Конфликтът между Москва и Киев има по-дълбоки корени в историята.

Конфликтът сред Москва и Киев има по-дълбоки корени в историята. Защо Кремъл не признава независимостта на Украйна? Дъждовни води напомня основните събития, които изостриха спора до прекаленост.

Опасността от война сред Русия и Украйна не породи току-тъй. Предпоставките за нея са се натрупали десетилетия наред. Аргументите, които през днешния ден привежда съветският президент Владимир Путин, са пуснали корени надалеч обратно в предишното, още в Средновековието, когато елементи от днешна Русия и от днешна Украйна влизат в рамките на могъщата Киевска Рус. Тъкмо оттова Путин черпи убеждението си, че става дума за „ един народ “, към който той причислява и хората в Беларус.

Господарят на Кремъл избира да не загатва, че руснаците и украинците не всеки път са се движили по общ път, в следствие от което са зародили два езика и две култури - близки, само че и разнообразни. Когато след разпадането на Съветския съюз двете републики получиха суверенитет, породи още едно разграничение - този път политическо. Киев избра модела на западните демокрации - с всеобщи избори, на които властта периодичен се сменя. Така че сегашният спор директно произтича от политиката през последните 30 години. Макар и условно, този интервал може да бъде разграничен на три стадия, всеки по десетина години.

1992-2003: след разпускането на Съюз на съветските социалистически републики

През декември 1991 година. Москва явно разчиташе, че ще резервира въздействието си чрез по този начин наречената Общност на самостоятелните страни (ОНД) и посредством доставките на на ниска цена газ. Случи се обаче нещо напълно друго. В последна сметка Русия и Беларус сътвориха обща съюзна страна, а Украйна все по-често стартира да насочва погледа си към Запада.
Редакцията предлага
Кремъл се дразнеше от това, само че дано не забравяме, че от Съветския съюз Украйна наследи една съвсем милионна войска и третия в света боеприпас от нуклеарно оръжие. От ракетите Киев се отхвърли и ги съобщи на Русия в подмяна на гаранции за сигурността на Украйна и на икономическа помощ. По това време Западът не отвръщаше на възприятията на Украйна с реципрочност и не възнамеряваше да я интегрира в своите структури, тъй че реакцията на Москва изглеждаше сдържана.

Между двете страни нямаше престрелки – в случай че не броим изстрелите във въздуха, създадени по време на един случай през 1992 година, когато боен транспортен съд от Черноморския флот ненадейно издигна украински байрак и отплува от Севастопол към Одеса.

През първото постсъветско десетилетие Русия беше стопански слаба, а чеченските войни изсмукваха всичките ѝ запаси. В последна сметка през 1997 година бе подписан контракт, с който се раздели Черноморският флот, а Русия призна границите на Украйна, включващи и Крим.

2003-2013: пукнатини в постсъветската дружба

Първата огромна дипломатическа рецесия сред Москва и Киев избухна при ръководството на президента Владимир Путин. През есента на 2003 година Русия ненадейно стартира да строи дига в Керченския пролив (който свързва Черно и Азовско море) в посока към украинския остров Тузла. Киев одобри това като опит да се трансформират границите. В последна сметка спорът бе решен след персонална среща сред двамата президенти. Строителството бе прекъснато, само че гръмко оповестената дружба сред двете страни очевидно се пропука.

На президентските избори в Украйна през 2004 година Русия интензивно поддържаше Виктор Янукович, само че „ Оранжевата гражданска война “ препъна Янукович по пътя му към президентството. За държавен глава бе определен прозападният политик Виктор Юшченко. Неговата победа провокира поврат в политиката на Руската федерация. Кремъл разгласи, че няма да допусне това, което публична Москва назовава „ цветни революции “ - за тях от този момент насам Путин упреква Запада. По време на ръководството на Юшченко Русия на два пъти затвори газовото кранче на Украйна, с което прекъсна и преноса на газ за Европа.

За да разберем днешната обстановка, би трябвало най-много да си напомним едно основно събитие от 2008 година. На срещата на върха сред страните от НАТО в Букурещ президентът на Съединени американски щати Джордж У. Буш се опита да включи Украйна и Грузия в проекта за подготовка за участие. Путин изрично възрази, с което Москва даде да се разбере, че не признава напълно суверенитета на Украйна. В резултат от това Германия и Франция блокираха проекта на американците. На двете постсъветски републики Украйна и Грузия беше обещана вероятност за присъединение към НАТО, само че без дата.

След като стана ясно, че няма толкоз бързо да получи гаранции за сигурност от Северноатлантическия съюз, Украйна се ориентира към икономическо доближаване с Европейски Съюз. Русия стартира да оказва мощен напън против тази наклонност, а през 2013 година президентът Янукович (който въпреки всичко беше определен през 2010) се подчини на този напън и съобщи, че приключва подготовката за сключване на съглашение с Брюксел. Решението му провокира митинги в Украйна, които го принудиха през 2014-та да избяга в Русия.

2014-2021: анексирането на Крим и войната в Донбас

В Киев породи вакуум на властта и Русия анексира Крим през март 2014. Това беше повратният миг, началото на една необявена война. Успоредно с това съветските и локалните военизирани структури дадоха подтик на. Там породиха двете по този начин наречени „ национални републики “ на Луганск и Донецк, чието управление поеха идващи от Русия мъже в униформи без опознавателни знаци. Киев реагира прекомерно постепенно. Там изчакаха президентските избори в края на май и едвам тогава реагираха с необятно потребление на военна мощ, което нарекоха „ антитерористична интервенция “.

В началото на юни 2014 новоизбраният украински президент Петро Порошенко за пръв път се срещна с съветския си сътрудник Путин при посредничеството на водачите на Франция и Германия. Роди се по този начин нареченият „ нормандийски формат “. През лятото украинските въоръжени сили съществено притиснаха сепаратистите, след това обаче - съгласно обяснението на Киев - Русия вкара в Донбас свои войски. Москва опровергава това изказване. Войната по всички фронтове в Донбас беше прекъсната с подписаното в Минск съглашение за прекъсване на огъня. Но това съглашение бързо беше нарушено.

Започна позиционна война, която се води и до през днешния ден. В началото на 2015 година сепаратистите минаха в нахлуване. Киев още веднъж упрекна Русия, че праща военни сили без опознавателни знаци, а Москва още веднъж отхвърли обвиняването. Украинските сили изгубиха една значима стратегическа позиция, след което се стигне до съглашението „ Минск-2 “, подписано още веднъж с посредничеството на Франция и Германия. То важи и до през днешния ден като най-съществен документ за преустановяване на спора, само че нито една от неговите точки не е изпълнена напълно. За което воюващите страни се упрекват една друга.

Пробив за финален път можеше да се реализира праз лятото и есента на 2019 година, когато двете страни се уговориха да отдръпват войските си от няколко сектора от фронта. Но оттова насетне повече срещи в „ нормандийския формат “ по този начин и не се организираха. Русия отхвърля директни контакти с украинския президент Володимир Зеленски, тъй като го упреква в несъблюдение на „ Минск-2 “. През 2021 година Русия на два пъти струпа войски по границата с Украйна, а през декември президентът Владимир Путин за пръв път ултимативно съобщи на Съединени американски щати и НАТО, че Украйна и други постсъветски страни не могат да влизат в НАТО и не трябва да получават военна помощ. Алиансът отхвърли това гледище на Путин.