Краят на извънредното положение в България бе отбелязан с ударно

Краят на изключителното състояние в България бе маркиран с стремително връщане към политическата нормалност, пресъздадена надарено в пърформънс с акции на " Левски ", сценаристи на който като че ли бяха Илф и Петров. В представлението преследваният от закона предприемач Васил Божков се изяви като джирант, министър-председателят Бойко Борисов - като джиратар, Сашо Диков - като куриер-репортер, а Тити Папазов просто изигра себе си. Като прибавим агитките, юридическите специалисти и " мисирките ”, най-после се получи едно в действителност зрелищно зрелище, което изцяло засенчи новообявената от министър Ананиев изключителна епидемиологична конюнктура.
Смисълът на тази пиеска е многопластов, като огромна част от пластовете са политически безинтересни: в тях се наслагват конфликт на хора с огромно его, пиар надхитряния, журналистическо малокултурие и избрани душевен отклонения. В пиеската има обаче и по-дълбок политически слой, който си коства да бъде разяснен.
Първо: Ролята на министър Горанов
Позицията на ръководещите за ролята на финансовия министър в сагата “Божков ” е несъстоятелна. Бизнесменът е разследван за голям брой закононарушения, за част от които се твърди, че са осъществени взаимно с членове на Комисията по хазарта. Тази комисия е подопечна на министъра на финансите и задачата ѝ е да подкрепя активността му. Той я назначава и той е политически виновен за дейностите ѝ. Ако тя е правила нещо нелегално зад тила му, той би трябвало да понесе политическата отговорност, която за такива тежки случаи е оставка. Независимо дали е знаел или не е знаел за казуса.
А що се отнася до знанието, в действителност е неуместно да се твърди, че финансовият министър не е забелязал 700 милиона лв. несъбрани налози, които по закон е очаквал.
Второ: Футболът като отражение на политиката
Ситуацията в българския футбол е отражение на общата обстановка в страната. Тя се показва в централизация на едрата благосъстоятелност и бизнес в ръцете на няколко души. Те се снабдиха с множеството медии - изначало пресата, само че към този момент и малките екрани, те са и бенефициери на огромните публични поръчки. Българската банка за развиване стартира да обслужва главно тях, което докара до скандал и скорошната промяна на управлението ѝ. Единствено тези хора могат да поемат в този момент издръжката на футболния клуб " Левски ", откакто Васил Божков изпадна от техния кръг.
Проблемът е, че заради дарвинистка конкуренция, те към този момент се броят на пръстите на едната ръка и нито един от оживелите не е подобаващ. Кирил Домусчиев към този момент си има футболен тим и би било смешно да се снабди и с неговия директен съперник. Бизнесменът-депутат Делян Пеевски явно разполага с опциите да устоя клуба, само че обществото надали е квалифицирано за толкоз самоуверен ход на ръководещите. Настоящият джиратар на акциите Бойко Борисов пък би бил в спор на ползи, в случай че поеме публично " Левски ". Валентин Златев по някакви аргументи също към този момент не е в играта, а ТИМ не биха желали да излязат от удобната си провинциална сянка. Определени банки, подпомагани от страната по един или различен метод, също няма по какъв начин да поемат клуба. Тоест, драмата на " Левски " е директен резултат от концентрацията на власт и бизнес. Финансово вероятните решения се оказват политически неуместни.
Това наподобява е желал да показва Васил Божков с връщането на акциите " там, откъдето ги е получил ". Намекът отива и по-далеч. Явно предприемачите, които се употребяват с благосклонността на страната, поемат и “обществени отговорности ” като издръжката и заплащането на задълженията на известни футболни клубове. Quid pro quo.
Трето: Кой споделя истината
Сблъсъкът сред Борисов и Божков повдига и един сериозен епистемологически проблем. На кого да има вяра обществото? Управляващите и прокуратурата упорстват, че мнението на обвинени и преследвани от закона е без значение. Васил Божков пък твърди, че думите му са на човек, който от десетилетия е вътре в политическата кухня. От тази вътрешна позиция той е забелязал, че институциите в страната работят като бухалки в интерес на дребна група хора, измежду които той показва поименно Борисов и Пеевски.
Това е в действителност един от тези разногласия, в които най-после и двете страни може да се окажат прави. Управляващите имат безспорни учредения да слагат под въпрос надеждността на Божков като очевидец. Но казусът е, че това, което той твърди в този момент, през годините е било казвано в прав текст или изразявано с недомлъвки от голям брой политици и предприемачи. Едни от тях са се опарили и приказват от личен опит. Други са проговаряли, а по-късно комфортно са забравяли за казуса. Трети красноречиво са си мълчали заради висящи каузи и инспекции. Или заради вярата, че ще влязат в групата на облагодетелстваните.
Наличието на подобен огромен брой спомагателни очевидци бетонира епистемологическата алтернатива. А нейните решения са две. Едното е да се одобри, че всички свидетелства по въпроса са по една или друга причина ненадеждни, което би довело до публичен когнитивен дисонанс. Другото решение е политически взривоопасно. Трето състояние логичен няма.
Автор: Даниел Смилов, Deutsche Welle
Заглавието е на редакцията!