Константин МишевБях против разрушаването на мавзолея. Писах статии за това

Константин Мишев

Бях срещу разрушаването на мавзолея. Писах публикации за това тогава. И също по-късно. Последната е преди шест години в " България Аналитика " на починалия Алекс Алексиев.
Пиша в този момент още веднъж за мавзолея, тъй като в последно време някои политици и коментатори съпоставят демонтирането на Монумента на Червената войска с взривяването на онази гробница в центъра на София. Няма нищо общо сред двете.
Мавзолеят на Георги Димитров не можеше да бъде изместен. Но нямаше и потребност. Беше

изпразнен от наличие

Балсамираното тяло беше заровено. Мавзолеят беше изпразнен също от дух или идеология. Празно постоянно жилище без мъртъв квартирант в него.
В последната си публикация по този въпрос написах:
" (..) бях съвсем самичък измежду моите другари и съидейници, когато събаряха мавзолея. Бях срещу. Защо? Защото се лишава правото на тези, родени след нас, да видят с очите си този пантеон. Имаше доста способи да бъде трансфорат в музей и да не служи на пост-комунистическата агитация. Какъв по-добър образец за безумието на оня режим от мавзолея? Лично аз се усещах ограбен, когато за първи път посетих Париж и не можех да видя по какъв начин е изглеждала Бастилията. "

Съвсем друг е въпросът с монументите на окупационната войска. Те са били издигнати като

прослава на една мракобесна система

И не престават да стърчат. Те не са изпразнени от наличие, както беше изпразнена гробницата.
Разбира се, статуите, релефите, барелефите и орелефите би трябвало да бъдат непокътнати. Но няма по какъв начин да се промени идеологическото наличие на бронзов руски боец, размахал шпагин над българската столица. Или на гранитния Альоша над Пловдив. Или на всички други стотици или може би хиляди сходни паметници, осеяли нашата татковина.
Мястото на тези знаци на терора е Музеят на социалистическото изкуство. Не считам, че би трябвало да бъдат претопени. Нека нашите внуци да могат да ги видят. Някои от скулптурите най-малко съгласно мен имат също висока художествена стойност.
Музеите ще поемат тъгата на няколко генерации и ще я запазят за бъдещето. Без тази тъга да ни трови ежедневно. Съдържанието ще бъде друго. Същите статуи, само че в друга смислова рамка.