На път: Париж - смесица от блясък, имперски дух и неприличност
Константин Димитров е публицист, стихотворец и преводач. Роден е в София през 1960 година През 1991 година отпътува за Испания, където до 2008 година работи като преводач и учител по британски език. През 2007 година прави велосипеден преход по Пътя на св. Яков. След завръщането си от Испания приключва богословие в СУ " Климент Охридски ", компетентност " Християнско поклонничество ". През лятото на 2014 година прави поклонническо пътешестване сред Рим и Сантяго де Компостела. Известен е и като създател на хайку-поезия. През 2014 година излизат книгите му със сезонно хайку " Пролет " и " Лято ", а през 2015 година – книгата му " Хайку " на испански език. Превел е дванадесет книги, сред които и " Книга на моя живот " на испанската мистичка св. Тереза Авилска.
През 2019 година Димитров подхваща велосипедно пътешестване през Франция, Испания и Португалия към двете светилища за християнството – Сантяго де Компостела и Фатима. Пътеписът, който " Дневник " препубликува, е част от това велосипедно пътешестване. " Париж носи нещо единствено свое и мъчно изразимо – някаква комбинация от искра, имперски дух и неприличност; от човечност и въздържаност; от неподражаема френска веселба и привлекателност "
Текстът е препубликуван от портал " Култура ". Заглавието е на редакцията.
Франция ме посрещна с прелестен парижки юлски следобяд. Бях запазил още от вкъщи място за преспиване за няколко дни – независима стая, сякаш " напълно покрай Айфеловата кула ", както гласеше рекламата в интернет. " Близо " -то се оказа на 15 км от кулата. Е, виждаше се в действителност от моя прозорец, само че като някакво малко остроъгълно триъгълниче в далечината над градските покриви. Но дано стартира поред.
Сега, като се връщам обратно, си давам сметка, че случилото се през оня следобяд се е запечатало с особена мощ в съзнанието ми. Ясно си припомням да вземем за пример срещата в първите часове на идването ми с махленски художник-руснак – човек на моите години. Беше седнал на тротоара до входа на магазин за хранителни артикули, заобиколен от своите, казано почтено, не изключително надарени картини. Посърнал, небръснат човек към средата на петдесетте, със редуциран взор и очевидна алкохолна взаимозависимост, с спокоен и нерешителен глас. Спомням си, че го попитах, за какво не се върне в Русия, откакто в Париж не му върви. " Какво да върша там, не знам. Тук съм към този момент от двадесет и пет години, привикнал съм, макар че това моето не може да бъде наречено живот ". Спомням си също първия си допир до френските келнери – пъргави, речовити, множеството насмешливи, гледащи изпитателно и в упор. Спомням си и безкрайното пътешестване с метрото до парижкото предградие, откъдето щях да продължа до наетата квартира; и младата пълногърдеста негърка, която ми оказа помощ да се оправя с апарата за издаване на билети Учудващо е какъв брой дребни неща си спомня човек при първия си конфликт с някоя нова реалност.
© Константин Димитров, портал
Снимка от Париж от Константин Димитров.
Париж ми се откри в цялото си величие. Макар че като всеки обичащ четенето човек неизбежно се бях " разхождал " надлъж и нашир из нея в творбите на Далчев, Флобер, Юго, Мопасан, действителната френска столица ми се разкри като много друга от литературната и извърши до преливане сетивата и съзнанието ми. Сега, откакто този поход остана в предишното и откакто по пътя прекосих през значително впечатляващи градове, самоуверено мога да заявя, че в случай че някой джентълмен желае да потвърди любовта си на своята дама, той безусловно би трябвало да я заведе или в Париж, или в Сан Себастиан, или в Лисабон. Всеки от тези градове има своя чар; Париж не прави изключение. Той носи нещо единствено свое, нещо доста мъчно изразимо – някаква комбинация от искра, имперски дух и неприличност; от човечност и въздържаност; от неподражаема френска веселба и привлекателност, съчетани с учтива любезност; от хаоса и строгия ред; от романтиката и търговията, финеса и бедите, привнесени от съвременността във всяка международна митрополия Париж е някакво чудо, което не бих могъл да предам отвъд загатванията или метафорите.
Както и да е. Тъй като се бях настанил в предградията, всеки ден хващах колелото и правих към четиридесеткилометров преход до Париж, из него и назад. Това ми разреши да посвикна с машината и непривичната за мен форма на кормилото, а също да усетя директно пулса на този голям град, който, както прочее и цяла Франция, е прелестно пригоден за велосипедисти, там велосипедът е всеприето средство за напредване.
Измежду всичко претърпяно в Париж (за което нямам опцията да опиша тук) бих желал да споделя два отчетливо открояващи се загатна. Първият от тях е визитата на хълма Монмартър и храма Сакре Кьор на самия му връх, а вторият – насилствената, само че оказала се така плодородна целонощна велосипедна разходка из града преди отпътуването ми за Бордо на идващия ден.
Може би тъй като още се намирах при започване на своето странствуване (по време на което посетих към петдесетина църкви), Сакре Кьор ме възхити с особена мощ.
Църквата увенчава световноизвестния рид Монмартър ( " Хълм на Марс " от римско време, или " Хълм на мъчениците " от християнско), изпълнен с артистичен и всемирски дух (световноизвестното казино " Мулен Руж " е единствено на две крачки разстояние). Тя е овещественият ентусиазъм за духовно възобновление и народностно единение на французите след трагичните събития към Френската комуна и Френско-пруската война през 1870 година, когато Франция е разрушена от пруската войска и дава близо двеста хиляди жертви. Започната през 1871 година, тя е приключена чак през 1914 година, като освещаването ѝ се отсрочва за след края на Първата международна война.
Църквата е наречена " Пресветото Сърце " във връзка явяването на Христос на френската монахиня и мистичка св. Маргарита-Мария от Алакоке. На 16 юни 1675 година тя има привидение с Христовото пресвято сърце, обхванато в пламъци и короновано с трънен венец. От сърцето излизал кръст, а на него се забелязвала кървяща рана. Светицата дочула глас: " Ето го така обичаното от хората Мое Сърце. По-голямата част от тях обаче демонстрират единствено непризнателност, пренебрежение и неуважение към това любовно свещенодействие ". Следва поредност от послания, които тя свежда до знанието на църковните управляващи. Три века по-късно, в трагично и съкрушително време като това в края на XIX век, посланието на френската монахиня зазвучава с нова мощ и се оказва мощна духовна опора, към която френската нация се пробва още веднъж да откри своето възобновяване, помиряване и единение след реките пролята кръв Както става с индивида, така е и с народите – във времена на поражение и заплаха те се обръщат към Бога. Очевидно французите, тези " деца на Революцията ", не вършат изключение от това предписание.
© Константин Димитров, портал
Снимка от Париж от Константин Димитров.
Храмът впечатлява надълбоко – и с непривичната си архитектура с източен привкус, и с непреходната си белота. Тя се дължи на травертинния камък, употребен за градежа, който в никакъв случай не потъмнява, а с всеки паднал дъжд обновява белотата си. Ежегодно църквата се посещава от към 11 милиона туристи.
Пристигнах в храма час преди затварянето му. Слънцето се бе на половина скрило зад далечния небосвод оттатък града, а паркчето пред величествената сграда бе изпълнено с цветен народ. Завързах велосипеда и се изкачих по многочислените стъпала до самия храм. Поклоних се, влязох, обиколих, видях, усетих, поседях, помолих се, направих фотоси и най-после излязох преклонен и смълчан вътрешно, както човек излиза от храм Господен. Слънцето се бе скрило зад града и единствено почервенялото небе подсещаше за пламтящия му до неотдавна диск. По амфитеатралните стълби пред храма бяха насядали стотина души пъстър народ, а пред тях се поклащаше негър артист, надарено изпълнявайки реге. Зад него различен един отмерваше ямайския темп върху дървена кутия. Имах чувството, че за минутка съм минал през някакво луискаролско огледало – така мощно се различаваха двата свята – светът пред и светът във храма В момент съзнанието ми бе пронизано от мисълта, че индивидът в този свят, какъвто и да е и колкото и да бъде обявяван за " пропаднал ", е крепко и любовно обхванат от Божията ръка; че тези младежи, които в този момент се поклащаха на дълги редици на стъпалата пред храма под звуците на регето (някой даже размахваше ритмично бутилка бира във въздуха), са по този начин мощно обичани от Бога като коленичилите в молитва монахини, които бях забелязал зад дебелите стени на тридесетина метра нагоре Всички ние сме енергично обичани – доказваха го зарите на угасващия залез в небето; доказваше го мирисът на лавровите дървета край алеята; доказваха го подвикванията на гонещите се по тревата дечица; доказваше го хубостта на лятнооблечените дами и девойки, доказваше го полъхът на вечерния бриз; доказваше го посланието за всеобща обич сред хората в песента; най-накрая, доказваше го вечноневинната белоснежност на храмовите куполи зад нас
Втория спомен, за който бих желал да опиша, е ненадейното ми оставане в Париж с ден повече от плануваното. Бях си купил автобусен билет за Бордо, откъдето предвиждах да продължа за Лисабон с велосипеда, само че когато, след уморително циркулиране и запитване в дъжда из големия град, дойдох на автогарата, се оказа, че не мога да се кача, защото багажникът на рейса бил претъпкан. И по този начин – автобусът отпътува, а аз останах " на изсъхнало " в среднощ, олекнал с петдесет и четири евро на някаква автогара, без да знам къде да преспя, нито дали ще мога да пътувам за Бордо на идващия ден. След къса преценка на ситуацията взех решение, че щом по този начин и по този начин съм в Париж, мога да си направя нощна велоразходка, посещавайки с изключение на досегашните места, също и тези, за които до тогава не ми бе останало време.
Още с идването в центъра се случи нещо, което хем ме удиви, хем ме поддържа и затвърди убеждението ми, че всяка секунда от пътя и живота ми е промислена за положително. Поех слепешката по една улица, завършваща в огромен бул.. Отвъд тротоара, зад желязна ограда се издигаше висока остаряла кула в готически жанр. Приближих се и на входа разграничих надпис: " Кула на св. Яков "! Кулата не беше осветена, само че върху осветеното от градските зари небе ясно разграничих фигурата на апостола на върха, а в арката против себе си – статуя, за която след това разбрах, че е на Блез Паскал, мой преподавател в богословието в ранната ми младост Знам, може да бъда упрекнат в податливост към мистификации и чудотърсачество, само че, извинявайте, нищо не може да ме убеди, че тази " среща " беше инцидентна! Научените след това обстоятелства единствено затвърдиха увереността ми, че това е очевиден знак: кулата е камбанария на храм, отдаден на св. ап. Яков и опустошен, като хиляди други, от безумието на Френската гражданска война. Оказа се, че точно тук е мястото, от което в остаряло време са тръгвали френски поклонници за Сантяго де Компостела!
Подобен категоричен знак бях получил край Флоренция преди пет години, когато се оказа, както разбрах на другия ден, че селската черква, до която се бях открил за преспиване след дълго лутане из покрайнините, е отдадена на Дева Мария и св. ап. Яков!
След къса благодарствена молитва пред кулата се впуснах в морето от светлини на заспалия град
По тези часове в Париж я няма дневната блъсканица от коли, мотори, велорикши и безбройните щъкащи по всички страни туристи. По улиците срещаш единствено редки таксита и минувачи, подпийнали младежи, налягали тук-таме скитници и пробягващи сред препълнените боклукджийски кофи плъхове. Лодките и туристическите корабчета са привързани към кейовете на Сена, а самата река, така набраздена и искряща през деня, е тиха и гладка като огледало, събрало в себе си светлините на спящата столица.
Сега, когато разказвам това малко странствуване в парижката нощ, в главата ми като някакво сребърно звънче още веднъж зазвучава гласът на една скитница – жена на към четиридесет и пет, стърчаща патетично в светлината на махленски фенер, наобиколена от своите торби и вързопи. Поспрях се и ѝ подадох монета, с цел да си купи кафе – в случай че желае да я одобри, несъмнено. Жената се усмихна страхливо, взе монетата и ми отговори с " Merci, monsieur ", само че го направи с подобен звънлив и чист гласец, че в този момент, когато се връщам към оня нощен час, виждам, че той е останал вечно затънал някъде из гънките на душата ми.
Разбира се, държах да видя и потърпевшата " Нотр Дам дьо Пари ". След пресичането на Ил дьо Франс попаднах на някаква ламаринена бариера, с преграда и надзирател в профил. Попитах пазача къде мога да намеря Катедралата, а той ми отговори учудено, че съм тъкмо пред нея, просто трябвало да заобиколя, с цел да попадна на фасадата. Самата фасада, става известно, не беше заградена, само че достъпът бе неразрешен до четиридесетина метра начело. Нямаше никого, в случай че не броим служителите на реда в паркираната патрулка. Из въздуха към момента се носеше тъничък аромат на изгоряло.
Кулите на храма се издигаха величествено в тишината на предутринния полумрак, а тежкият му контур се отразяваше в огледалната Сена.
Помолих се отдалече с натежало сърце от това оскърбление, сетне продължих нататък в нощта. На тротоара на бул. " Шанз-Елизе " – скандал. Някаква издокарана негърка постанова мъж с юмруци и с ръчната си чанта. Явно и двамата бяха пияни. Той се пресяга да я сграбчи, само че тя пъргаво отскача обратно на петнадасет-сантиметровите си токчета. Спирам и запитвам един таксиджия за телефона на полицията, а той: " Защо ви е? ". " Ами не виждате ли, че ще се пребият? ", споделям му аз. " Оставете ги – всяка вечер е по този начин. Но щом толкоз желаете, ще ви го дам ". В същия момент виждам полицейска кола да стопира на мястото на абсурда. Жената се спуска към нея и кресливо стартира да изяснява нещо; мъжът също, а служителите на реда седят в купето и слушат безучастно, гледайки напред – очевидно са претръпнали на такива подиуми.
© Константин Димитров, портал
Снимка от Париж от Константин Димитров.
Освен към този момент познатите места, минах около Сорбоната, Пале Роял, Пантеона и Латинския квартал, разказан в безчет стихове и разкази, рисуван от безчет художници. Градът към този момент се бе събудил, колите на доставчиците на кафенетата щъкаха по всички страни из улиците, от фурните се носеше аромат на прясно изпечен самун, а от витрините на галериите се провиждаха странни, авангардни картини и творби на приложното изкуство. Седнах на една скамейка, с цел да си умря. Мина някаква жена и усмихнато остави една франзела до мен. Ей по този начин, наведе се бързо, остави я, а сетне форсира крачка нататък, преди да съм съумял да осъзная какво става. Извиках подире ѝ: " Merci, mademoiselle! ", след което отворих " дисагите " с храна, извадих оттова обичаното си френско сирене " Бри " и започнах да сдъвквам настървено, до момента в който чаках да отворят кафенето зад мен – гладен и недоспал, само че благополучен
Накрая, след тази вълшебна разходка в някаква друга, далечна действителност, се върнах до Лувъра, където ме чакаше приятна изненада: в дребните градинки от подстригани шубраци, близо до входа имаше необятни и дълги пейки! Човек можеше умерено да си полегне на тях и аз го направих, без да изгубвам и секунда време
Събуди ме отсечено щъкане. Обърнах се и видях по какъв начин струята на една преди малко включена пръскачка се приближава постепенно, само че непреклонно към мен. Скочих на крайници само че беше късно и тя хубаво ме наръси и разсъни. Ободрен и поразвеселен се огледах в близост. Бях прекарал два часа в сън – изцяло задоволително, с цел да мога да изкарам жизнен до вечерта. Край входа към този момент се тълпяха туристи, прекосяваха бегачи, някой разхождаше кучето си летният парижки ден към този момент бе навлязъл във владенията си със целия собствен искра и шумотевица
Същия следобяд отидох на една от гарите, с цел да хвана влака за Бордо. Тук също се случи едно малко знамение. Когато пристигна моят ред пред автомата за билети, се оказа, че има един-единствен билет за моя трен, струващ 45 евро – всички останали бяха по 111 евро! Каква беше тази работа, още не мога да си обясня Взех го незабавно, само че се оказа, че нещата не свършвали дотук.
Когато попитах на информацията по какъв начин да превозя велосипеда, ми дадоха отговор, че в този ден във вагоните нямало място за колела. Посъветваха ме въпреки всичко да приказвам с началник-влака. Той се оказа наедрял, двуметров французин с надупчено от шарка и необятно, мургаво и почтено лице. Като му споделих, че съм поддръжник за Сантяго, само че не мога да пренеса колелото, той направи загрижено изражение и внимателно ми отговори, че за жалост влакът се пукал по шевовете от пасажери и багаж, защото денят бил петъчен. Да съм заповядал във вторник, тогава сигурно щели да могат да ме превозят. Като видя по какъв начин зяпнах при тези думи обаче, внезапно сподели: " Елате с мен! ", обърна се и уверено закрачи към първите вагони. Влезе през вратата на втория, а аз надникнах вътре. Видях го по какъв начин с огромните си ръчища награбва куфари и сакове от багажника на вагона и ги стоварва в коридора пред погледите на удивените пасажери. За минути разчисти багажника до дъно и ми уточни да опра колелото компактно до стената, след което пъргаво стартира да връща багажа, затрупвайки го напълно. " Voilà! ", сподели усмихнато най-после, сякаш се бе разрешил някакъв негов, а не мой, проблем. " Бог да ви благослови, господине! ", споделих поривисто аз и се настаних на мястото си в наземната ракета. Не след дълго влакът потегли, а след излизането от града набра цялостна скорост – 300 км в час! Неусетно съм задрямал, разсъни ме грубото посръчкване на младото момиче до мен, че е време да ставам, тъй като към този момент сме в Бордо. Между двата града дистанцията е към 600 км, а бяхме пътували единствено два часа и 15 минути. Чудеса!
През 2019 година Димитров подхваща велосипедно пътешестване през Франция, Испания и Португалия към двете светилища за християнството – Сантяго де Компостела и Фатима. Пътеписът, който " Дневник " препубликува, е част от това велосипедно пътешестване. " Париж носи нещо единствено свое и мъчно изразимо – някаква комбинация от искра, имперски дух и неприличност; от човечност и въздържаност; от неподражаема френска веселба и привлекателност "
Текстът е препубликуван от портал " Култура ". Заглавието е на редакцията.
Франция ме посрещна с прелестен парижки юлски следобяд. Бях запазил още от вкъщи място за преспиване за няколко дни – независима стая, сякаш " напълно покрай Айфеловата кула ", както гласеше рекламата в интернет. " Близо " -то се оказа на 15 км от кулата. Е, виждаше се в действителност от моя прозорец, само че като някакво малко остроъгълно триъгълниче в далечината над градските покриви. Но дано стартира поред.
Сега, като се връщам обратно, си давам сметка, че случилото се през оня следобяд се е запечатало с особена мощ в съзнанието ми. Ясно си припомням да вземем за пример срещата в първите часове на идването ми с махленски художник-руснак – човек на моите години. Беше седнал на тротоара до входа на магазин за хранителни артикули, заобиколен от своите, казано почтено, не изключително надарени картини. Посърнал, небръснат човек към средата на петдесетте, със редуциран взор и очевидна алкохолна взаимозависимост, с спокоен и нерешителен глас. Спомням си, че го попитах, за какво не се върне в Русия, откакто в Париж не му върви. " Какво да върша там, не знам. Тук съм към този момент от двадесет и пет години, привикнал съм, макар че това моето не може да бъде наречено живот ". Спомням си също първия си допир до френските келнери – пъргави, речовити, множеството насмешливи, гледащи изпитателно и в упор. Спомням си и безкрайното пътешестване с метрото до парижкото предградие, откъдето щях да продължа до наетата квартира; и младата пълногърдеста негърка, която ми оказа помощ да се оправя с апарата за издаване на билети Учудващо е какъв брой дребни неща си спомня човек при първия си конфликт с някоя нова реалност.
© Константин Димитров, портал
Снимка от Париж от Константин Димитров.
Париж ми се откри в цялото си величие. Макар че като всеки обичащ четенето човек неизбежно се бях " разхождал " надлъж и нашир из нея в творбите на Далчев, Флобер, Юго, Мопасан, действителната френска столица ми се разкри като много друга от литературната и извърши до преливане сетивата и съзнанието ми. Сега, откакто този поход остана в предишното и откакто по пътя прекосих през значително впечатляващи градове, самоуверено мога да заявя, че в случай че някой джентълмен желае да потвърди любовта си на своята дама, той безусловно би трябвало да я заведе или в Париж, или в Сан Себастиан, или в Лисабон. Всеки от тези градове има своя чар; Париж не прави изключение. Той носи нещо единствено свое, нещо доста мъчно изразимо – някаква комбинация от искра, имперски дух и неприличност; от човечност и въздържаност; от неподражаема френска веселба и привлекателност, съчетани с учтива любезност; от хаоса и строгия ред; от романтиката и търговията, финеса и бедите, привнесени от съвременността във всяка международна митрополия Париж е някакво чудо, което не бих могъл да предам отвъд загатванията или метафорите.
Както и да е. Тъй като се бях настанил в предградията, всеки ден хващах колелото и правих към четиридесеткилометров преход до Париж, из него и назад. Това ми разреши да посвикна с машината и непривичната за мен форма на кормилото, а също да усетя директно пулса на този голям град, който, както прочее и цяла Франция, е прелестно пригоден за велосипедисти, там велосипедът е всеприето средство за напредване.
Измежду всичко претърпяно в Париж (за което нямам опцията да опиша тук) бих желал да споделя два отчетливо открояващи се загатна. Първият от тях е визитата на хълма Монмартър и храма Сакре Кьор на самия му връх, а вторият – насилствената, само че оказала се така плодородна целонощна велосипедна разходка из града преди отпътуването ми за Бордо на идващия ден.
Може би тъй като още се намирах при започване на своето странствуване (по време на което посетих към петдесетина църкви), Сакре Кьор ме възхити с особена мощ.
Църквата увенчава световноизвестния рид Монмартър ( " Хълм на Марс " от римско време, или " Хълм на мъчениците " от християнско), изпълнен с артистичен и всемирски дух (световноизвестното казино " Мулен Руж " е единствено на две крачки разстояние). Тя е овещественият ентусиазъм за духовно възобновление и народностно единение на французите след трагичните събития към Френската комуна и Френско-пруската война през 1870 година, когато Франция е разрушена от пруската войска и дава близо двеста хиляди жертви. Започната през 1871 година, тя е приключена чак през 1914 година, като освещаването ѝ се отсрочва за след края на Първата международна война.
Църквата е наречена " Пресветото Сърце " във връзка явяването на Христос на френската монахиня и мистичка св. Маргарита-Мария от Алакоке. На 16 юни 1675 година тя има привидение с Христовото пресвято сърце, обхванато в пламъци и короновано с трънен венец. От сърцето излизал кръст, а на него се забелязвала кървяща рана. Светицата дочула глас: " Ето го така обичаното от хората Мое Сърце. По-голямата част от тях обаче демонстрират единствено непризнателност, пренебрежение и неуважение към това любовно свещенодействие ". Следва поредност от послания, които тя свежда до знанието на църковните управляващи. Три века по-късно, в трагично и съкрушително време като това в края на XIX век, посланието на френската монахиня зазвучава с нова мощ и се оказва мощна духовна опора, към която френската нация се пробва още веднъж да откри своето възобновяване, помиряване и единение след реките пролята кръв Както става с индивида, така е и с народите – във времена на поражение и заплаха те се обръщат към Бога. Очевидно французите, тези " деца на Революцията ", не вършат изключение от това предписание.
© Константин Димитров, портал
Снимка от Париж от Константин Димитров.
Храмът впечатлява надълбоко – и с непривичната си архитектура с източен привкус, и с непреходната си белота. Тя се дължи на травертинния камък, употребен за градежа, който в никакъв случай не потъмнява, а с всеки паднал дъжд обновява белотата си. Ежегодно църквата се посещава от към 11 милиона туристи.
Пристигнах в храма час преди затварянето му. Слънцето се бе на половина скрило зад далечния небосвод оттатък града, а паркчето пред величествената сграда бе изпълнено с цветен народ. Завързах велосипеда и се изкачих по многочислените стъпала до самия храм. Поклоних се, влязох, обиколих, видях, усетих, поседях, помолих се, направих фотоси и най-после излязох преклонен и смълчан вътрешно, както човек излиза от храм Господен. Слънцето се бе скрило зад града и единствено почервенялото небе подсещаше за пламтящия му до неотдавна диск. По амфитеатралните стълби пред храма бяха насядали стотина души пъстър народ, а пред тях се поклащаше негър артист, надарено изпълнявайки реге. Зад него различен един отмерваше ямайския темп върху дървена кутия. Имах чувството, че за минутка съм минал през някакво луискаролско огледало – така мощно се различаваха двата свята – светът пред и светът във храма В момент съзнанието ми бе пронизано от мисълта, че индивидът в този свят, какъвто и да е и колкото и да бъде обявяван за " пропаднал ", е крепко и любовно обхванат от Божията ръка; че тези младежи, които в този момент се поклащаха на дълги редици на стъпалата пред храма под звуците на регето (някой даже размахваше ритмично бутилка бира във въздуха), са по този начин мощно обичани от Бога като коленичилите в молитва монахини, които бях забелязал зад дебелите стени на тридесетина метра нагоре Всички ние сме енергично обичани – доказваха го зарите на угасващия залез в небето; доказваше го мирисът на лавровите дървета край алеята; доказваха го подвикванията на гонещите се по тревата дечица; доказваше го хубостта на лятнооблечените дами и девойки, доказваше го полъхът на вечерния бриз; доказваше го посланието за всеобща обич сред хората в песента; най-накрая, доказваше го вечноневинната белоснежност на храмовите куполи зад нас
Втория спомен, за който бих желал да опиша, е ненадейното ми оставане в Париж с ден повече от плануваното. Бях си купил автобусен билет за Бордо, откъдето предвиждах да продължа за Лисабон с велосипеда, само че когато, след уморително циркулиране и запитване в дъжда из големия град, дойдох на автогарата, се оказа, че не мога да се кача, защото багажникът на рейса бил претъпкан. И по този начин – автобусът отпътува, а аз останах " на изсъхнало " в среднощ, олекнал с петдесет и четири евро на някаква автогара, без да знам къде да преспя, нито дали ще мога да пътувам за Бордо на идващия ден. След къса преценка на ситуацията взех решение, че щом по този начин и по този начин съм в Париж, мога да си направя нощна велоразходка, посещавайки с изключение на досегашните места, също и тези, за които до тогава не ми бе останало време.
Още с идването в центъра се случи нещо, което хем ме удиви, хем ме поддържа и затвърди убеждението ми, че всяка секунда от пътя и живота ми е промислена за положително. Поех слепешката по една улица, завършваща в огромен бул.. Отвъд тротоара, зад желязна ограда се издигаше висока остаряла кула в готически жанр. Приближих се и на входа разграничих надпис: " Кула на св. Яков "! Кулата не беше осветена, само че върху осветеното от градските зари небе ясно разграничих фигурата на апостола на върха, а в арката против себе си – статуя, за която след това разбрах, че е на Блез Паскал, мой преподавател в богословието в ранната ми младост Знам, може да бъда упрекнат в податливост към мистификации и чудотърсачество, само че, извинявайте, нищо не може да ме убеди, че тази " среща " беше инцидентна! Научените след това обстоятелства единствено затвърдиха увереността ми, че това е очевиден знак: кулата е камбанария на храм, отдаден на св. ап. Яков и опустошен, като хиляди други, от безумието на Френската гражданска война. Оказа се, че точно тук е мястото, от което в остаряло време са тръгвали френски поклонници за Сантяго де Компостела!
Подобен категоричен знак бях получил край Флоренция преди пет години, когато се оказа, както разбрах на другия ден, че селската черква, до която се бях открил за преспиване след дълго лутане из покрайнините, е отдадена на Дева Мария и св. ап. Яков!
След къса благодарствена молитва пред кулата се впуснах в морето от светлини на заспалия град
По тези часове в Париж я няма дневната блъсканица от коли, мотори, велорикши и безбройните щъкащи по всички страни туристи. По улиците срещаш единствено редки таксита и минувачи, подпийнали младежи, налягали тук-таме скитници и пробягващи сред препълнените боклукджийски кофи плъхове. Лодките и туристическите корабчета са привързани към кейовете на Сена, а самата река, така набраздена и искряща през деня, е тиха и гладка като огледало, събрало в себе си светлините на спящата столица.
Сега, когато разказвам това малко странствуване в парижката нощ, в главата ми като някакво сребърно звънче още веднъж зазвучава гласът на една скитница – жена на към четиридесет и пет, стърчаща патетично в светлината на махленски фенер, наобиколена от своите торби и вързопи. Поспрях се и ѝ подадох монета, с цел да си купи кафе – в случай че желае да я одобри, несъмнено. Жената се усмихна страхливо, взе монетата и ми отговори с " Merci, monsieur ", само че го направи с подобен звънлив и чист гласец, че в този момент, когато се връщам към оня нощен час, виждам, че той е останал вечно затънал някъде из гънките на душата ми.
Разбира се, държах да видя и потърпевшата " Нотр Дам дьо Пари ". След пресичането на Ил дьо Франс попаднах на някаква ламаринена бариера, с преграда и надзирател в профил. Попитах пазача къде мога да намеря Катедралата, а той ми отговори учудено, че съм тъкмо пред нея, просто трябвало да заобиколя, с цел да попадна на фасадата. Самата фасада, става известно, не беше заградена, само че достъпът бе неразрешен до четиридесетина метра начело. Нямаше никого, в случай че не броим служителите на реда в паркираната патрулка. Из въздуха към момента се носеше тъничък аромат на изгоряло.
Кулите на храма се издигаха величествено в тишината на предутринния полумрак, а тежкият му контур се отразяваше в огледалната Сена.
Помолих се отдалече с натежало сърце от това оскърбление, сетне продължих нататък в нощта. На тротоара на бул. " Шанз-Елизе " – скандал. Някаква издокарана негърка постанова мъж с юмруци и с ръчната си чанта. Явно и двамата бяха пияни. Той се пресяга да я сграбчи, само че тя пъргаво отскача обратно на петнадасет-сантиметровите си токчета. Спирам и запитвам един таксиджия за телефона на полицията, а той: " Защо ви е? ". " Ами не виждате ли, че ще се пребият? ", споделям му аз. " Оставете ги – всяка вечер е по този начин. Но щом толкоз желаете, ще ви го дам ". В същия момент виждам полицейска кола да стопира на мястото на абсурда. Жената се спуска към нея и кресливо стартира да изяснява нещо; мъжът също, а служителите на реда седят в купето и слушат безучастно, гледайки напред – очевидно са претръпнали на такива подиуми.
© Константин Димитров, портал
Снимка от Париж от Константин Димитров.
Освен към този момент познатите места, минах около Сорбоната, Пале Роял, Пантеона и Латинския квартал, разказан в безчет стихове и разкази, рисуван от безчет художници. Градът към този момент се бе събудил, колите на доставчиците на кафенетата щъкаха по всички страни из улиците, от фурните се носеше аромат на прясно изпечен самун, а от витрините на галериите се провиждаха странни, авангардни картини и творби на приложното изкуство. Седнах на една скамейка, с цел да си умря. Мина някаква жена и усмихнато остави една франзела до мен. Ей по този начин, наведе се бързо, остави я, а сетне форсира крачка нататък, преди да съм съумял да осъзная какво става. Извиках подире ѝ: " Merci, mademoiselle! ", след което отворих " дисагите " с храна, извадих оттова обичаното си френско сирене " Бри " и започнах да сдъвквам настървено, до момента в който чаках да отворят кафенето зад мен – гладен и недоспал, само че благополучен
Накрая, след тази вълшебна разходка в някаква друга, далечна действителност, се върнах до Лувъра, където ме чакаше приятна изненада: в дребните градинки от подстригани шубраци, близо до входа имаше необятни и дълги пейки! Човек можеше умерено да си полегне на тях и аз го направих, без да изгубвам и секунда време
Събуди ме отсечено щъкане. Обърнах се и видях по какъв начин струята на една преди малко включена пръскачка се приближава постепенно, само че непреклонно към мен. Скочих на крайници само че беше късно и тя хубаво ме наръси и разсъни. Ободрен и поразвеселен се огледах в близост. Бях прекарал два часа в сън – изцяло задоволително, с цел да мога да изкарам жизнен до вечерта. Край входа към този момент се тълпяха туристи, прекосяваха бегачи, някой разхождаше кучето си летният парижки ден към този момент бе навлязъл във владенията си със целия собствен искра и шумотевица
Същия следобяд отидох на една от гарите, с цел да хвана влака за Бордо. Тук също се случи едно малко знамение. Когато пристигна моят ред пред автомата за билети, се оказа, че има един-единствен билет за моя трен, струващ 45 евро – всички останали бяха по 111 евро! Каква беше тази работа, още не мога да си обясня Взех го незабавно, само че се оказа, че нещата не свършвали дотук.
Когато попитах на информацията по какъв начин да превозя велосипеда, ми дадоха отговор, че в този ден във вагоните нямало място за колела. Посъветваха ме въпреки всичко да приказвам с началник-влака. Той се оказа наедрял, двуметров французин с надупчено от шарка и необятно, мургаво и почтено лице. Като му споделих, че съм поддръжник за Сантяго, само че не мога да пренеса колелото, той направи загрижено изражение и внимателно ми отговори, че за жалост влакът се пукал по шевовете от пасажери и багаж, защото денят бил петъчен. Да съм заповядал във вторник, тогава сигурно щели да могат да ме превозят. Като видя по какъв начин зяпнах при тези думи обаче, внезапно сподели: " Елате с мен! ", обърна се и уверено закрачи към първите вагони. Влезе през вратата на втория, а аз надникнах вътре. Видях го по какъв начин с огромните си ръчища награбва куфари и сакове от багажника на вагона и ги стоварва в коридора пред погледите на удивените пасажери. За минути разчисти багажника до дъно и ми уточни да опра колелото компактно до стената, след което пъргаво стартира да връща багажа, затрупвайки го напълно. " Voilà! ", сподели усмихнато най-после, сякаш се бе разрешил някакъв негов, а не мой, проблем. " Бог да ви благослови, господине! ", споделих поривисто аз и се настаних на мястото си в наземната ракета. Не след дълго влакът потегли, а след излизането от града набра цялостна скорост – 300 км в час! Неусетно съм задрямал, разсъни ме грубото посръчкване на младото момиче до мен, че е време да ставам, тъй като към този момент сме в Бордо. Между двата града дистанцията е към 600 км, а бяхме пътували единствено два часа и 15 минути. Чудеса!
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ