Конят е моето такси, казва Влада Стоичич, един от последните

" Конят е моето такси ", споделя Влада Стоичич, един от последните поданици от село Цървена ябука. То е по-близо до България, в сравнение с до първия сръбски град. Животът там е сложен. Няма лекари, магазини, пътища. Няма и хора.

Влада Стоичич

Влада Стоичич споделя, че е на към 70 години, само че не ги е броил напълно тъкмо. Има две крави, няколко кози и малко земя, на която отглежда зеленчуци за трапезата си. Той и жена му претърпяват с пенсията от 11 000 динара (около 93 евро).

Двамата живеят в село Цървена ябука, което е по-близо до българската граница, в сравнение с до прилежащото сръбско градче Бабушница. А пътят до къщата им е неприятен - до такава степен може да се стигне единствено с джип, с трактор, на кон или пешком. " Първите ни съседи са на четири километра от къщата ми. Ако желая да ги видя, ме чака много път. По през целия ден съм с кравите, а бабата - с козите. С нея се виждаме рядко - единствено за вечеря и преди лягане ", споделя Влада Стоичич.

По-малкият им наследник идва в селото единствено понякога, по работа. По-големят има душевен проблеми, той е настанен в болничното заведение в Ниш. А до Ниш има към 100 километра, най-вече по неприятни и разкаляни пътища.

Пътят до къщата на Влада Стоичич е неприятен

" За такси до Бабушница ми трябват 3500 динара (над 29 евро). Това за мен е доста. Затова моето такси е конят. С него ходя на 15 километра до другото село, покрай Бабушница и закупувам каквото ми би трябвало - брашно, олио и поставям всичко в дисагите ", споделя Стоичич.

" След това нормално отивам да взема медикаментите на сина ми и се качвам на рейса за Ниш. Оставям коня да ме чака в Бабушница. Пристигам в Ниш чак следобяд. Дълго очаквам на опашка, само че когато пристигна моят ред, се виждам със сина ми за половин час. След това се връщам по същия метод. Взимам си коня от Бабушница и се прибирам у дома в два, от време на време в три през нощта ", споделя Стоичич. Поради епидемиологичната обстановка той не е посещавал сина си повече от година. Това го натъжава.

Село Цървена ябука, ситуирано сред планините Руй, Таламбас и Тумба, е откъснато от света. В него няма магазини, няма аптеки, няма лекари. Нито телефонен или ефирен сигнал.

Около хиляда души са живели тук през 1970-те години, а по-късно селото внезапно почнало да се изпразва. Сега са останали единствено към 20 поданици, от които единствено четири са дами. Стоичич споделя, че последните сватби в селото са били преди към 50 години - тогава той и съседът му Станое се оженили.

Станое Китанович

Станое Китанович е в Цървена Ябука през по-голямата част от годината, а от януари до април живее в Баточина. Той споделя, че през зимата животът в отдалечено село, до което няма път, е неосъществим. Щастлив е, че има къде другаде да се подслони.

Липсата на пътища и лекари е голям проблем

" Носил съм на тил болен мъж от Ракова махала до село Стрелац, с цел да може колата за спешна помощ да го откара оттова до Бабушница. Това е към 12 километра, само че пътят се вие нагоре и надолу, а в това време носиш тежък човек на тил. Така е, тъй като нито кравите, нито шейните могат да стигнат до такава степен в снега. Затова се събираме по десетина души и се сменяме. Когато стигнем върха, режем клони и вършим носилка, а по-късно се спускаме с индивида до Стрелац ", споделя Станое.

Липсата на пътища и лекари е голям проблем за тези планински села, споделя Каролина Стаменкович от една организация, която оказва помощ на възрастните хора. Но епидемията засегна и тяхната помощ през предходната година. " Нашата организация раздаде 600 пакета с хранителни артикули и хигиенични материали през май и юни. Още от 2012 оказваме услугата " помощ в дома " и имаме описи на тези, които се нуждаят от помощ в отдалечените села ", изяснява Стаменкович. Според оценките на Центъра за обществена активност, в 52 села от община Бабушница има 300 души на възраст над 65 години. Стаменкович споделя, че те са най-вече самотно живеещи хора. В 80% от случаите - дами.

Лоза Ристич

Точно подобен е казусът с Лоза Ристич от планинското село Радосин, която Дъждовни води посети и предходната година. Животът ѝ с пенсия от 8000 динара на месец и храна, която се състои съвсем единствено от картофи и фасул, мъчно може да бъде разказан. Казва, че двете ѝ дъщери са я не запомнили, тъй като не са я посещавали от години. Очите ѝ се насълзяват всякога, когато ги спомене.

" Но дано вашите и моите деца да са живи и здрави ", споделя бабата, до момента в който разбърква настърганото зеле в тенджерата на котлона. Готви го единствено с вряща вода. Без подправки. Казва още, че не се нуждае от медикаменти. От другата стая ни донася червени ябълки и ги подава на гостите. " Вземете, с цел да не ме обидите, имам доста от тях ", споделя тя.

1200 села са на път да изчезнат

Новосъздаденото министерство по въпросите на селското население е открило, че 1200 села са на път да изчезнат, 500 села са без асфалтов път, две трети от сръбските села нямат кола за спешна помощ, а популацията прогресивно застарява. " Младите хора няма да останат, в случай че няма пътища, лекари, аптеки, магазини. Ето за какво един от целите на министерството е доста да се усъвършенства цялостната инфраструктура на селските региони, за което разчитаме на Инвестиционния проект " Сърбия 2020-2025 ", показват от министерството в отговор на Дъждовни води. Те дават обещание, че ще поставят старания да обезпечат за хората от тези загиващи села визити на доктор и доставката на медикаменти и хранителни артикули.

В дома на Лоза Ристич рядко има посетители

През зимата животът на тези хора е изключително сложен, споделя Каролина Стаменкович. Когато вали сняг и се наводнява, те не могат да разчитат на съвсем никаква помощ. Забравени са от ръководещите.

" Би било добре да образуваме екипи от доктор и здравна сестра, които да вършат визити на място един път месечно. Така че старите хора да знаят, че има помощ, а не да дават пари за такси, което е прекомерно скъпо и за което им отива половината пенсия. Те се нуждаят и от медикаменти, имат потребност и от пътуващи търговци ", споделя Стаменкович. Тя прибавя, че община Бабушница си е спомнила за тези забравени хора и села едвам когато станало време за избори.

*****

Вижте и това наше видео:
В това сръбско село няма хора, само че пък е цялостно с палати