Когато температурата навън падне под нулата започваш да мечтаеш за

Когато температурата на открито падне под нулата започваш да мечтаеш за топлите лъчи на слънцето. Спомняш си морските целувки на вълните по ходилата си и и планираш километрите, влаковете и даже шапките за идващото си лято. В главата си още веднъж стъпваш по горещия пясък на Смокиня, слушаш детски шум и прегръщаш всяка опция за замяна на усмивки с непознати.
Искаш да чуеш всяка история, родена тук и да я откраднеш за себе си,за да се топлиш от нея всякога, когато ти е студено. Искаш да запечаташ всеки отблясък на слънцето, тъй като знаеш, че след няколко месеца още веднъж ще се давиш в носталгични мисли до момента в който отмерваш крачките по студения път към работното си място. Ясно помниш усмивката на това момиче, в което захласнат се бутна до момента в който тичаше по Смокинената алея във вечерта, в която бързаше към залеза над остров Кирик. Помниш усета на дамгите, които бабите подготвят всяка вечер, помниш палачинките с домашно сладко от смокини и баба Мария-хазяйката, която всяка заран те посреща с топло кафе и мекички.
Телефонът звъни и ти се сепваш – Гергана. Лениво вдигаш телефона, само че бързо се окопитваш при в секунда изстреляните думи: „ Разрушили са дюната на Смокиня! “. За момент усещаш всичкия яд, който съзнанието ти може да създаде. Спомените и копнежите ти са попарени. За една нощ някой е поставил завършек на всички несбъднати лета, които жадуваш. Някой търгува с мястото, на което къташ спомените си от дете, някой търгува с парещата обич, която се роди там за теб, някой търгува с всяка детска усмивка, оставена измежду пясъчните лилии.
Лилиите живееха от детските усмивки, а в този момент са изкоренени дружно с очакванията за бъдещото лято. Седиш в ступор, мълчиш, а думите не идват. „ Ехо, чуваш ли ме? Смо-ки-ня я няма към този момент! Една жена ми сподели, че дюната пречела на някакъв човек да вижда морето това лято и решил да я унищожи. Чуваш ли ме? “. С гласът й си спомняш за... ДОЧЕТЕТЕ ТУК.