Траминер
Когато обещаният от синоптичките дъжд най-сетне прокапа, с Жени отворихме красива бутилка златист траминер. Домакинята я извади от тясна тъмносиня торбичка с буквите на Българското национално радио. Историята на напитката се оказа къса, само че и изненадваща. Някога, може би преди десетилетие, в фамозното нощно предаване задавали на слушателите хитроумни задачки и загадки. Жени е нощна птица, безсънства съвсем до зори и другарува с радиото. И в онази нощ, толкова-толкова от дълго време, нашата слушателка първа разкрила гатанката и позвънила в студиото. Наградата бил траминерът, а самото изискване на радиото напряко ме вкамени: пускат една музика, само че в обратна посока. Ако я познаеш - печелиш. Жени бе държала бутилката до през днешния ден, с цел да я изпием дружно. Защото песента бе „ Незабрава ” и тя бе решила, че имам някакъв дял в събитието.
Как може да се пусне една ария от края към началото?
Не на лента и даже не в компютъра, а към същинското Назад, което (нека никой не са заблуждава) не се връща? Онова, което във времето в действителност е Напред, а в този момент към този момент е някъде на дъното на паметта и напълно добре е, че никой не ни разрешава да го стигнем, тъй като може безразсъдно да го пипнем, променим, съсипем... Изпитах изкушението, което ме е обземало единствено при мощно възприятие на виновност – да върна „ лентата ” назад и всичко да поправя. Но стореното бе сторено преди десетилетия, въпреки и напълно наоколо, на една спирка с тролея, в напуснатата, забравена, а в този момент и дефинитивно срината сладкарница „ Феята ”. Можехме в действителност да се пренесем при започване на „ Незабрава ”, само че времето е заличило следата, трева пораства там, като че ли с цел да предотврати всякакво завръщане.
Тирбушонът се оправи мъчно, уханието се изтръгна от гърлото на бутилката и мина като лъх през кухнята, като че ли люшна разтворените в гъстия и тежко укротен есенен въздух облици на Катя и Тончо, на Светлин, на Данчо Kацамунски. Там Някъде, Назад, където те бяха живи и всички бяхме млади, а самата „ Незабрава ” изобщо не беше настояща в съзнанието ни, тъй като на бъдещето не му се виждаше краят и никой не мислеше да не помни, нито пък подозирахме, че това изобщо е допустимо. Сега се съгласявам, че тогава сме били прави. В добра ария, както и да се споделя тя, постоянно остават такива едни... незабравимости. Траминер в чаша тънкостенна и сенките на другари...
В онази далечна есен „ Феята ” бе празна, предиобедът едвам бе разбудил гората насреща, бях я прекосил с вяра да стартира стихотворението, което ме бе събудило още по съмнало и ме бе запратило в пустия парк, моя софийски „ кабинет ”, където се щурах с вяра да се натъкна някъде на първите слова. Нищо не стана в онази заран, не идваха словата. Знаех какви тъкмо ми трябват, само че не се явяваха. Пристъпих във „ Феята ”, с цел да смеля някак разочарованието. Кафето там беше фамозно, само че евентуално съм отпил не повече от глътка – нещо ме притегли на открито, като че ли ме хвана подръка и ме поведе. Чак оттатък булеварда, в гората, осъзнах – това бе стихотворение. Но друго. „ Незабрава ”...
Няколко дни „ събирах ” стихотворението из оголяващата есенна гора
Едва в този момент, като го описвам, осъзнавнам, че „ Незабрава ” просто ме „ взе ” от „ Феята ”, с цел да осъществим предначертанието. През годините, като нямаха с какво да оцапат поезията ми, поръчкови критици се сещаха, че по мои стихове има написани няколко песни и тогава неоправдателно го припомняха. „ Незабрава ” те произнасяха със съскане. Но в този момент, като си припомням оня ентусиазъм, с който тя ме изведе от „ Феята ”, примирително си споделям: имало е да става...
Отпечатих стихотворението в книжката си „ Внезапна възраст ” през 1974 година От тази брошура Тончо Русев го хареса и написа песента. Катя Филипова изначало се противяла, само че след това въпреки всичко я извърши и след време я чух да споделя: „ Ще ви изпея ария, която промени живота ми! ” По-късно едно издателство, несъществуващо през днешния ден, ме предложения да издам при тях определена поезия, само че с изискване заглавието на книгата да бъде „ Незабрава ”. Светлин Русев нарисува илюстрациите. Книгата бе в добър тираж (5000), бе отпечатана извънредно, само че се продаде горе-долу за часове. Светлин ми подари топчето илюстрации, в моменти на лековерие и на душевна доброта раздадох някои от тях. Сега, в случай че песента и всичко се върнат обратно, картинките ще си дойдат отново при мен. И друго: един път описах тук за двама млади, които отишли в книжарница да си купят „ Незабрава ”. Запознали се там, тъй като книгата била единствено една. Разрешили въпроса по соломоновски: оженили се и от този момент я владеят взаимно. Но в случай че продължим фантазиите с връщането на лентата, в един миг и те ще се видят млади и непознати и, ех, влюбването ще е още пред тях...
Това връщане в огромното Назад се оказа прекомерно запленяващо
Реших да приземя прекарването и се обадих в Радиото на Кармен Манукян. Но Кармен не помнеше епизодите с тези полунощни викторини. Обясних й, че съм видял с очите си бутилката траминер, отворил съм я собственоръчно и съм вкусил от наличието й в чаша тънкостенна. Досрамя ме да попитам могат ли през днешния ден да връщат обратно още нещо с изключение на песни. От диалога разбрах, че в действителност това са всевъзможни типове музикални деформации, а не безусловно въртене на „ лентата ” в противоположен ред. Впрочем, по-късно Кармен ми прати една от стратегиите, които употребяват за това, както и две образци. „ Хабанера ”-та някак разпознах поради известните присъщи вокали, само че „ Незабрава ” – отнюд.
И въпреки всичко това придвижване на въображението не угасна, противоположното въртене продължи, мярнаха се заровени лица и срещи, душата гребна и възвърне от дълго време зачертани думи, градове, любовни пакости – сякаш „ лентата ” скрибуцаше дори в отвъдното и дори всесилната на този свят Забрава се подчини на щедростта на случая: върна по нещо от това, което бе заграбила от нас. И точно по заповед на случая по тротоара на „ Раковски ” се зададе Косьо Цеков, аранжорът на нашата ария, другият жив от карето. Приех го като знак и удостоверение, че този вчерашен траминер напълно не е бил инцидентен и че нищо не изчезва съвсем-съвсем. Разказах му всичко, само че той, необичайно, не се развълнува. Написал е, аранжирал, изпял и изсвирил безчет песни, „ Незабрава ” е прашинка в неговото музикално дело и аз го разбрах. И разбрах също, че съм самичък в тази приказност на паметта и че по-близо през днешния ден до мен са мъртвите, в сравнение с живите. Защото след гибелта поетите, артистите, музикантите се прютяват в творбите си и до момента в който тези произведения се скитат из човечеството, основателите им също се мяркат в нашите изнервени и отчуждени делници. Изпитваме потребност да се сливаме от време на време с тях и популярен въпрос е кой кого повиква и кой при кого отива в такива мигове.
Въпрос е също кое го провокира това. Дали в действителност чаша дъхаво вино в чаша тънкостенна или е просто някоя от почтените случайности на изкуството, в които живите и мъртвите още веднъж се гледаме в очите.
Как може да се пусне една ария от края към началото?
Не на лента и даже не в компютъра, а към същинското Назад, което (нека никой не са заблуждава) не се връща? Онова, което във времето в действителност е Напред, а в този момент към този момент е някъде на дъното на паметта и напълно добре е, че никой не ни разрешава да го стигнем, тъй като може безразсъдно да го пипнем, променим, съсипем... Изпитах изкушението, което ме е обземало единствено при мощно възприятие на виновност – да върна „ лентата ” назад и всичко да поправя. Но стореното бе сторено преди десетилетия, въпреки и напълно наоколо, на една спирка с тролея, в напуснатата, забравена, а в този момент и дефинитивно срината сладкарница „ Феята ”. Можехме в действителност да се пренесем при започване на „ Незабрава ”, само че времето е заличило следата, трева пораства там, като че ли с цел да предотврати всякакво завръщане.
Тирбушонът се оправи мъчно, уханието се изтръгна от гърлото на бутилката и мина като лъх през кухнята, като че ли люшна разтворените в гъстия и тежко укротен есенен въздух облици на Катя и Тончо, на Светлин, на Данчо Kацамунски. Там Някъде, Назад, където те бяха живи и всички бяхме млади, а самата „ Незабрава ” изобщо не беше настояща в съзнанието ни, тъй като на бъдещето не му се виждаше краят и никой не мислеше да не помни, нито пък подозирахме, че това изобщо е допустимо. Сега се съгласявам, че тогава сме били прави. В добра ария, както и да се споделя тя, постоянно остават такива едни... незабравимости. Траминер в чаша тънкостенна и сенките на другари...
В онази далечна есен „ Феята ” бе празна, предиобедът едвам бе разбудил гората насреща, бях я прекосил с вяра да стартира стихотворението, което ме бе събудило още по съмнало и ме бе запратило в пустия парк, моя софийски „ кабинет ”, където се щурах с вяра да се натъкна някъде на първите слова. Нищо не стана в онази заран, не идваха словата. Знаех какви тъкмо ми трябват, само че не се явяваха. Пристъпих във „ Феята ”, с цел да смеля някак разочарованието. Кафето там беше фамозно, само че евентуално съм отпил не повече от глътка – нещо ме притегли на открито, като че ли ме хвана подръка и ме поведе. Чак оттатък булеварда, в гората, осъзнах – това бе стихотворение. Но друго. „ Незабрава ”...
Няколко дни „ събирах ” стихотворението из оголяващата есенна гора
Едва в този момент, като го описвам, осъзнавнам, че „ Незабрава ” просто ме „ взе ” от „ Феята ”, с цел да осъществим предначертанието. През годините, като нямаха с какво да оцапат поезията ми, поръчкови критици се сещаха, че по мои стихове има написани няколко песни и тогава неоправдателно го припомняха. „ Незабрава ” те произнасяха със съскане. Но в този момент, като си припомням оня ентусиазъм, с който тя ме изведе от „ Феята ”, примирително си споделям: имало е да става...
Отпечатих стихотворението в книжката си „ Внезапна възраст ” през 1974 година От тази брошура Тончо Русев го хареса и написа песента. Катя Филипова изначало се противяла, само че след това въпреки всичко я извърши и след време я чух да споделя: „ Ще ви изпея ария, която промени живота ми! ” По-късно едно издателство, несъществуващо през днешния ден, ме предложения да издам при тях определена поезия, само че с изискване заглавието на книгата да бъде „ Незабрава ”. Светлин Русев нарисува илюстрациите. Книгата бе в добър тираж (5000), бе отпечатана извънредно, само че се продаде горе-долу за часове. Светлин ми подари топчето илюстрации, в моменти на лековерие и на душевна доброта раздадох някои от тях. Сега, в случай че песента и всичко се върнат обратно, картинките ще си дойдат отново при мен. И друго: един път описах тук за двама млади, които отишли в книжарница да си купят „ Незабрава ”. Запознали се там, тъй като книгата била единствено една. Разрешили въпроса по соломоновски: оженили се и от този момент я владеят взаимно. Но в случай че продължим фантазиите с връщането на лентата, в един миг и те ще се видят млади и непознати и, ех, влюбването ще е още пред тях...
Това връщане в огромното Назад се оказа прекомерно запленяващо
Реших да приземя прекарването и се обадих в Радиото на Кармен Манукян. Но Кармен не помнеше епизодите с тези полунощни викторини. Обясних й, че съм видял с очите си бутилката траминер, отворил съм я собственоръчно и съм вкусил от наличието й в чаша тънкостенна. Досрамя ме да попитам могат ли през днешния ден да връщат обратно още нещо с изключение на песни. От диалога разбрах, че в действителност това са всевъзможни типове музикални деформации, а не безусловно въртене на „ лентата ” в противоположен ред. Впрочем, по-късно Кармен ми прати една от стратегиите, които употребяват за това, както и две образци. „ Хабанера ”-та някак разпознах поради известните присъщи вокали, само че „ Незабрава ” – отнюд.
И въпреки всичко това придвижване на въображението не угасна, противоположното въртене продължи, мярнаха се заровени лица и срещи, душата гребна и възвърне от дълго време зачертани думи, градове, любовни пакости – сякаш „ лентата ” скрибуцаше дори в отвъдното и дори всесилната на този свят Забрава се подчини на щедростта на случая: върна по нещо от това, което бе заграбила от нас. И точно по заповед на случая по тротоара на „ Раковски ” се зададе Косьо Цеков, аранжорът на нашата ария, другият жив от карето. Приех го като знак и удостоверение, че този вчерашен траминер напълно не е бил инцидентен и че нищо не изчезва съвсем-съвсем. Разказах му всичко, само че той, необичайно, не се развълнува. Написал е, аранжирал, изпял и изсвирил безчет песни, „ Незабрава ” е прашинка в неговото музикално дело и аз го разбрах. И разбрах също, че съм самичък в тази приказност на паметта и че по-близо през днешния ден до мен са мъртвите, в сравнение с живите. Защото след гибелта поетите, артистите, музикантите се прютяват в творбите си и до момента в който тези произведения се скитат из човечеството, основателите им също се мяркат в нашите изнервени и отчуждени делници. Изпитваме потребност да се сливаме от време на време с тях и популярен въпрос е кой кого повиква и кой при кого отива в такива мигове.
Въпрос е също кое го провокира това. Дали в действителност чаша дъхаво вино в чаша тънкостенна или е просто някоя от почтените случайности на изкуството, в които живите и мъртвите още веднъж се гледаме в очите.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ