Бурхан Курбани: Когато катериш, не мислиш, започнеш ли да мислиш – падаш
Когато катериш, не можеш да мислиш, а когато започнеш да мислиш – падаш. Думите на Бурхан Курбани, казани във връзка заниманието му – скално катерене, дават визия и за киночовека – режисьор, сценарист и актьор. В неговите филми се преодоляват безчет върхове, разлики и стигми, бяга се от непристъпността на общественото робство, приказва се на ръба на допустимостта и се хвърлят бомби – постоянно там, където няма бомбоубежища.
Той може да те води в кратера на казуса – през... благословие и полутонове, само че в последна сметка – да те остави мълчалив на „ изхода “. Така е и в Shahada – миниепос за пътя от корена до короната, през кръста и традицията, и в „ Ние сме млади, ние сме мощни “ – огледало за парадокса на мултикултурността и независимост да бъдеш друг, и в „ Берлин Александерплац “ – акомодация по едноименния разказ на Алфред Дьоблин от 1929 година
Бурхан Курбани като че ли излиза от зоната на комфорта, само че не с цел да нервира, а с цел да потърси комфорт в разликата – сред личното и непознатото благополучие, сред необятно отворената усмивка, която получава, и неговите лични загадъчно повдигащи се ъгълчета на устните, сред балона, в който живеят множеството хора, и действителността, която все по-рядко може да бъде наричана щастлива.
Снимка: Даниел Димитров
Разговорът с Бурхан Курбани: Какво става, когато частите на едно общество не населяват едно и също пространство. Защо режисьорът се усеща токсичен от 11 септември. Защо към момента не разбираме какво ни се е случило и по какъв начин изкуството може да помогне. От какво зависи демокрацията и по какъв начин се създават демократи. Защо в Германия споделят, че премиите са като хемороидите...
Защо светът към момента се опасява от другите?
- В природата на всеки от нас е да се съмнява в непознатото и в новото. Но, въпреки това, ми се коства, че типът ни е кадърен – посредством осмисляне, да преодолее недоверието и страха. Надявам се, че отговорът ми не е прекомерно отвеян (Усмихва се – бел. а.).
Изпитвал ли сте това съмнение и боязън, и върху себе си?
- Да, и в двете направления. Усещам върху себе си систематичен и персонален расизъм. От друга страна, одъртявам и ставам все по-внимателен по отношение на новите неща. Старая се да си създавам принадлежности за модернизация на подозренията, предразсъдъците, страховете и съмненията, които имам.
Част от всяко хуманистично обучение е да сътвори еластичност, която да ни приготви за ново развиване на нещата и за новите обстановки.
Казвате, че Вашето творчество е част от един либерален разговор. Какво става, когато този разговор започче да куца. Имате ли си Ваши пинизи в такива случаи – с цел да бъде възобновен този разговор?
- Предимството на моята работа е, че аз не съм публицист, не съм документалист, не работя в рамката на обективното. Моята рамка е субективна. Аз поддържам връзка със своята аудитория на прочувствено равнище.
Моят късмет за другарство с публиката са тези три часа, в които трае моят филм. Това са три часа страсти. Ако се проваля в първите 10 минути, имам късмет да се поправя и да си върна аудиторията в идващите 10 минути, по-късно – в по-следващите 10 минути и по този начин нататък. Това, което не трябва да се случва, е да се предаваш и да се отказваш да общуваш, когато не се получи от раз. Просто, би трябвало да продължаваш да опитваш.
Снимка: Даниел Димитров
Диалогът зависи от инструментите за връзка, които имаме разполагаем, които учим, и в които се упражняваме. Не бива да мислим, че другите разполагат със същия инструментариум като нас. В този смисъл, разговорът зависи от търпението, от самата воля за диалог,от волята да промениш позицията си. Трябва да можеш да казваш, че си сбъркал, че другият против теб е прав, и да се опитваш да мислиш по нов метод.
Всяка народна власт зависи от нещо, което тя самата не може да създаде и да даде – и това са демократите. Демократите не се раждат, те се основават посредством образованието, посредством общуването. Самото общество би трябвало да има рамки, които да разрешават на демократите да цъфтят, да се развиват, да стават повече – през културата, през изкуството, през образованието...
Каква е тематиката на разговора, който водите през днешния ден?
- За мен това е да се вслушаш в историята, която се споделя, да се опиташ да откриеш роднинство даже с тези мои герои, които не са ти познати, и с които си мислил, че нямаш нищо общо. И когато излезеш от салона, да погледнеш на тяхната история с други очи, както и на мен, и моята история.
Филмът „ Берлин Александерплац “ е почетен с доста награди. Има ли несъответствуваща премия за един филм?
- Благодарен съм за всички награди, които съм получил. Не бих споделил, че някоя може да бъде неуместна. Но в Германия споделяме, че премиите са като хемороидите – всеки гъз получава най-малко по един.
Бихте ли екранизирал още тематики, въодушевени от живота на Вашите родители?
- Взел съм доста ясно и твърдо решение – постоянно да употребявам проксита, т.е. филмът да не е прекомерно персонален. Аз съм във всеки от моите герои и във всеки от моите герои има нещо от мен, от моята персона, от историята ми. Но желая да има някакво разделяне сред мен и филмите ми.
Много е хубаво, в случай че режисьор може да направи филм за себе си, за живота си, само че това е прекомерно суетно. Аз самият не се намирам за задоволително сериозен и значим, с цел да направя това.
Предишният ми филм Wir sind jung. Wir sind stark („ Ние сме млади, ние сме мощни “, 2014 – бел. а.) завоюва премия тук, в София, за която съм доста признателен. В него става въпрос за чудноват любовен триъгълник сред двама другари и едно момиче. Става дума за изменничество и разрушени сърца. Нещо сходно се случваше и в моя живот по това време. Затова, по някакъв метод, е отразено и във кино лентата.
Романът е „ страшилище “ за адаптиране са също Ваши думи. Имало ли е заплаха това страшилище да Ви погълне?
- Мисля, че това би било най-хубавото, което може да ми се случи (Усмихва се – бел. а.).
Чернобил, Берлинската стена, пандемията – са рецесии, през които всички прекосяваме. Това не е ли берекет за един създател, колкото и вулгарно да звучи този въпрос?
- Разбира се, всяка злополука е страхотна за актьора. Странно е, че споменавате Чернобил, тъй като в моя живот е имало три произшествия, и първата от тях беше Чернобил. Бях дете, когато това се случи. Един ден се разсъниха и към този момент не можех да имам вяра на природата.
Не знам по какъв начин е било в България, само че в Западна Германия – там, където се разсъниха, знаех, че нещо извънредно се е случило, и че природата е станала рискова. Появила се е някаква отрова.
Падането на Берлинската стена не го усетих толкоз осезаемо. Защото, както загатнах преди малко, съм израснал в Западна Германия и там тези промени не се усетиха толкоз мощно. Същественото се случи на Изток.
По-голямата злополука в моя живот беше 11 септември. Ден, след който моята вяра, народ, моето завещание, станаха рискови. Аз самият бях станал токсичен.
Другата злополука е пандемията и това чувство, че са откраднали живота ми. Но това май го изпитваме всички. Както споделя Ерих Фром, задачата на актьора е да допира точно груповото подсъзнание. В този смисъл, ние сякаш към момента не разбираме какво ни се е случило. Задачата на изкуството е да улесни този развой.
Снимка: Даниел Димитров
Аз в действителност съм уверен, че към момента не знаем нищо за резултатите върху логиката на психиката, върху обществото и върху живота ни като цяло.
Тази отрова от 11 септември има ли я още – във Вас и към Вас?
- Разбира се. Аз съм израснал по време на Студената война. Бях доста млад, когато се случи 11 септември. Ужасът от нуклеарен Холокост може да е маркирал детството ми, само че след края на Студената война настъпи някакъв къс интервал на мир. След това обаче трябваше да се откри някакъв нов зложелател и това се оказаха моите хора – аз, с моите вярвания и моето завещание...
Спомням си доста ясно момента, в който паднаха кулите близнаци на Световния търговски център. Аз не съм бил боец, изпълнявах социална работа – грижех се за една стара жена. Бях у тях, когато по малкия екран споделиха, че бомбардират Ню Йорк. Вече беше паднала едната кула. Помня, че брачният партньор на тази жена стартира да се смее с глас, съвсем оглупял, обърна се към мен и сподели: „ Толкова се веселя, че това не е моята война. Това е твоята война “.
Тогава бях на 18-19 години. И в някакъв смисъл, отстоянието сред тези две кули е маркирало доста мощно живота ми...
Какво Ви натъжава през днешния ден?
- Не единствено тук, в България, само че и в Германия, и в Щатите, има едно необичайно събитие и едно необичайно чувство, че не живеем в една действителност. Една част от хората имат вяра на науката, биологията, медицината, вакиснацията и това, че те ни дават принадлежности да преодолеем пандемията и ще ни разрешат да се погрижим за себе си. В друга, паралелна и безусловно противополжна действителност господства убеждението, че всичко е неистина, операция, надзор.
Това, от което в действителност ме боли, е, че строим паралелни действителности. Това престояване в изолирани балони понижава опцията за разговор. Струва ми се, че най-опасното, което може да се случи с едно общество, е частите му да не населяват едно и също пространство.
Последният въпрос е сходен на предходния, само че с противоположен знак – какво Ви носи наслада?
- Скалното катерене. Нищо друго. Харесва ми, тъй като, когато катериш, не можеш да мислиш, а когато започнеш да мислиш – падаш. Катеря единствено в зали. Мразя природата, тя е надценена!
Снимка: Даниел Димитров
Бурхан Курбани е роден през 1980 година в Еркеленц, Северен Рейн-Вестфалия, Германия. Той е режисьор и сценарист, чийто гений е видян с помощта на филмите „ Ние сме млади, ние сме мощни “ (2014), „ Берлин Александерплац “ (2020) и Shahada (2010). Носител е на премията на „ Синелибри “ (2020) за най-хубава литературна акомодация – за кино лентата „ Берлин Александерплац “, по монументалния разказ на Алфред Дьоблин, копродукция на Германия, Нидерландия, Франция, Канада.
„ Берлин Александерплац “ е почетен с още 13 награди и 19 номинации, измежду които Европейска кино премия (2020) за композитора Даша Дауенхауер и номинации за сюжет и постановка, номинация „ Златна мечка “ (2020) за най-хубав филм и номинация „ Теди “ за най-хубав игрален филм от „ Берлинале “. Има още 10 номинации за Германските кино награди (2020) и премия от Международния кино фестивал в Ротердам.
Той може да те води в кратера на казуса – през... благословие и полутонове, само че в последна сметка – да те остави мълчалив на „ изхода “. Така е и в Shahada – миниепос за пътя от корена до короната, през кръста и традицията, и в „ Ние сме млади, ние сме мощни “ – огледало за парадокса на мултикултурността и независимост да бъдеш друг, и в „ Берлин Александерплац “ – акомодация по едноименния разказ на Алфред Дьоблин от 1929 година
Бурхан Курбани като че ли излиза от зоната на комфорта, само че не с цел да нервира, а с цел да потърси комфорт в разликата – сред личното и непознатото благополучие, сред необятно отворената усмивка, която получава, и неговите лични загадъчно повдигащи се ъгълчета на устните, сред балона, в който живеят множеството хора, и действителността, която все по-рядко може да бъде наричана щастлива.
Снимка: Даниел Димитров
Разговорът с Бурхан Курбани: Какво става, когато частите на едно общество не населяват едно и също пространство. Защо режисьорът се усеща токсичен от 11 септември. Защо към момента не разбираме какво ни се е случило и по какъв начин изкуството може да помогне. От какво зависи демокрацията и по какъв начин се създават демократи. Защо в Германия споделят, че премиите са като хемороидите...
Защо светът към момента се опасява от другите?
- В природата на всеки от нас е да се съмнява в непознатото и в новото. Но, въпреки това, ми се коства, че типът ни е кадърен – посредством осмисляне, да преодолее недоверието и страха. Надявам се, че отговорът ми не е прекомерно отвеян (Усмихва се – бел. а.).
Изпитвал ли сте това съмнение и боязън, и върху себе си?
- Да, и в двете направления. Усещам върху себе си систематичен и персонален расизъм. От друга страна, одъртявам и ставам все по-внимателен по отношение на новите неща. Старая се да си създавам принадлежности за модернизация на подозренията, предразсъдъците, страховете и съмненията, които имам.
Част от всяко хуманистично обучение е да сътвори еластичност, която да ни приготви за ново развиване на нещата и за новите обстановки.
Казвате, че Вашето творчество е част от един либерален разговор. Какво става, когато този разговор започче да куца. Имате ли си Ваши пинизи в такива случаи – с цел да бъде възобновен този разговор?
- Предимството на моята работа е, че аз не съм публицист, не съм документалист, не работя в рамката на обективното. Моята рамка е субективна. Аз поддържам връзка със своята аудитория на прочувствено равнище.
Моят късмет за другарство с публиката са тези три часа, в които трае моят филм. Това са три часа страсти. Ако се проваля в първите 10 минути, имам късмет да се поправя и да си върна аудиторията в идващите 10 минути, по-късно – в по-следващите 10 минути и по този начин нататък. Това, което не трябва да се случва, е да се предаваш и да се отказваш да общуваш, когато не се получи от раз. Просто, би трябвало да продължаваш да опитваш.
Снимка: Даниел Димитров
Диалогът зависи от инструментите за връзка, които имаме разполагаем, които учим, и в които се упражняваме. Не бива да мислим, че другите разполагат със същия инструментариум като нас. В този смисъл, разговорът зависи от търпението, от самата воля за диалог,от волята да промениш позицията си. Трябва да можеш да казваш, че си сбъркал, че другият против теб е прав, и да се опитваш да мислиш по нов метод.
Всяка народна власт зависи от нещо, което тя самата не може да създаде и да даде – и това са демократите. Демократите не се раждат, те се основават посредством образованието, посредством общуването. Самото общество би трябвало да има рамки, които да разрешават на демократите да цъфтят, да се развиват, да стават повече – през културата, през изкуството, през образованието...
Каква е тематиката на разговора, който водите през днешния ден?
- За мен това е да се вслушаш в историята, която се споделя, да се опиташ да откриеш роднинство даже с тези мои герои, които не са ти познати, и с които си мислил, че нямаш нищо общо. И когато излезеш от салона, да погледнеш на тяхната история с други очи, както и на мен, и моята история.
Филмът „ Берлин Александерплац “ е почетен с доста награди. Има ли несъответствуваща премия за един филм?
- Благодарен съм за всички награди, които съм получил. Не бих споделил, че някоя може да бъде неуместна. Но в Германия споделяме, че премиите са като хемороидите – всеки гъз получава най-малко по един.
Бихте ли екранизирал още тематики, въодушевени от живота на Вашите родители?
- Взел съм доста ясно и твърдо решение – постоянно да употребявам проксита, т.е. филмът да не е прекомерно персонален. Аз съм във всеки от моите герои и във всеки от моите герои има нещо от мен, от моята персона, от историята ми. Но желая да има някакво разделяне сред мен и филмите ми.
Много е хубаво, в случай че режисьор може да направи филм за себе си, за живота си, само че това е прекомерно суетно. Аз самият не се намирам за задоволително сериозен и значим, с цел да направя това.
Предишният ми филм Wir sind jung. Wir sind stark („ Ние сме млади, ние сме мощни “, 2014 – бел. а.) завоюва премия тук, в София, за която съм доста признателен. В него става въпрос за чудноват любовен триъгълник сред двама другари и едно момиче. Става дума за изменничество и разрушени сърца. Нещо сходно се случваше и в моя живот по това време. Затова, по някакъв метод, е отразено и във кино лентата.
Романът е „ страшилище “ за адаптиране са също Ваши думи. Имало ли е заплаха това страшилище да Ви погълне?
- Мисля, че това би било най-хубавото, което може да ми се случи (Усмихва се – бел. а.).
Чернобил, Берлинската стена, пандемията – са рецесии, през които всички прекосяваме. Това не е ли берекет за един създател, колкото и вулгарно да звучи този въпрос?
- Разбира се, всяка злополука е страхотна за актьора. Странно е, че споменавате Чернобил, тъй като в моя живот е имало три произшествия, и първата от тях беше Чернобил. Бях дете, когато това се случи. Един ден се разсъниха и към този момент не можех да имам вяра на природата.
Не знам по какъв начин е било в България, само че в Западна Германия – там, където се разсъниха, знаех, че нещо извънредно се е случило, и че природата е станала рискова. Появила се е някаква отрова.
Падането на Берлинската стена не го усетих толкоз осезаемо. Защото, както загатнах преди малко, съм израснал в Западна Германия и там тези промени не се усетиха толкоз мощно. Същественото се случи на Изток.
По-голямата злополука в моя живот беше 11 септември. Ден, след който моята вяра, народ, моето завещание, станаха рискови. Аз самият бях станал токсичен.
Другата злополука е пандемията и това чувство, че са откраднали живота ми. Но това май го изпитваме всички. Както споделя Ерих Фром, задачата на актьора е да допира точно груповото подсъзнание. В този смисъл, ние сякаш към момента не разбираме какво ни се е случило. Задачата на изкуството е да улесни този развой.
Снимка: Даниел Димитров
Аз в действителност съм уверен, че към момента не знаем нищо за резултатите върху логиката на психиката, върху обществото и върху живота ни като цяло.
Тази отрова от 11 септември има ли я още – във Вас и към Вас?
- Разбира се. Аз съм израснал по време на Студената война. Бях доста млад, когато се случи 11 септември. Ужасът от нуклеарен Холокост може да е маркирал детството ми, само че след края на Студената война настъпи някакъв къс интервал на мир. След това обаче трябваше да се откри някакъв нов зложелател и това се оказаха моите хора – аз, с моите вярвания и моето завещание...
Спомням си доста ясно момента, в който паднаха кулите близнаци на Световния търговски център. Аз не съм бил боец, изпълнявах социална работа – грижех се за една стара жена. Бях у тях, когато по малкия екран споделиха, че бомбардират Ню Йорк. Вече беше паднала едната кула. Помня, че брачният партньор на тази жена стартира да се смее с глас, съвсем оглупял, обърна се към мен и сподели: „ Толкова се веселя, че това не е моята война. Това е твоята война “.
Тогава бях на 18-19 години. И в някакъв смисъл, отстоянието сред тези две кули е маркирало доста мощно живота ми...
Какво Ви натъжава през днешния ден?
- Не единствено тук, в България, само че и в Германия, и в Щатите, има едно необичайно събитие и едно необичайно чувство, че не живеем в една действителност. Една част от хората имат вяра на науката, биологията, медицината, вакиснацията и това, че те ни дават принадлежности да преодолеем пандемията и ще ни разрешат да се погрижим за себе си. В друга, паралелна и безусловно противополжна действителност господства убеждението, че всичко е неистина, операция, надзор.
Това, от което в действителност ме боли, е, че строим паралелни действителности. Това престояване в изолирани балони понижава опцията за разговор. Струва ми се, че най-опасното, което може да се случи с едно общество, е частите му да не населяват едно и също пространство.
Последният въпрос е сходен на предходния, само че с противоположен знак – какво Ви носи наслада?
- Скалното катерене. Нищо друго. Харесва ми, тъй като, когато катериш, не можеш да мислиш, а когато започнеш да мислиш – падаш. Катеря единствено в зали. Мразя природата, тя е надценена!
Снимка: Даниел Димитров
Бурхан Курбани е роден през 1980 година в Еркеленц, Северен Рейн-Вестфалия, Германия. Той е режисьор и сценарист, чийто гений е видян с помощта на филмите „ Ние сме млади, ние сме мощни “ (2014), „ Берлин Александерплац “ (2020) и Shahada (2010). Носител е на премията на „ Синелибри “ (2020) за най-хубава литературна акомодация – за кино лентата „ Берлин Александерплац “, по монументалния разказ на Алфред Дьоблин, копродукция на Германия, Нидерландия, Франция, Канада.
„ Берлин Александерплац “ е почетен с още 13 награди и 19 номинации, измежду които Европейска кино премия (2020) за композитора Даша Дауенхауер и номинации за сюжет и постановка, номинация „ Златна мечка “ (2020) за най-хубав филм и номинация „ Теди “ за най-хубав игрален филм от „ Берлинале “. Има още 10 номинации за Германските кино награди (2020) и премия от Международния кино фестивал в Ротердам.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ