Кучето – това е космос. Това е вселена. Това е

Кучето – това е космос. Това е галактика. Това е другар. Това е обич!

Кучето е просто куче… „ Просто куче “? Сериозно??? Кучето е космос. Това е галактика. Това е другар. Това е обич.

Боли ме душата за всички кучета без дом и семейство. И не по-малко скърбя и тези, които живеят в фамилията в позицията на „ просто кучета “. В детството ми нямах куче.

Ние в моето семейство сме основали собствен кодекс на взаимен живот. В нашата координатна система куче в леглото е норма, само че не и на верига. Можете и би трябвало да целунете кучето, само че е неразрешено да го биете. Без никакви изключения.

Не осъждам тези, които водят кучета на изложения. Няма нищо неприятно. Но разбирам, че хората го вършат за себе си. По разнообразни аргументи, само че в последна сметка за себе си.

Кучето не се нуждае от това. Кучето не се нуждае от купа, не се нуждае от самопризнание, не се нуждае от купа.

Кучето има потребност от вятър. Да копае дупка. И да се въргаля в калта. Дълга разходка. Лице. Семейство. Уроци. Внимание. Любов. Да бяга  през листата през есента, през глухарчетата напролет. Прегръдки. Кучето има потребност от пръчка. И топка. И вашето време. Топло езеро. И любящи ръце. Глупави гълъби. И чувство за независимост.

С кучето би трябвало да говорите. Хванете топлата  му муцунка в дланта си. Погледнете право в очите си и кажете: „ Обичам те, мой добър другар “. И деликатно „ слушайте “ отговора. След това избършете отговора от лицето си и го почерпете.

Така го разбирам аз. И по този начин го усещам. Така сме щастливи.

А вие можете да въртите пръст на слепоочието си колкото желаете и да ми измисляте  забавни диагнози.

Ние отиваме на разходка. Вятърът ни чака. Глупавите гълъби.

И чудесната пръчка.