Искам да направя с теб каквото пролетта прави с черешите - ПАБЛО НЕУДА към МАТИЛДЕ УРУТИЯ
Когато умра, ще живя в тези стихове, любовта ни ще е постоянно жива…
Пабло Неруда , чието същинско име е Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто , придобил международна популярност като поето още на 16-годишна възраст с публикуването на еpoтичните му стихове „ Двайсет любовни стихотворения и една обезверена ария “.
Но най-хубавите му поеми към момента не били написани.
Те щели да бъдат плод на една бъдеща среща и на една към момента неслучила се обич сред него и Мария Урутия , певица с чудно хубава алена коса, която Неруда срещнал през 1946 година на концерт в Сантяго де Чиле.
Тогава той бил на 42 години, женен за повторно, посланик и политик. От тази първа среща и едвам разменените погледи като че ли нищо не произтекло…
Три години по-късно обаче поетът към този момент бил политически заточеник в Мексико, където получил припадък на флебит. От болничното заведение му изпратили здравна сестра, която да се погрижи за него. Това била самата Матилде Урутия , която към този миг работела като първата жена-рехабилитатор в Латинска Америка…
И това в случай че не е остроумен проект на ориста!
Любовта припламнала незабавно. В началото поетът и музата му се срещали скрито. Изживяването вляло нови креативен сили в него и той почнал да посвещава на Матилде стихове.
Ето какво се споделя в някои от тях:
Аз желая да направя с теб
каквото пролетта прави
с черешите…
Обичат те не за това, че си роза,
топаз или искра
от изгарящи карамфили:
обичам те по този начин,
както се обича мистерия,
скрито, сред нощта и душата…
Матилде , от своя страна, се учела да понася мисълта, че е втора в живот му.
В своите записки тя споделя обаче,че сърцето й било дотам изпълнено с обич към Пабло , че макар отсъствията му, имала възприятието, че той постоянно е с нея / “присъствие в отсъствието “/.
Разделите им единствено усилвали желанието да бъдат дружно. През 1966 година Неруда получил бракоразвод и сключил брак с Матилде .
Стиховете, които й написал, той разгласил в книга, озаглавена „ Сто сонета за любовта “, за което през 1971 година получил Нобелова премия за литература.
В предговора на сонетите написа:
„ …като дървени трупи аз събрах тези сонети… за основа на любовта ни; тези дървени сонети живеят единствено тъй като ти им вдъхна живот. “
Неруда умира при неизяснени условия през 1973 година Матилде се посвещава на написването на записки за живота си с него.
Тя постоянно си спомняла един от стиховете му:
Ако аз умра, живей с такава мощ,
че всеки мраз и болежка да помръкнат,
…
Не желая да пресъхват
твоят смях и стъпки,
моето завещание ще е
твоето благополучие,
не идвай на гроба ми, аз не съм там.
Живей в отсъствието ми
като във дом.
…
и аз без мирис ще виждам по какъв начин живееш,
нещастна ли си, ще умра наново.
Неруда вечно остава с Матилде . Присъствие в отсъствието…
Той бил в сърцето й. Живеел посредством стиховете си, тъй като писателите умират единствено когато и последният човек спре да чете книгите им.
из „ Докато сърцето се надява “, Инна Учкунова
