Критическото есе Традиция и индивидуален талант на един от най-талантливите

Критическото есе " Традиция и самостоятелен гений " на един от най-талантливите поети на 20-ти век е оповестено за първи път в лондонското литературно списание The Egoist през 1919 година За рецензията и духът на поезията, с определени фрагменти.

Всяка нация, всяка раса има освен лични креативен, само че и лични критически наклонности; и е даже по-склонна да не помни слабостите и рестриктивните мерки на критическите си привички, в сравнение с креативния си талант. Без рецензия, както и без въздух не може; няма да станем по-лоши, в случай че изречем гласно това, което ни минава през мозъка, когато четем книга и тя ни възмути или развълнува; няма да станем по-лоши, в случай че подлагаме на критика личния си дух и неговите прояви в нашите критически произведения. Един от обстоятелствата, който може да изникне на бял свят при този развой, е склонността ни, когато хвалим някой стихотворец, да акцентираме тези негови страни, които най-вече го отличават от останалите. Мислим, че в тези аспекти или в тези страни от творчеството му ще открием самостоятелното, което носи самобитната му същина на човек. Ние приказваме със удовлетворение за отликата на поета от неговите прародители, стремим се да осезаем нещо, което можем да изолираме, с цел да му се любуваме. Но в случай че подходим към поета, освободени от този фатализъм, постоянно стигаме до извода, че освен най-хубавите, само че и най-индивидуалните страни в творбите му се оказват тъкмо тези, с които мъртвите поети, негови предшественици, са утвърдили най-категорично своето величие. Тук нямам в поради единствено впечатлителната и възприемчива младост, само че и възрастта на приключената зряла възраст.

Всичко ново е по-добро от повторението. Традицията е въпрос на доста по-широко значение. Тя не се унаследява, тя се реализира единствено с интензивен труд. На първо място тя изисква от нас да притежаваме историческо възприятие, а то е наложително за всеки, който има намерение да бъде стихотворец и след двадесет и петата си година. А историческото възприятие допуска нюх освен за отминалото и предишното, само че и за неговото наличие в сегашното. Историческото възприятие задължава човек да написа освен с мисълта за личното си потомство, само че и с възприятието, че цялата европейска литература от Омир насам, а вътре в нея цялата литература на неговата страна, съществуват по едно и също време и сформират един общ едновременен ред. Историческото възприятие, което е възприятие за безконечното или възприятие за преходното, както и възприятие за двете дружно, прави един публицист обичаен. Едновременно с това историческото възприятие кара писателя най- остро да усеща своето място във времето и в личната си актуалност.
Никой стихотворец, никой създател от кое да е изкуство, самичък, откъснат, няма стойност. Неговата значителност, неговата големина се дефинира от величината на отношението му към починалите поети и създатели. Не бива да го оценявате независимо, би трябвало да го поставите - за контрастност и за съпоставяне - измежду мъртвите. Това одобрявам като принцип на естетическата, освен на историческата рецензия. Той ще разбере също, че неизбежно ще бъде съден по критериите на предишното. Казвам съден, а не съсичан по тях; не съден дали е еднообразно добър, по-слаб или по-добър от мъртвите, само че във всеки случай няма да бъде мерен по каноните на мъртвите критици. Става дума за преценка, за съпоставяне, където две неща се съизмеряват едно с друго.

Поетът би трябвало да вижда и следи главното течение, което напълно не върви праволинейно сред създателите с най-възвишената популярност. Той би трябвало да си дава сметка за очевидния факт, че изкуството в никакъв случай не се „ усъвършенства ”, и материалът от който се построява, не е еднакъв. Той би трябвало да знае, че духът на Европа – духът на неговата страна, - дух, който времето ще го научи, че е доста по-голям от личния му дух, - е изменящ се дух, и смяната в него е развиването, което не изхвърля нищо по пътя си и не разрешава да бъдат занемарени заради напреднала възраст нито Шекспир, нито Омир, нито скалните рисунки от времето на Магдалена. И че това развиване може би внася рационализиране, и трудност, само че от позиция на създателя то не е усъвършенстване. Но разликата сред предишното и сегашното е, че съзнателното настояще е осмислен нюх и знание за предишното в такава степен и по подобен метод, по какъвто предишното не е могло да осъзнае и разкрие себе си.

Развитието на създателя е непрекъсната всеотдайност, непрекъснато изтриване на личната идентичност.

Честната рецензия и прецизната оценка са ориентирани към поезията, а не към поета. Ако се вслушаме в обърканите викове на вестникарската рецензия и във врявата от всеобщото преповтаряне, която ги следва, ще чуем да се загатват имената на доста поети; само че в случай че потърсим не университетски знания, а същинска приятност от лирика, в случай че потърсим стихотворение, рядко ще го открием. Въздействието на творба на изкуството върху индивида, който й се любува, извиква прекарване, друго от всевъзможни други прекарвания, подбудени от нехудожествени творби. Това прекарване може да се сътвори единствено от една страст или композиция от няколко; другите чувства които писателят е вложил в обособените думи, изречения или облици, се събират и образуват крайния резултат. Но огромната лирика може да се сътвори без непосредствена страст, а единствено от чувства. Духът на поета съставлява вместилище, където се улавят и натрупат безчет усеща, изречения, облици и се съхраняват там, до момента в който се съберат всички ония частици, нужни, с цел да се сътвори едно ново цяло.

Не постоянно поетът става незабравим или забавен с персоналните си страсти, предизвикани от избрани събития в неговия живот. Неговите персонални страсти могат да бъдат опростени, груби или безинтересни. Емоцията в неговата лирика ще бъде нещо прекомерно комплицирано, само че не със сложността на страстите на хора, които имат доста заплетени или необикновени прекарвания в живота. Търсенето на нови човешки страсти е клатушкане към ексцентричност; това търсене на новости в неправилна посока може да докара поета до извратеност. Задачата на поета не е да търси нови страсти, а от нормалните да основава лирика и да показва чувства, които въобще не съществуват в същинските страсти. Тук ще му послужат еднообразно добре и познати страсти, и такива, които той самият в никакъв случай не е изпитвал.

В поетичното творчество съществуват доста неща, които са съзнателни и целенасочени. Дори на процедура неприятният стихотворец е прекомерно постоянно неволен, когато би трябвало да прояви разсъдливост и назад. И двете неточности целят да го създадат „ личностен “. Поезията не значи да дадеш воля на страстите, а да избягаш от тях; поезията не се стреми да даде израз на личността, а да избяга от нея. И несъмнено, единствено ония, които имат персони и страсти, знаят какво значи да избягаш от тях.

Това есе стопира на границата на метафизиката и мистицизма и се лимитира с такива на практика изводи, които биха могли да се употребяват от човек, виновен и заинтригуван от лирика. Да се отклони ползата от поета и да се насочи към поезията е цел, почтена за прослава, тъй като ще докара до по-вярна преценка на същинската лирика, била тя добра или неприятна. Много хора ценят изрече на откровената страст в поезията, само че има и хора, въпреки и по-малко, които са в положение да оценят техническите съвършенства. Но малко на брой са тия, които знаят по кое време се показва забележителна страст, страст, която има собствен живот в стихотворението, а не в битието на поета. Емоцията на изкуството е безлична. И поетът не може да доближи тази безличност, в случай че не се съобщи напълно на делото, което твори. И евентуално не би схванал какво би трябвало да сътвори, в случай че живее единствено с сегашното, а не заживее и със настоящия миг на предишното, до момента в който осъзнае освен това, което е към този момент мъртво, само че и това което към този момент живее.

Снимка: Reflex Managed Offices, LIFE