Защо Пактът за стабилност и растеж не функционира правилно?
Кризата в Еврозоната ясно сочи, че европейският Пакт за непоклатимост и напредък (ПСР) не действа вярно. "Спасителният проект ", бе признат дефинитивно от страните членки на 9 май 2010 година след дълъг интервал на съмнение, изключително в страни като Германия. Към този миг той съумя да предотврати разпадането на Валутния съюз и затова бе в положение да обезпечи до 750 милиарда евро заем за европейските страни, изпитващи финансови усложнения. Този възстановителен проект обаче продължава да е единствено краткотрайно позволение на казуса.
Основният минус на ПСР е, че се концентрира основно върху финансовото положение на един единствен стопански бранш, а точно страната. Според ПСР, нито една страна не трябва в никакъв случай да позволява бюджетен недостиг от над 3% от Брутният вътрешен продукт, с спомагателната спогодба, че бюджетът би трябвало да бъде уравновесен в средносрочен проект. Освен това, държавният дълг не би трябвало да надвишава 60% от Брутният вътрешен продукт. Единственото правно обвързващо ограничаване, което важи за всяко държавно управление, е процедурата по несъразмерен недостиг, която се ползва в случаите с бюджетен недостиг над 3% от Брутният вътрешен продукт. Другите два доста значими бранша на стопанската система - частният бранш и задграничните вложения, напълно са пренебрегнати от ПСР.
И въпреки всичко, просто няма смисъл да се твърди, че по-висок от 3% бюджетен недостиг е нестабилен, без да се взимат под внимание финансовите салда на частния бранша и на бранша задгранични вложения.
Много значим е фактът, че сумата от финансовите салда на трите бранша наложително би трябвало да бъде равна на нула. Това значи, че когато един бранш работи с недостиг (на загуба), останалите два бранша на стопанската система би трябвало да отчетат същият по мярка остатък.
Ако страната, да вземем за пример, регистрира недостиг 2% от Брутният вътрешен продукт, а в частния бранш (домакинства и сдружения с комбинирано производство) имат недостиг в размер на 10%, като цяло настоящият недостиг на страната ще бъде 12 на 100. И въпреки всичко, сходен сюжет, който мъчно може да бъде определян като резистентен, не би довел до каквито и да било наказания съгласно сегашната рамка на ПСР.
От друга страна, в случай че частният бранш има остатък от да вземем за пример 10% от Брутният вътрешен продукт, само че държавното управление работи с недостиг от 3,5% (което значи, че страната като цяло има настоящ остатък от 6,5%), бюджетният недостиг ще бъде счетен за прекомерно огромен и страната ще бъде подложена на строги наказания, определяни съгласно процедурата за несъразмерен недостиг.
Тези сюжети са освен хипотетични, а имат съответно емпирично измерение.
Испания в никакъв случай не е достигала 3% аршин на ПСР през интервала 1999-2007 година. Равнището на общественият дълг към Брутният вътрешен продукт е спаднало от 62% до 36%. Правителството даже реализира остатък през 2005-2007 година от 2% от Брутният вътрешен продукт. В същото време, частният бранш е отчитал плашещо големи стойности на недостиг в размер на 12% от Брутният вътрешен продукт. Като последица от това, Испания редовно работи с настоящ недостиг от 10% от Брутният вътрешен продукт.
В Ирландия ситуацията е сходно. Равнището на общественият дълг към Брутният вътрешен продукт е спаднало от 49% от Брутният вътрешен продукт до 25% през интервала от 1999 до 2007 година, а държавното управление съвсем постоянно реализира остатък в размер до 5% от Брутният вътрешен продукт. В същото време, финансовият баланс на частния бранш е бил редовно негативен (до -7% от БВП).
Точно противоположното - в Германия, държавното управление е има недостиг за интервала 2001-2006 година, а 3% граница е нарушена през 2002-2005 година От 1999 година до 2007 година нивото на държавният дълг към Брутният вътрешен продукт се е покачило от 61% на 65 на 100. През същия интервал частният бранш има непрекъснати остатъци, които постоянно надвишават бюджетния недостиг, а на моменти са достигали стойности даже и над от 9% от Брутният вътрешен продукт. Това значи, че Германия има един непрекъснат настоящ остатък, който през 2007 година се повишава до съвсем 8% от Брутният вътрешен продукт.
Какви заключения можем да и създадем от тези образци?
От 1999 година (годината, в която бе въведено еврото) до 2007 година (годината преди отпушването на предходната международна криза) наподобява, че обществените финанси са били "по-устойчиви " в Испания и Ирландия, в сравнение с в Германия. По време на международната икономическа рецесия и по-конкретно - рецесията в Еврозоната, Испания и Ирландия са измежду най-скандалните страни, които се водят за центъра на спекулативни офанзиви на финансовите пазари.
В реалност държавният дълг бе достигнал по-висок растеж в тези страни, защото частните разноски и кредитните взривове бяха довели стопанската система до провал още преди експлоадирането на рецесията. (В Гърция и Португалия и държавното управление, и в по-голяма степен - частният бранш, са били в положение на недостиг, доста преди началото на рецесията.)
Най-важния урок, който би трябвало да научим от актуалната рецесия е, че когато финансовият баланс на частния бранш е нестабилен, финансовата непоклатимост на държавното управление постоянно ще бъде неустойчива, без значение дали е с недостиг или остатък. И по-точно, че общият финансов баланс на държавния и частния бранш е доста по-добър индикатор, в сравнение с държавния недостиг и държавния дълг, за това дали една страна е податлива на спекулативни офанзиви.
Това частично изяснява за какво да вземем за пример Германия се счита за задоволително "платежоспособна " на финансовите пазари, макар че държавният й дълг е доста по-висок, в сравнение с да вземем за пример в Испания или Ирландия и макар че 3% обвързване на ПСР е неведнъж нарушавано след въвеждането на Еврото в страната. Следователно, фокусът на новият и усъвършенстван Пакт за непоклатимост би трябвало да пада върху цялостния настоящ финансов баланс.
Как би могла да се изясни забележителната сегашна финансова неустойчивост в Еврозоната? Важен фактор е възходящото разграничение в разноските за единица труд. Във валутния съюз корекции при конкуренцията в интернационалните цени към този момент не могат да бъдат правени посредством смяна в номиналните обменни курсове. Когато разликите в разноските за единица труд (които са тясно свързани с нивото на националната инфлация) са прекомерно огромни в отелните страни членки, тогава някои страни стават по-конкурентноспособни спрямо други.
Сега - в интервала сред 1999 и 2007 година, разноските за труд на единица продукция са се нараснали с по-малко от 2% в Германия, само че с 28% до 31% в Гърция, Ирландия, Португалия и Испания. Тоест - останалите страни са изгубили във връзка с ценова конкурентоспособност в интерес на Германия, а вследствие на по-ниското ниво на инфлация, действителните лихвени проценти в Германия са по-високи.
Това способства за спада в нивото на вътрешното търсене, което бе извънредно повлияно от неравенството на приходите и обедняването на популацията (особено неприятни рефлектира над частното потребление), както и за редуциране на държавните и обществени разноски като цяло (което от своя страна усили практиката на персонални спестявания и подтисна възходящия принос от държавни разходи).
Със сигурност бяха позволени доста политически неточности изключително в страните с недостиг. Валутният съюз не би могъл да оцелее в дълготраен проект, когато най-голямата му страна-членка (Германия, възлизаща на повече от една четвърт от Брутният вътрешен продукт на Еврозоната) съвсем не способства за повишение на общото търсене, само че всъщност следва нео-меркантилна тактика за напредък.
Трябва да бъде подписан един нов Пакт за непоклатимост и напредък, който да задължава страните с огромни настоящи дефицити да се подхващат ограничения, целящи понижаване на номиналния разход за единица труд и който Пакт да организира по-рестриктивна фискална политика.
И назад - в случай че една страна има прекалено огромен настоящ остатък, фискалната й политика да бъде по-експанзивна и практиката за закъснение на заплатите да бъде прекъсната. Това важи и за актуалната обстановка - остарелия ПСР постанова проекти за фискална консолидация на всички страни по едно и също време, макар че това допуска една в действителност сериозна опасност за растежа в Еврозоната като цяло.
По-разумен метод би било страните с остатък да обезпечат опция за водене на една по-експанзивна фискална политика, най-малко до момента в който частното търсене е нежно и непостоянно и най-малко до момента в който настоящите финансови несъответствия са толкоз огромни.
Основният минус на ПСР е, че се концентрира основно върху финансовото положение на един единствен стопански бранш, а точно страната. Според ПСР, нито една страна не трябва в никакъв случай да позволява бюджетен недостиг от над 3% от Брутният вътрешен продукт, с спомагателната спогодба, че бюджетът би трябвало да бъде уравновесен в средносрочен проект. Освен това, държавният дълг не би трябвало да надвишава 60% от Брутният вътрешен продукт. Единственото правно обвързващо ограничаване, което важи за всяко държавно управление, е процедурата по несъразмерен недостиг, която се ползва в случаите с бюджетен недостиг над 3% от Брутният вътрешен продукт. Другите два доста значими бранша на стопанската система - частният бранш и задграничните вложения, напълно са пренебрегнати от ПСР.
И въпреки всичко, просто няма смисъл да се твърди, че по-висок от 3% бюджетен недостиг е нестабилен, без да се взимат под внимание финансовите салда на частния бранша и на бранша задгранични вложения.
Много значим е фактът, че сумата от финансовите салда на трите бранша наложително би трябвало да бъде равна на нула. Това значи, че когато един бранш работи с недостиг (на загуба), останалите два бранша на стопанската система би трябвало да отчетат същият по мярка остатък.
Ако страната, да вземем за пример, регистрира недостиг 2% от Брутният вътрешен продукт, а в частния бранш (домакинства и сдружения с комбинирано производство) имат недостиг в размер на 10%, като цяло настоящият недостиг на страната ще бъде 12 на 100. И въпреки всичко, сходен сюжет, който мъчно може да бъде определян като резистентен, не би довел до каквито и да било наказания съгласно сегашната рамка на ПСР.
От друга страна, в случай че частният бранш има остатък от да вземем за пример 10% от Брутният вътрешен продукт, само че държавното управление работи с недостиг от 3,5% (което значи, че страната като цяло има настоящ остатък от 6,5%), бюджетният недостиг ще бъде счетен за прекомерно огромен и страната ще бъде подложена на строги наказания, определяни съгласно процедурата за несъразмерен недостиг.
Тези сюжети са освен хипотетични, а имат съответно емпирично измерение.
Испания в никакъв случай не е достигала 3% аршин на ПСР през интервала 1999-2007 година. Равнището на общественият дълг към Брутният вътрешен продукт е спаднало от 62% до 36%. Правителството даже реализира остатък през 2005-2007 година от 2% от Брутният вътрешен продукт. В същото време, частният бранш е отчитал плашещо големи стойности на недостиг в размер на 12% от Брутният вътрешен продукт. Като последица от това, Испания редовно работи с настоящ недостиг от 10% от Брутният вътрешен продукт.
В Ирландия ситуацията е сходно. Равнището на общественият дълг към Брутният вътрешен продукт е спаднало от 49% от Брутният вътрешен продукт до 25% през интервала от 1999 до 2007 година, а държавното управление съвсем постоянно реализира остатък в размер до 5% от Брутният вътрешен продукт. В същото време, финансовият баланс на частния бранш е бил редовно негативен (до -7% от БВП).
Точно противоположното - в Германия, държавното управление е има недостиг за интервала 2001-2006 година, а 3% граница е нарушена през 2002-2005 година От 1999 година до 2007 година нивото на държавният дълг към Брутният вътрешен продукт се е покачило от 61% на 65 на 100. През същия интервал частният бранш има непрекъснати остатъци, които постоянно надвишават бюджетния недостиг, а на моменти са достигали стойности даже и над от 9% от Брутният вътрешен продукт. Това значи, че Германия има един непрекъснат настоящ остатък, който през 2007 година се повишава до съвсем 8% от Брутният вътрешен продукт.
Какви заключения можем да и създадем от тези образци?
От 1999 година (годината, в която бе въведено еврото) до 2007 година (годината преди отпушването на предходната международна криза) наподобява, че обществените финанси са били "по-устойчиви " в Испания и Ирландия, в сравнение с в Германия. По време на международната икономическа рецесия и по-конкретно - рецесията в Еврозоната, Испания и Ирландия са измежду най-скандалните страни, които се водят за центъра на спекулативни офанзиви на финансовите пазари.
В реалност държавният дълг бе достигнал по-висок растеж в тези страни, защото частните разноски и кредитните взривове бяха довели стопанската система до провал още преди експлоадирането на рецесията. (В Гърция и Португалия и държавното управление, и в по-голяма степен - частният бранш, са били в положение на недостиг, доста преди началото на рецесията.)
Най-важния урок, който би трябвало да научим от актуалната рецесия е, че когато финансовият баланс на частния бранш е нестабилен, финансовата непоклатимост на държавното управление постоянно ще бъде неустойчива, без значение дали е с недостиг или остатък. И по-точно, че общият финансов баланс на държавния и частния бранш е доста по-добър индикатор, в сравнение с държавния недостиг и държавния дълг, за това дали една страна е податлива на спекулативни офанзиви.
Това частично изяснява за какво да вземем за пример Германия се счита за задоволително "платежоспособна " на финансовите пазари, макар че държавният й дълг е доста по-висок, в сравнение с да вземем за пример в Испания или Ирландия и макар че 3% обвързване на ПСР е неведнъж нарушавано след въвеждането на Еврото в страната. Следователно, фокусът на новият и усъвършенстван Пакт за непоклатимост би трябвало да пада върху цялостния настоящ финансов баланс.
Как би могла да се изясни забележителната сегашна финансова неустойчивост в Еврозоната? Важен фактор е възходящото разграничение в разноските за единица труд. Във валутния съюз корекции при конкуренцията в интернационалните цени към този момент не могат да бъдат правени посредством смяна в номиналните обменни курсове. Когато разликите в разноските за единица труд (които са тясно свързани с нивото на националната инфлация) са прекомерно огромни в отелните страни членки, тогава някои страни стават по-конкурентноспособни спрямо други.
Сега - в интервала сред 1999 и 2007 година, разноските за труд на единица продукция са се нараснали с по-малко от 2% в Германия, само че с 28% до 31% в Гърция, Ирландия, Португалия и Испания. Тоест - останалите страни са изгубили във връзка с ценова конкурентоспособност в интерес на Германия, а вследствие на по-ниското ниво на инфлация, действителните лихвени проценти в Германия са по-високи.
Това способства за спада в нивото на вътрешното търсене, което бе извънредно повлияно от неравенството на приходите и обедняването на популацията (особено неприятни рефлектира над частното потребление), както и за редуциране на държавните и обществени разноски като цяло (което от своя страна усили практиката на персонални спестявания и подтисна възходящия принос от държавни разходи).
Със сигурност бяха позволени доста политически неточности изключително в страните с недостиг. Валутният съюз не би могъл да оцелее в дълготраен проект, когато най-голямата му страна-членка (Германия, възлизаща на повече от една четвърт от Брутният вътрешен продукт на Еврозоната) съвсем не способства за повишение на общото търсене, само че всъщност следва нео-меркантилна тактика за напредък.
Трябва да бъде подписан един нов Пакт за непоклатимост и напредък, който да задължава страните с огромни настоящи дефицити да се подхващат ограничения, целящи понижаване на номиналния разход за единица труд и който Пакт да организира по-рестриктивна фискална политика.
И назад - в случай че една страна има прекалено огромен настоящ остатък, фискалната й политика да бъде по-експанзивна и практиката за закъснение на заплатите да бъде прекъсната. Това важи и за актуалната обстановка - остарелия ПСР постанова проекти за фискална консолидация на всички страни по едно и също време, макар че това допуска една в действителност сериозна опасност за растежа в Еврозоната като цяло.
По-разумен метод би било страните с остатък да обезпечат опция за водене на една по-експанзивна фискална политика, най-малко до момента в който частното търсене е нежно и непостоянно и най-малко до момента в който настоящите финансови несъответствия са толкоз огромни.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ