немските войски не престават напред, а крепостта продължава да се бори в обграждане. Цитаделата е разрушена и боевете се придвижват в тунелите и подземията под руините. След към два месеца крепостта пада. Но и след повдигането на обсадата обособени съветски бойци са продължавали да стрелят. Накрая немците пленяват последния. Извеждат го на открито, на ярко и схващат, че съвсем е ослепял в подземията. Тогава немският военачалник строил дивизята и заповядал да се вземе за почит на полуслепия солдат, тъй като посочил какво е смелост на бойното поле.
Нека си спомним и по какъв начин ген. Владимир Вазов през юни 1936 година е посрещнат с почести на Лондонската гара „ Виктория “. На перона го чака рота на „ Британския легион “. Щом тренът стопира и ген. Вазов се демонстрира на вратата на вагона, запасният ген. Хамилтън високо извиква: „ Свалете знамената. Минава военачалник Вазов- героят от Дойран “. Ето по този начин е посрещнат българският военачалник от тези, против които е воювал и победил. На бойното поле мъжеството и храбростта нямат политически цвят. Войникът на всички места е боец. Сред писъка на патроните той има единствено едно право – да извърши заповедта с цената на живота си.
Факт са зверствата на хитлеристките войски през Втората международна. Както е реалност и, че за това време немската войска е била извънредно съвременна и високотехнологична. Истина е, че немските генерали поставят основите на актуалната тактичност, оперативно изкуство и тактика. Тези способи и начини се учат и в наши дни- танковите удари и клинове, обходите и дълбоките маньоври в гръб на съперника. Учил съм ги и аз във военното учебно заведение и академията. Във войната против Ирак през 2003 година Съединени американски щати, с цел да смъкват Саддам Хюсеин приложиха класическите правила на „ блицкрига. “ През 1943 година групировката на фелдмаршал Паулус е трябвало да превземе Сталинград. Но немците са разгромени, а Паулус е покорен. Руснаците обаче го ценят като ерудит и военачалник. След края на войната му оферират да остане в Москва, като преподавател в Генералщабната академия на съветската войска. И той приема. За да учи на военно изкуство тези, които е трябвало да убива. Привеждам тези образци, тъй като би трябвало да се научим да разчитаме знаците на историята като умни и интелигентни хора.
Мога да посоча и други. Лично на мен Георги Димитров ми е противен като историческа персона. Но субективното ми усещане не анулира безспорния факт, че е избавил София от тоталното опустошение на англо-американските бомбардировки през Втората международна. Чърчил разпорежда София да бъде изравнена със земята и на нейно място да бъдат засадени картофи. И стартира пъкълът. Тогава Васил Коларов се обръща към Георги Димитров да отиде при Сталин, защото Димитров е можел да влиза при него. И да го помоли да влияе на американския президент Рузвелт да спрат бомбардировките над столицата. Така и става. София е избавена.
Ето и други нюанси от историята ни. Ген. Гурко за нас е воин избавител, само че за поляците е сатрап. Поради тази причина на страната на турските орди против нашите опълченци и съветски войски се бие полски батальон. Фактът се премълчава в името на новата съюзничека взаимност. А това е история. И значи ли, че би трябвало да се отречем от паметниците на ген. Гурко у нас.
Тези дни бе възобновена една несправедливост- върнат бе Лъвът от Мемориала на починалите за Отечеството чинове от Софийската пехотна дивизия. Той бе подложен в градинката на НДК на остарялото му място. Там мина моето детство – към Лъва играехме на жумичка и се катерехме по колоните с табелките на починалите. Баща ми бе офицер и живеехме в старите казарми. Живеехме оскъдно, само че детството ни бе щастливо, като всяко детство. В един „ прелестен “ ден започнаха да разрушават казармите и демонтират Лъва. Обичах го, тъй като той бе моето детство и откъснаха част от сърцето ми. След години започнах да се дълбая в историята и разбрах, че Лъвът е посрещал хитлеристки офицери и генерали. Видях фотоси на хитлерсти, които подвигат изпъната ръка пред муцуната му. Но за мен това не засенчва ореола му, увековечил паметта на воините ни, починали за Отечеството. И вандализъм против него от антифашистки подбуди би ме огорчил, както поругаването на паметника на Съветската войска.
Историята не е черно-бяла лента от каубойски уестърн, където от едната страна са положителните, а от другата – неприятните. За да оцелееш в историята би трябвало да я възприемаш в нейното разнообразие. Откакто Англия е страна, се управлява от правилото, че няма безконечни другари, а има безконечни ползи. Къде сме ние, българите, в тази комплицирана житейска амалгама, няма смисъл да ви суфлирам. Струва ми се, че зорлем желаеме да си създадем зложелател най-голямата страна в света. И от която ни дели едно море. Преди години у нас гостува народен представител от Руската Дума. Помня какво сподели по една от националните малките екрани: „ В Русия не желаеме вие, българите, да бъдете русофили. Трябва да сте българофили. “
Пред дни паметникът на Съветската войска в София бе обруган. Пак. Минавах около него. Гледката бе неприятна и ми стана погрешно. Да посегнеш на паметник, без значение какъв, ни излага пред света. Това е светотатство. Отношението към знаците на предишното е симптом за културата на една нация.
Паметникът на Съветската войска във Виена е на метри от двореца Белведере и е в безупречен тип. Всяка година общината на австрийската столица гласоподава бюджет за поддръжката му. Не знам до момента някой да е протегнал ръка на мемориала на починалите руски воини в Трептов парк в Берлин. В центъра на Париж има дребна уличка „ Сталинград “. Досега никой не е помислил да я преименува. Преди десетина години градските управляващи в Рим отпуснаха Щатски долар 6 млн, за възстановяване на вила Торлония, където е живял Мусолини. Специални грижи се поставят и за гробницата му. От всичко това, несъмнено, общината печели- от туристите и от сувенирите с лика на диктатора, които се харчат. Не става дума за прослава на един тиранин. А за добре обмислен политически ход, който да помогне на италианците да се помирят със комплицираното си минало. Това са няколко образеца по какъв начин в цивилизована Европа се отнасят към всяко историческото завещание без предразсъдъци. Защото историята не може да се пренапише, би трябвало да се учи, с цел да се знае.
Трябва да призная, че реакцията на нашето Външно на съветската позиция, че Съветската войска е избавила евреите у нас, бе вярна, точна, своевременна. И наложителна. Така се постъпва, когато става дума за държавен интерес. Но тук има едно огромно НО. Българското мнение осъди изкривяването на историческите обстоятелства, което обаче бе разследване от оскверняването на паметника. А за това родните управляващи не отрониха и дума. Защо? В случая човек може да си намерения, че са солидарни с този акт. Поне протоколно, със същата суровост и решителност, трябваше да се разграничат от вандализма. Вярно, спасението на евреите у нас е българско дело, без външна помощ и би трябвало да се гордеем. Но с цел да сме почтени, не може да не признаем, че има и обстоятелства в това отношение, които са много нелицеприятни за нас, тъй като не успяхме през 1943 година да спасим депортирането на евреите от гръцка Тракия и югославска Македония. Това са обстоятелства, които няма по какъв начин да се отрекат. Струва ми се, че двойният критерий при тълкуването на отминали събития не е добър знак.
Какво ни е отговорен елементарният съветски боец, който е гинел в окопите на Втората международна. Победата над Хитлеризма беше групово дело, заслугата бе на всички съдружници във войната. Но основната бе на този солдат – неуместно е да го отхвърляме. Та какво е отговорен той, персонално на нас, българите, с цел да го оплюваме?
На 22 юни 1941 година в 4 ч. сутринта нацистка Германия започва интервенция „ Барбароса “. 159 немски дивизии, 42 съюзнически, 3,9 млн. души, 60000 единици техника минават руската граница и нахлуват на непозната територия. Брестката цитадела на р. Буг, която се отбранява от дребен гарнизон, поема първия удар. Руснаците са в блокада и удържат щурма на танкове, пехота и огнехвъргачки. Немските войски не престават напред, а крепостта продължава да се бори в обграждане. Цитаделата е разрушена и боевете се придвижват в тунелите и подземията под руините. След към два месеца крепостта пада. Но и след повдигането на обсадата обособени съветски бойци са продължавали да стрелят. Накрая немците пленяват последния. Извеждат го на открито, на ярко и схващат, че съвсем е ослепял в подземията. Тогава немският военачалник строил дивизята и заповядал да се вземе за почит на полуслепия солдат, тъй като посочил какво е смелост на бойното поле.
Нека си спомним и по какъв начин ген. Владимир Вазов през юни 1936 година е посрещнат с почести на Лондонската гара „ Виктория “. На перона го чака рота на „ Британския легион “. Щом тренът стопира и ген. Вазов се демонстрира на вратата на вагона, запасният ген. Хамилтън високо извиква: „ Свалете знамената. Минава военачалник Вазов- героят от Дойран “. Ето по този начин е посрещнат българският военачалник от тези, против които е воювал и победил. На бойното поле мъжеството и храбростта нямат политически цвят. Войникът на всички места е боец. Сред писъка на патроните той има единствено едно право – да извърши заповедта с цената на живота си.
Факт са зверствата на хитлеристките войски през Втората международна. Както е реалност и, че за това време немската войска е била извънредно съвременна и високотехнологична. Истина е, че немските генерали поставят основите на актуалната тактичност, оперативно изкуство и тактика. Тези способи и начини се учат и в наши дни- танковите удари и клинове, обходите и дълбоките маньоври в гръб на съперника. Учил съм ги и аз във военното учебно заведение и академията. Във войната против Ирак през 2003 година Съединени американски щати, с цел да смъкват Саддам Хюсеин приложиха класическите правила на „ блицкрига. “ През 1943 година групировката на фелдмаршал Паулус е трябвало да превземе Сталинград. Но немците са разгромени, а Паулус е покорен. Руснаците обаче го ценят като ерудит и военачалник. След края на войната му оферират да остане в Москва, като преподавател в Генералщабната академия на съветската войска. И той приема. За да учи на военно изкуство тези, които е трябвало да убива. Привеждам тези образци, тъй като би трябвало да се научим да разчитаме знаците на историята като умни и интелигентни хора.
Мога да посоча и други. Лично на мен Георги Димитров ми е противен като историческа персона. Но субективното ми усещане не анулира безспорния факт, че е избавил София от тоталното опустошение на англо-американските бомбардировки през Втората международна. Чърчил разпорежда София да бъде изравнена със земята и на нейно място да бъдат засадени картофи. И стартира пъкълът. Тогава Васил Коларов се обръща към Георги Димитров да отиде при Сталин, защото Димитров е можел да влиза при него. И да го помоли да влияе на американския президент Рузвелт да спрат бомбардировките над столицата. Така и става. София е избавена.
Ето и други нюанси от историята ни. Ген. Гурко за нас е воин избавител, само че за поляците е сатрап. Поради тази причина на страната на турските орди против нашите опълченци и съветски войски се бие полски батальон. Фактът се премълчава в името на новата съюзничека взаимност. А това е история. И значи ли, че би трябвало да се отречем от паметниците на ген. Гурко у нас.
Тези дни бе възобновена една несправедливост- върнат бе Лъвът от Мемориала на починалите за Отечеството чинове от Софийската пехотна дивизия. Той бе подложен в градинката на НДК на остарялото му място. Там мина моето детство – към Лъва играехме на жумичка и се катерехме по колоните с табелките на починалите. Баща ми бе офицер и живеехме в старите казарми. Живеехме оскъдно, само че детството ни бе щастливо, като всяко детство. В един „ прелестен “ ден започнаха да разрушават казармите и демонтират Лъва. Обичах го, тъй като той бе моето детство и откъснаха част от сърцето ми. След години започнах да се дълбая в историята и разбрах, че Лъвът е посрещал хитлеристки офицери и генерали. Видях фотоси на хитлерсти, които подвигат изпъната ръка пред муцуната му. Но за мен това не засенчва ореола му, увековечил паметта на воините ни, починали за Отечеството. И вандализъм против него от антифашистки подбуди би ме огорчил, както поругаването на паметника на Съветската войска.
Историята не е черно-бяла лента от каубойски уестърн, където от едната страна са положителните, а от другата – неприятните. За да оцелееш в историята би трябвало да я възприемаш в нейното разнообразие. Откакто Англия е страна, се управлява от правилото, че няма безконечни другари, а има безконечни ползи. Къде сме ние, българите, в тази комплицирана житейска амалгама, няма смисъл да ви суфлирам. Струва ми се, че зорлем желаеме да си създадем зложелател най-голямата страна в света. И от която ни дели едно море. Преди години у нас гостува народен представител от Руската Дума. Помня какво сподели по една от националните малките екрани: „ В Русия не желаеме вие, българите, да бъдете русофили. Трябва да сте българофили. “
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ