Когато управляващата коалиция в Грузия, нарекла себе си Грузинска мечта,

Когато ръководещата коалиция в Грузия, нарекла себе си " Грузинска фантазия ", вкара ненадейно в Народното събрание законопроекта си за " задграничните сътрудници ", доста хора в страната видяха в това опит за бойкот на грузинските старания за започване на договаряния с Европейски Съюз.

Формално, с цел да получат статут на страна-кандидат управляващите в Тбилиси трябваше до есента да одобряват закони, които да подсигуряват свободата на медиите и на гражданското общество. Затова ходът на ръководещите да копират съветския закон от 2012 година, беше посрещнат на нож, изключително измежду по-младите и дейни хора в Грузия.

Така се стигна до конфликти, който разсъниха загатна за началото на " Цветните революции " отпреди 20 години, когато пламна първо Грузия, а по-късно и Украйна. Спонтанната реакция на обществото обаче накара " Грузинска фантазия " да отдръпна законопроекта си, страхувайки се от разгръщане на митингите.

След години на громене и дискредитиране на медии, публицисти и цивилен деятели, малко на брой чакаха, че грузинците ще реагират по този метод, което слага въпроса - до каква степен ефикасни са очерняващите тактики, които под индиго се употребяват в доста страни сега. Ако съдим по събитията от центъра на Тбилиси през седмицата, резултатът им е доста по-малък от шума в обществените мрежи.

Провалът на този проект обаче не значи, че в идващите месеци няма да станем очевидци на още опити за пробутване на сходни начинания освен в постсъветското пространство, само че и в Източна Европа.

Събуди се лексика, която е безусловно еднотипна и повтаря едни и същи тези на всички места. Отново следим дамгосване - приказва се за " фашизъм ", " капиталисти ", " соросоиди " като че ли се връщаме обратно във времето, с цел да може някой различен да ни прочете историята, която така и така едва познаваме. Защото в днешния свят постоянно даже и училият би трябвало да приказва като неучил, с цел да не остане неразбираем.

Особено българската история, която през годините, както сподели Стефан Цанев предходната седмица, е " пренаписвана, нагаждайки я всякога към ползите на властващата политическа мощ, та човек освен ще се обърка, само че може и да се побърка ".

Защо у нас множеството монументи са на непознати войски и непознати герои? Този въпрос занимава доста от нас. През есента имах опцията да беседвам с един от най-големите модерни български скулптори Павел Койчев. Той в никакъв случай не е правил монументи, тъй като, както ми сподели тогава - " паметникът не може да бъде обект на изкуство. Той обслужва най-често идеология. Затова в никакъв случай не съм и помислял да върша монументи ".

Чувствителният човек усеща, че това опълчване, на което сме очевидци сега е убийствено за едно общество, което с изключение на разграничено, е жертва на обичайните си исторически лутания. Но, за жалост, постоянно се намират хора, които да подхранват разделянето, пробвайки се да чертаят бъдещето ни през неуспехите на предишното.

Израелският създател Ювал Ноа Харари написа през седмицата, че " политиците са като музикантите, само че инструментът, на който свирят са човешките страсти. Изнасят тирада и потапят страната в боязън, пишат си статус и провокират талази от ненавист ".

Не, не камъните са нашата памет. Паметта е познаването на предишното и най-много неговото осмисляне. Нещо, което по този начин и не можем да реализираме през всичките тези години. Когато това се случва, има заплаха предишното да се завърне в модерна форма, с цел да ни съобщи ненаучените си уроци.