Колкото е по-голям сривът в тази реалност, толкова по-трудно ще

Колкото е по-голям сривът в тази действителност, толкоз по-трудно ще ни е да си представим бъдещето и толкоз по-високо равнище на неустановеност ще имаме в себе си. Защото, когато нямаме проект, вероятност, ние в действителност развиваме признаци на меланхолия. Онова, което ни лекува от нея, е съществуването на вероятност, прозорец, по този начин да се каже, през който да може да гледаме на открито.
Това споделя Д-р Владимир Сотиров в изявление за liberta.bg.

По думите му, огромни групи от популацията ще изпаднат в меланхолия, в случай че интервалът продължи. " Ако е къс този интервал, евентуално ние доста бързо ще се съвземем и върнем към нормалния темп и, уповавам се, ще си върнем нормалния метод на връзки, по които поддържаме връзка, водени от кардиналните полезности. Това са доста основни неща, които в случай че загубим, ще е съдбовно. Досега, от Втората международна война насам, ние се опитваме да покачваме т.нar. " обществена кохезия ", свързаността ни. Похарчиха се доста старания и пари да се затвърди обществената тъкан през увеличение на близостта посред ни и съкращаване на дистанциите, които войните нанасят. Хората стават мнителни, затворени, подозрителни и провалите, които се нанасят от една такава съсипия, каквато е войната, е в такава посока, тъй като ние след нея би трябвало отново да се доближим. Защото обединяването прави силата и за нашия народ това е съществена полезност. Ние в този момент отменяме тази полезност по един доста безапелационен и жесток метод, тъй като видите ли - животът бил по-голям от свободата. Ами не, не е по-голям. Животът не е висша полезност за човешката цивилизация - има други неща, изведени на напред във времето, като човешко достолепие и независимост. Още от Просвещението и Ренесанса това е издигнато като висша полезност, която би обединила народа. И ние сме го правили, тъй като слоганът е бил: „ Живот или гибел “! ", споделя още експертът.

Запитан дали свободата е първокласна категория, психологът отгаваря: " Трудно постижимо е, малко сме плахи да я практукуваме умерено. Кътаме я в някакви чекмеджета, юргани и глинени делви, с цел да я пазим за някакви по-добри времена, когато да я употребяваме с по-широка ръка. Предпазливи сме. Пак споделям, това са доста нови цивилизационни достижения и заради това са още доста нежни, доста деликатни. Склонни сме да ги слагаме във витрини като кристални сервизи и в този смисъл са първокласни. "

" Зависи по какъв начин се комуникира тази рецесия, по какъв начин се ръководи, какви послания се излъчват, какъв брой строги са ограниченията и какъв е натискът. Ако се усещаме насилени, ние ще се агресираме. Ако прекалено много сме насилени, прекалено много ще се агресираме. Само че агресорът е нереален. Как да им насочиш непосредствено на тях гнева си? И пренасяме към най-близкия си - подобен е механизмът. В този смисъл, нормално ще го отнесат околните ни, както постоянно в такава обстановка, когато извън идва принуждение. Защото това е принуждение. Да, под маската с най-хубави планове, с концепцията да ни защитят, само че по този начин или другояче това е принуждение. А когато сме насилени, неизбежно реагираме с експанзия и би трябвало да имаме отдушник. Ние не сме привикнали да живеем в такава степен на непосредственост. И възпитаници, и родители пред компютрите, а баби и дядовци изолирани и не могат да са потребни. Абсурдно нов модел, нехарактерен на нашата просвета. Психологическите последствия от това решение, което бе единствено в Китай и на никое място по света, ще са трайни. Допустимо е да излезеш в парка за джокинг, да подишаш на открито малко чист въздух. Изключително непросветени са ръководещите във връзка с човешката логика на психиката и ограниченията, които вземат. Те работят типично като военни и служители на реда. Грижата за хората е сменена. Никъде не я виждам. Виждам корист с хората, с цел да се обслужи страната, да се погрижи системата на опазването на здравето да не колабира, да не настъпи политическа ръфам, с цел да не падне държавното управление. Това, което прави Оперативният щаб, никак не му пука за обособения човек. „ Не ме занимавайте с дребнотемие “ - споделя ген. Мутафчийски на въпроси по съответни проблеми, които не могат да намерят отговор по съответните рекомендации. Не можеш да кажеш, че всяка обособена орис и проблем е нелепост. Ето, това обръщение се излъчва. И си даваш сметка като жител, че ти нямаш никаква стойност за тези, които взимат решения. Увеличава се възприятието за безпомощност, беззащитност и паника. И уплашените хора имат неприятен консултант. Вирусът не е заплашителен, заплашителен е страхът на хората. Ето, от него ме е боязън. Хората са станали извънредно враждебни и е въпрос на напълно малко време ние да стартираме да се бием между тях. ", счита още доктор Сотиров.

Източник: Liberta.bg