Истории на ветерани от Първата Световна война: Юмер Селиахмед Али (1880-1968 г.) – пример за участието на татарското население на България в първия глобален конфликт
Кримо-татарско население по нашите земи стартира да се открива още през XV в. Масовото преселване на кримски татари у нас се свързва с Кримската война от средата на XIX в. През този интервал българските земи са към момента под османска власт. Кримските татари се откриват основно в днешните румънски земи, днешна Североизточна България и Варненско. В родното ми градче Ветово живее най-компактното кримо-татарско население в България. Те са се открили тук към края на 50-те и началото на 60-те години на XIX в.
Установяването им тук не е обединен развой, защото има още няколко талази на преселване на това население. След Освобождението кримските татари остават да живеят в Княжеството и вземат участие интензивно в политическите и социално-икономическите процеси, както и във войните на България. Все още недокосната остава тематиката за присъединяване на кримо-татарското население във войните. В хода на научно-изследователския ми развой във Ветово се срещнах с имената на някои починали татари и ветерани от Първата международна война. Такъв е казусът с Юмер Селиахмед Али, който изживява ужаса от Голямата война. Историята му е предадена в поколенията и доближава до мен с помощта на внука му Адем Сабри (р. 1947 г.).
Юмер Селиахмед Али е роден на 12 май 1880 година в с. Ветово в кримо-татарското семейство на Селиахмед Али и Халиме, като второто им дете. Дядото на Юмер се казвал Али. След години заради уважението и обичта, която той изпитвал към своя дядо, той кръсти своя първороден наследник на него. Юмер бил образован и грамотен за времето си човек. Внукът му споделя, че по-възрастните му казвали, че дядо му Юмер „ можел да управлява петъчната молитва “. През 1899/1900 година Юмер най-вероятно е отбил наборната си военна работа.
В годините преди Първата международна война Юмер е усвоил файтонджийския (коларския) поминък от някой си Дауд уста (майстор) в Русе. Най-вероятно към тези години се отнася и годежът му с едно момиче от село Гърчиново, чието име моите респонденти не знаят. Но в границите на същата година Юмер със собствен съселянин на име Тахсин, който бил дърводелец, минава незаконно границата с Османската империя и се открива в Бурса при своята племенница. Престоят му там обаче е за малко време, защото Юмер усеща носталгия към родното си село и още веднъж по незаконен път минава границата и се връща във Ветово. Връщайки се в селото научава, че годеницата му се оженила за някой различен мъж.
Най-трудните години за Юмер Селиахмед стартират с началото на Първата международна война и по-специално с мобилизацията му. Той бил изпратен на Добруджанския фронт. Според описа на Юмер, той бил ранен „ на границата с Румъния “. Заедно с него е бил неговият съселянин Насуф Емрулла Садулла. Историята с раняването на Юмер Селиахмед е разказана неведнъж и през днешния ден е непокътната с помощта на Адем Сабри, който ми я съобщи по следния метод. По време, когато сраженията се ожесточили, противников патрон е пронизал стомаха на Юмер, който паднал ранен на бойното поле.
Той повикал на помощ съселянина си Насуф Емрулла, с цел да го измъкне от полето. Насуф, до момента в който помагал на Юмер, при него избухнала най-вероятно граната и шрапнел се врязал в крайници на Насуф, а Юмер се избавил без да получи рана разследване на гърмежа. Най-вероятно по-късно събитие Юмер бил настанен в болница, с цел да бъде по-късно изпратен да води война против сърбите. Години след войната синовете на Юмер възнамеряват да посетят Югославия, а той им завещава: „ Мои синове! Имам едно наследство към вас. Посетете Ниш и Скопие. Аз стрелях против врага там! “. След войната Юмер Селиахмед се връща в родното си село, където се дами за Едие (р. 1899 г.) от село Голямо Враново. Раждат им се пет деца: Али, Мюсембе, Адил, Хаккъ и Басри. Али умира млад, а другите му синове наследяват бащиния поминък и стават коларо-железари.
След войната Юмер забогатява и построява своя двуетажна къща. Там се обитават и работилниците му. Работи дълги години като коларо-железар, което му печели прозвището „ уста “ (майстор). Именно заради тази причина в селото е прочут като Юмер уста. След 9 септември 1944 година новата власт се пробва да отнеме земите и инвентара му, само че няколко пъти Юмер им оказва опозиция.
Друг негов внук споделя по какъв начин един път изпратени от общината чиновници влезнали в къщата му, с цел да конфискуват инструментите му, защото някой го е докладвал, че е работил частно. На влезлите в къщата му чиновници Юмер посочил орден, който получил за заслугите си по време на Първата международна война и споделил: „ Аз бях ранен на фронта за родината си! “.
При тези думи пристигналите за конфискация чиновници напуснали къщата. Колкото и да се съпротиви против новата власт обаче в последна сметка наложително Юмер предал земите и инвентара си на Трудово-кооперативно земеделско стопанство ок. 1955 година Ветеранът умира на 24 декември 1968 година на 88 години в село Ветово. До последните си дни се е старал да се труди и да бъде почтен измежду своите съграждани и съселяни. Никой не може да каже какво тъкмо е било отношението към новата власт, само че като доста други ветерани, които са се сражавали, борбата за България, водена от тях, не е била за успеха, която в този момент била извоювана.
