Справедливият гняв на публициста
Когато излезе първият том на " Гневни летописи ", написах: " Стиснете ръката на Борис Данков за дързостта му да събере в томче публицистиката си в " Дума ". Защото отпечатаното от него във вестника по този начин минава в друго " агрегатно положение " ; антрефилетата, както самичък назовава творенията си, излизат от предишното и заживяват нов живот. И потвърждават, че същинският вестник не е единствено хартиен притежател на информация, само че и нещо по-трайно и по-въздействащо. И още - че има морал в публицистиката. "
Борето не си оставя коня в реката, продължи " да се гневи " и ето в ръцете на читателите е и вторият том на " Гневни летописи ", издание още веднъж на " Захарий Стоянов ". Със заглавието си е уцелил десетката. Макар " летописи " да не е дума прочувствено оцветена, тя припомня за нещичко от вестникарството, в което Борис Данков не поминуваше, то бе за него орис. Неговите есета, публикации, реплики и доста постоянно чистокръвни филипики, подредени и датирани в сборници, наречени непретенциозно " летописи ", се трансформират в живописен документ за мътните времена, в които българинът изпадна от каруцата на Бога, в случай че вземем назаем облика на Радичков. И тъкмо затуй словото на Борис Данков не може да бъде друго с изключение на " яростно ", тъй като тия мътни времена, които може и безвремие да назовем, ще останат в историята като " темна темнилка ". А още, Борето е човек с непосредствен темперамент, споделя каквото му е на устата, нему са непознати примиренчеството, угодничеството, нагаждачеството. Скрито-свито няма. Поетът в него може да бъде и различен - поетичен, покъртителен, мистериозен даже, само че вестникарят е боец, тореадор на публицистичното слово и нищо не може да възпре справедливия му яд. Повече сякаш узнах за него, влизайки в " Колибарски сънища ", стиховете в стихосбирката му ми подсказаха, че самотията в планината и сложното съществуване на колибарите, както и опитите това съществуване да се осмисли, градят характери, които мощно любят и ненавиждат. Но в публицистиката не е значима единствено тоналността, нашият създател е с богата осведоменост и с непресъхваща ученолюбивост към литературата и изкуството, към културологията и народопсихологията, това умъдрява антрефилетата му и убеждава читателя в тезите му. Данков постоянно е дишал въздух, кондензиран с хрумвания, неговата честност към " лявото " не е сляпо подражателство. Вождовете и партийната аристокрация не са по усета му, за него светая светих е идеалът. Не вади думите от джобовете си, реди ги с непогрешим нюх за смисъла и за въздействието на словото.
Публицистът Борис Данков пи от извора на Стефан Продев и началните остри бележки в първия том бяха от славната графа " Ние отново сме тук! " - филипики за " неистовото пране на предишното ", за събарянето на монументи и поругаването на исторически светини, за опитите да се зачеркне " позорното завещание " на социализма. Но тая " скулптурна гражданска война " сякаш няма край. И отново Данков точи острото си перо против вандалите: " Ама то не бяха самомнителен халосии и политически извъртания, журналистически дърдорения и празнословни трудове. Какъв " попарт " били сътворили незнайните " майстори на графити " върху паметника на Съветската армия; какъв брой доста им приличали на съветските воини " облеклата на американските комиксови герои ".
Много " гневни редове " публицистът е посветил на издевателствата на вандали над паметниците, на изчезналото българско възприятие за историзъм, на похищенията върху националната ни памет, на опитите да се вършат нови демократични и неомодернистични прочити на предишното, на пренаписването на учебниците по история и литература в услуга на " мощните на деня ", на похищенията върху националната ни еднаквост, на отцеругателството и родоотстъпничеството. Те са зов и против бездуховността и безпаметността, против лъжереформите в културата и реституцията на музеи и монументи.
Публицистичният нюх на сътрудника Данков е в кръвта му от по-прежно време - още като публицист в " Народна юноша ", в " Работническо дело " и като сътрудник на вестника във Варшава потвърди това. Той даже отиде по-далеко, опита се да изследва от вътрешната страна българската журналистика - интервюира най-известните майстори в този род и издаде книга, която звучи като изцяло проучване. Така че той е пил от чисти извори на публицистиката. Читателите на " Дума " познават чудесно Борис Данков от многогодишните му старания в " Пегас " - единственото оживяло приложение за литература и изкуство в печата. То надживя доста други, може би тъй като е най-добре списваното издание от този жанр. Това не е моя оценка, а на цялото писателско войнство. Дори създатели, на които редакторът на " Пегас " -а не е одобрявал текстове поради художествени недостатъци, не си кривят душата. Продължавам с " Пегас " -а, тъй като на неговата първа страница години наред се раждаха " гроздовете на гнева " на нашия човек.
Ето няколко заглавия от втория том на гневните му летописи: " Какво не прозря Христо Ботев? ", " Българските сериали кучета ги яли ", " Вари го, дами го, все новобогаташ ", " Тъпан за слепи и глухи ", " Не лае куче на празна ясла ", " Американците ряпа да ядат ", " Четиво за ахмаци и султански бардаци ", " Риза за бедния, бълха от богатия ", " Как насмалко не станах мормон ", " Интересът и фесът ", " Самоубиха България! ", " Гавра с Вапцаров ", " Товарищ Бойко, вы большой ученый ", " Кон с капаци чете Вапцаров ", " Яли, пили и... разкрили ", " Дисниленд Борисов " " Мюнхаузен е жив ", " Давутоглу и ибрикчиите ", " Б. Б. върху килимчето на Ердоган ", " Куче мъник джавка против Русия " и други Заглавията подсказват какъв брой е разнообразна тематиката в книгата. Ще се спра единствено на първото от упоменатите.
Нашият създател има дързостта да застане пред демографската бездна, която зее пред България. Политици се вършат, че не я виждат. " Нелепо е, че народът ни продължава да тъне в беднотия, обезсърчение, в незнание и заспалост, без да подозира, че България стои над бездна, страховита бездна, в която, в случай че се оставим да се сринем, да пропаднем, може заедно да се претопим и изчезнем... "
Такава е ролята на писателя родолюбец, да бие камбаната, да тревожи душите, да буди от летаргията... А на Данковото буйно родолюбие имам вяра. Неговият национализъм не е професионалният, който става за вземане-даване.
Ровейки се всред заглавията в книгата, зърнах няколко от един вид: " Обрулената страна ", " Асоциалната страна ", " Държавата мащеха " и " Държавата Вувузелия ". Ще рече, че Данков хубавичко се е заел да ни покаже в каква страна живеем. После окото ми се спря върху " Бедни-богати ". Първите редове: " 36 на 100 българи, или 2,5 милиона души, живеят в така наречен сива беднотия... " Сиреч народът живее в неплатежоспособност. Да не преставам ли?! Какво да се прави, като " Животът е другаде " (така се назовава известната книга на Милан Кундера).
Шпагата на Данков не ръждясва в канията, протичащото се към нас постоянно го кара да я размаха и да насочи острието й към едного или другиго. Тушовете му попадат, разбираемо, най-често в телата на президента, премиера, министрите, депутатите (обитатели на политическия бардак), само че пробождат и партийни мижитурки, политически зомбита, мними демократи, набедени " европеисти ", разнокалибрени реформатори, постмодернисти, лъжеисторици, пишман литературни критици и изкуствоведи, дървени философи, манипулатори на публичното схващане... На словесната му шпага се нанизват и такива феномени като раболепието, васалския синдром, парвенющината, мунчовщината, прогресиращата дивотия (като " Биг Брадър " ), бездарната долнопробност, снобизмът и други нашенски гьонсуратщини.
В общия пъзел от словесни парчета (те не са като части от баница, всеки от тях е приключено произведение) не бих подминал на едра тропоска антрефилетата за гаврите с българския език, за латинизацията на родното слово, за сепаратистките хрумвания за отделяне на " помашки език " и " помашки етнос ", за ориста на книгата и обременеността й с Данък добавена стойност, за ролята на Историята (слугиня или любовница!), в отбрана на Поезията (тя не е известна банка!) и така нататък В книгата има блестящи есета като " Илия Бешков и нашето време ", " Добре че не е жив Алеко ", " Анадолски сън ", " Вечният Ботев ", " Апостоле???? ", " Отваряйте си очите " (по есето " Разбунтуваният човек " на Албер Камю), " Прочетете най-малко Чомски ", " Гражданинът Валери ", " Къде сте, поети от публика 272? ", " Препрочитайки Канети " и други, които разкриват ерудицията, литературната просвета, мъдростта на създателя, само че и умеенето му спестовно, тъкмо и безапелационно да реди думите по този начин, че да удивлява.
Борис Данков води война със скопските " историчари " и пишман " филолози ", с цел да им рече: " Вземете си Александър Македонски, само че не крадете нашата история! ". Край Вардара излиза пиратско издание на разказ на Димитър Талев на " македонски " и Борис Данков незабавно реагира, протягат ръка и върху Вапцаров, и нашият човек не им остава задължен.
Трудно сдържа Борето гнева си, когато се сблъсква с гаврите с Ботев, Левски Вазов, Яворов, има поредност от блестящи филипики против похищенията към Вапцаров от непознати и свои. Данков води война непрестанно както против пошлостта и комерсиализирането, по този начин и против деянията на нихилизъм, отродяване и обезбългаряване. Но не губи вярата си в интелигенцията. Убеден е, че е обречена на безконечна омраза с властта, само че както споделя Сергей Михалков, тя въпреки всичко е " иконостасът на нацията ". Публицистиката е и летопис, на Борис Данков му се наложи да летописва " кърджалийското и даалийското време, в което изстрадваме хероически демокрацията ".
Борето не си оставя коня в реката, продължи " да се гневи " и ето в ръцете на читателите е и вторият том на " Гневни летописи ", издание още веднъж на " Захарий Стоянов ". Със заглавието си е уцелил десетката. Макар " летописи " да не е дума прочувствено оцветена, тя припомня за нещичко от вестникарството, в което Борис Данков не поминуваше, то бе за него орис. Неговите есета, публикации, реплики и доста постоянно чистокръвни филипики, подредени и датирани в сборници, наречени непретенциозно " летописи ", се трансформират в живописен документ за мътните времена, в които българинът изпадна от каруцата на Бога, в случай че вземем назаем облика на Радичков. И тъкмо затуй словото на Борис Данков не може да бъде друго с изключение на " яростно ", тъй като тия мътни времена, които може и безвремие да назовем, ще останат в историята като " темна темнилка ". А още, Борето е човек с непосредствен темперамент, споделя каквото му е на устата, нему са непознати примиренчеството, угодничеството, нагаждачеството. Скрито-свито няма. Поетът в него може да бъде и различен - поетичен, покъртителен, мистериозен даже, само че вестникарят е боец, тореадор на публицистичното слово и нищо не може да възпре справедливия му яд. Повече сякаш узнах за него, влизайки в " Колибарски сънища ", стиховете в стихосбирката му ми подсказаха, че самотията в планината и сложното съществуване на колибарите, както и опитите това съществуване да се осмисли, градят характери, които мощно любят и ненавиждат. Но в публицистиката не е значима единствено тоналността, нашият създател е с богата осведоменост и с непресъхваща ученолюбивост към литературата и изкуството, към културологията и народопсихологията, това умъдрява антрефилетата му и убеждава читателя в тезите му. Данков постоянно е дишал въздух, кондензиран с хрумвания, неговата честност към " лявото " не е сляпо подражателство. Вождовете и партийната аристокрация не са по усета му, за него светая светих е идеалът. Не вади думите от джобовете си, реди ги с непогрешим нюх за смисъла и за въздействието на словото.
Публицистът Борис Данков пи от извора на Стефан Продев и началните остри бележки в първия том бяха от славната графа " Ние отново сме тук! " - филипики за " неистовото пране на предишното ", за събарянето на монументи и поругаването на исторически светини, за опитите да се зачеркне " позорното завещание " на социализма. Но тая " скулптурна гражданска война " сякаш няма край. И отново Данков точи острото си перо против вандалите: " Ама то не бяха самомнителен халосии и политически извъртания, журналистически дърдорения и празнословни трудове. Какъв " попарт " били сътворили незнайните " майстори на графити " върху паметника на Съветската армия; какъв брой доста им приличали на съветските воини " облеклата на американските комиксови герои ".
Много " гневни редове " публицистът е посветил на издевателствата на вандали над паметниците, на изчезналото българско възприятие за историзъм, на похищенията върху националната ни памет, на опитите да се вършат нови демократични и неомодернистични прочити на предишното, на пренаписването на учебниците по история и литература в услуга на " мощните на деня ", на похищенията върху националната ни еднаквост, на отцеругателството и родоотстъпничеството. Те са зов и против бездуховността и безпаметността, против лъжереформите в културата и реституцията на музеи и монументи.
Публицистичният нюх на сътрудника Данков е в кръвта му от по-прежно време - още като публицист в " Народна юноша ", в " Работническо дело " и като сътрудник на вестника във Варшава потвърди това. Той даже отиде по-далеко, опита се да изследва от вътрешната страна българската журналистика - интервюира най-известните майстори в този род и издаде книга, която звучи като изцяло проучване. Така че той е пил от чисти извори на публицистиката. Читателите на " Дума " познават чудесно Борис Данков от многогодишните му старания в " Пегас " - единственото оживяло приложение за литература и изкуство в печата. То надживя доста други, може би тъй като е най-добре списваното издание от този жанр. Това не е моя оценка, а на цялото писателско войнство. Дори създатели, на които редакторът на " Пегас " -а не е одобрявал текстове поради художествени недостатъци, не си кривят душата. Продължавам с " Пегас " -а, тъй като на неговата първа страница години наред се раждаха " гроздовете на гнева " на нашия човек.
Ето няколко заглавия от втория том на гневните му летописи: " Какво не прозря Христо Ботев? ", " Българските сериали кучета ги яли ", " Вари го, дами го, все новобогаташ ", " Тъпан за слепи и глухи ", " Не лае куче на празна ясла ", " Американците ряпа да ядат ", " Четиво за ахмаци и султански бардаци ", " Риза за бедния, бълха от богатия ", " Как насмалко не станах мормон ", " Интересът и фесът ", " Самоубиха България! ", " Гавра с Вапцаров ", " Товарищ Бойко, вы большой ученый ", " Кон с капаци чете Вапцаров ", " Яли, пили и... разкрили ", " Дисниленд Борисов " " Мюнхаузен е жив ", " Давутоглу и ибрикчиите ", " Б. Б. върху килимчето на Ердоган ", " Куче мъник джавка против Русия " и други Заглавията подсказват какъв брой е разнообразна тематиката в книгата. Ще се спра единствено на първото от упоменатите.
Нашият създател има дързостта да застане пред демографската бездна, която зее пред България. Политици се вършат, че не я виждат. " Нелепо е, че народът ни продължава да тъне в беднотия, обезсърчение, в незнание и заспалост, без да подозира, че България стои над бездна, страховита бездна, в която, в случай че се оставим да се сринем, да пропаднем, може заедно да се претопим и изчезнем... "
Такава е ролята на писателя родолюбец, да бие камбаната, да тревожи душите, да буди от летаргията... А на Данковото буйно родолюбие имам вяра. Неговият национализъм не е професионалният, който става за вземане-даване.
Ровейки се всред заглавията в книгата, зърнах няколко от един вид: " Обрулената страна ", " Асоциалната страна ", " Държавата мащеха " и " Държавата Вувузелия ". Ще рече, че Данков хубавичко се е заел да ни покаже в каква страна живеем. После окото ми се спря върху " Бедни-богати ". Първите редове: " 36 на 100 българи, или 2,5 милиона души, живеят в така наречен сива беднотия... " Сиреч народът живее в неплатежоспособност. Да не преставам ли?! Какво да се прави, като " Животът е другаде " (така се назовава известната книга на Милан Кундера).
Шпагата на Данков не ръждясва в канията, протичащото се към нас постоянно го кара да я размаха и да насочи острието й към едного или другиго. Тушовете му попадат, разбираемо, най-често в телата на президента, премиера, министрите, депутатите (обитатели на политическия бардак), само че пробождат и партийни мижитурки, политически зомбита, мними демократи, набедени " европеисти ", разнокалибрени реформатори, постмодернисти, лъжеисторици, пишман литературни критици и изкуствоведи, дървени философи, манипулатори на публичното схващане... На словесната му шпага се нанизват и такива феномени като раболепието, васалския синдром, парвенющината, мунчовщината, прогресиращата дивотия (като " Биг Брадър " ), бездарната долнопробност, снобизмът и други нашенски гьонсуратщини.
В общия пъзел от словесни парчета (те не са като части от баница, всеки от тях е приключено произведение) не бих подминал на едра тропоска антрефилетата за гаврите с българския език, за латинизацията на родното слово, за сепаратистките хрумвания за отделяне на " помашки език " и " помашки етнос ", за ориста на книгата и обременеността й с Данък добавена стойност, за ролята на Историята (слугиня или любовница!), в отбрана на Поезията (тя не е известна банка!) и така нататък В книгата има блестящи есета като " Илия Бешков и нашето време ", " Добре че не е жив Алеко ", " Анадолски сън ", " Вечният Ботев ", " Апостоле???? ", " Отваряйте си очите " (по есето " Разбунтуваният човек " на Албер Камю), " Прочетете най-малко Чомски ", " Гражданинът Валери ", " Къде сте, поети от публика 272? ", " Препрочитайки Канети " и други, които разкриват ерудицията, литературната просвета, мъдростта на създателя, само че и умеенето му спестовно, тъкмо и безапелационно да реди думите по този начин, че да удивлява.
Борис Данков води война със скопските " историчари " и пишман " филолози ", с цел да им рече: " Вземете си Александър Македонски, само че не крадете нашата история! ". Край Вардара излиза пиратско издание на разказ на Димитър Талев на " македонски " и Борис Данков незабавно реагира, протягат ръка и върху Вапцаров, и нашият човек не им остава задължен.
Трудно сдържа Борето гнева си, когато се сблъсква с гаврите с Ботев, Левски Вазов, Яворов, има поредност от блестящи филипики против похищенията към Вапцаров от непознати и свои. Данков води война непрестанно както против пошлостта и комерсиализирането, по този начин и против деянията на нихилизъм, отродяване и обезбългаряване. Но не губи вярата си в интелигенцията. Убеден е, че е обречена на безконечна омраза с властта, само че както споделя Сергей Михалков, тя въпреки всичко е " иконостасът на нацията ". Публицистиката е и летопис, на Борис Данков му се наложи да летописва " кърджалийското и даалийското време, в което изстрадваме хероически демокрацията ".
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ