Онази пеперудена тъга, наречена любов
Когато в града кестеновите дървета възпламенят празничните си свещи, се завръщам вкъщи, към онази толкоз пеперудена горест, наречена обич. Не че през другите сезони крилата й не разместват настроенията в душата ми, само че през пролетта съм обзета от любов – започвайки от себе си. Прощавам си за пропуснатата усмихната деликатност, за проспаната пристрастеност, и от унилата ежедневност на зимата се прибирам в лекомисленото наслаждение на дребните неща.
Никъде не е отишла любовта. Според мен неспособността ни да обичаме себе си, неспокойната ни тревожна вгледаност в другите ни карат да я оставяме в някакви нереалистични показа и заблуди.
Някога били обичали повече. Божееее, по какъв начин ли пък не! Ще ви се, поради илюзорната идиличност на детството и загрижеността на бабите и дядовците. Те, благите, нито са по-добри, нито по-верни от нас, просто са били по-прикрити поради обществената желателност, дебнеща ги отвред. Иначе за какво, мислите, красиви дами непринудено пребраждаха косите си и надяваха маската на международна тъга върху лицето си, а мъжете по-често се целуваха за лека нощ с чашата? Да, хората оставаха, до момента в който гибелта ги раздели, само че какъв брой от тях го правеха, тъй като в действителност го желаеха, а не тъй като “така е редно ”?Всяко време си има своите положителни и недотам положителни страни, само че като цяло тази част от света, към която принадлежим, понастоящем се е трансформирала към по-добро. Не се умилявайте ненужно, просто проверете каква е била междинната дълготрайност на живота, детската смъртност... Помислете, та даже до през днешния ден от раждащата жена се чака да роди, повие детето, да върже люлката на дървото и, без да се оплаква, да продължи да копае на равнищата.
Тук е обичта – промърква, покачила се на шкафа за обувки, когато се прибирам, подарява ми сменящ цвета си съгласно настроението пръстен, пожелава ми прекрасен ден, смее се с мен и свети в най-красивите свещници на света – тези от пролетните софийски улици.
Никъде не е отишла любовта. Според мен неспособността ни да обичаме себе си, неспокойната ни тревожна вгледаност в другите ни карат да я оставяме в някакви нереалистични показа и заблуди.
Някога били обичали повече. Божееее, по какъв начин ли пък не! Ще ви се, поради илюзорната идиличност на детството и загрижеността на бабите и дядовците. Те, благите, нито са по-добри, нито по-верни от нас, просто са били по-прикрити поради обществената желателност, дебнеща ги отвред. Иначе за какво, мислите, красиви дами непринудено пребраждаха косите си и надяваха маската на международна тъга върху лицето си, а мъжете по-често се целуваха за лека нощ с чашата? Да, хората оставаха, до момента в който гибелта ги раздели, само че какъв брой от тях го правеха, тъй като в действителност го желаеха, а не тъй като “така е редно ”?Всяко време си има своите положителни и недотам положителни страни, само че като цяло тази част от света, към която принадлежим, понастоящем се е трансформирала към по-добро. Не се умилявайте ненужно, просто проверете каква е била междинната дълготрайност на живота, детската смъртност... Помислете, та даже до през днешния ден от раждащата жена се чака да роди, повие детето, да върже люлката на дървото и, без да се оплаква, да продължи да копае на равнищата.
Тук е обичта – промърква, покачила се на шкафа за обувки, когато се прибирам, подарява ми сменящ цвета си съгласно настроението пръстен, пожелава ми прекрасен ден, смее се с мен и свети в най-красивите свещници на света – тези от пролетните софийски улици.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ