Вежди Рашидов се изживява като бейлербей на културата
- Когато и да бъде поискана оставката на Вежди Рашидов от публични постове – все ще е късно; само че тя не се желае за пръв път. Защо тъкмо вие и за какво тъкмо в този момент?
- Подписаният от господин Рашидов текст „ За чистотата на духа и търговията с медийни услуги “ се появи във вестник „ Труд “ на 28.06.2020 година Първият ми извод бе: „ Този човек се тресе от боязън “. Усетил е колко рисково привидна е „ дълбоката тишина “, в която съгласно него е въдворена мислещата част от обществото. Уплашеният игнорант става коренно необмислен. Директно – по персонални имена, по институции, по съсловни групи – са обругани „ враговете “ и посочени „ верните “. Ако бе позиция на частно лице, не би било обезпокоително: всеки има независимост да споделя какво той персонално мисли. Но господин Рашидов е ръководител на Комисията по просвета и медии в Народно събрание. В нашата политическа реалност по този начин форматирани думи на по този начин овластена личност са директно деяние по унищожаване на „ врагове “. Смути ме неналичието на реакция. Противопоставиха се всичко на всичко една медия – „ Площад Славейков “, управлението на Софийския университет и проф. Александър Кьосев. Оглушително бе мълчанието на политиците от всички бои. Инициирах петицията за отдръпването му от комисията, с цел да разоблича илюзията, че неговите присъди могат да минат за общовалидни в културната общественост.
- И преди тази публикация той е правил опити да дели българските интелектуалци на „ ваши “ и „ наши “. Още през 2014 година, като министър на културата, имаше петиция за свалянето му от поста; незабавно се откриха „ контраинтелектуалци “ – най-вече шефове, доста от които заемат постовете си и до момента – да го поддържат.
- Сегашната петиция изведе на показ едно притеснително положение. От 1281 действително подкрепили я в първата седмица 218 са решили да не демонстрират обществено името си. Това е израз на оневинен боязън от гонене и наказания. Немалко от тези хора ми се обадиха. Всички работят в държавни културни институции и в избрани видове медии. Такъв всеобщ боязън би трябвало да е неосъществим в общество, именуващо се демократично.
- Реториката на Рашидов и сие носи ясно белезите на отминали времена. Като стартираме от описите на „ неблагонадеждните “ и продължим с фраза от подкрепилите го в оня въпросен случай културни дейци: " С новите направления за креативна продуктивност се сътвориха за първи път и действителни тласъци за по-голяма креативна независимост и разпоредителност ". Да потъркаме очи, с цел да се уверим коя година сме?
- Потъркайте ги добре, с цел да видите, че не живеете в предишното. Пак е безобразно, само че не е напълно същото. Комунистическите деребеи си фантазираха, че ръководството им се основава върху научна идеология. Затова имаха някакъв почит към науката и изкуствата. Дори когато подбудите бяха някакви други, репресиите против създатели или творби имаха декларирано идеологически претекст. Сегашните деребеи са движени само от персоналния си благоутробен интерес. В една клиентелистка конструкция той компактно съответствува с политическия. В листата на „ неблагонадеждните “ влиза всеки, който го заплашва. Без оглед на сферата, в която той се осъществя, и още по-малко предвид на идеологии, интелектуални позиции, културен престиж и сходни „ нелепости “. Общото за двата случая е, че качествата и качествата нямат никакво значение.
- Сега, като ръководител на Комисията по просвета и медии, лицето може да вреди освен на културата, а и на медиите. Фактът, че сходен памфлет излиза в огромен всекидневник, приказва и за тяхното положение, за жалост...
- В текста си господин Рашидов хвали основаните през 1990 година от Петьо Блъсков и Тошо Тошев „ първи свободни и демократични медии “. Трезво гледано, свободата им се изливаше в разграничаване от силата на обстоятелството, загърбване на всевъзможни справедливи критерии, опростачване на обществения език. Масов през днешния ден, този модел улеснява властовото преодоляване или корумпирането на медии. Стимулирането на срамно ниско умствено равнище в тях е трайна политика. Такива медии стават инструмент за очерняне, заплашване, заличаване. Следването на господин Рашидовите насъсквания води към съкращаване на необятен набор от капацитета на българската просвета, рушене на високите ѝ равнища.
- Видимо е озлоблението на Вежди Рашидов към неколцина академични преподаватели. Какво има да дели той с научната общественост?
- Тук страхът идва от невъзможността да им стъпи на врата, да озапти тяхното въздействие. Опитва се да „ дели “ нещо с тях, сплетничейки за „ пришити професорски звания, каквито през днешния ден се раздават наляво и надясно “. Въпреки придадените му почетни университетски трофеи или пък тъкмо поради това, господин Рашидов е цялостен профан във връзка с университетския етос. Има и по-сериозни проблеми. Той написа: „ Само бездарието на едни потвърждава гения на други “. Това е кредото на посредственяка. Окаяникът няма от кое място да знае, че действителният гений не следва от съпоставения, не може да застава на непознато място и не предстои на подмяна с нечий различен.
- Петицията е към този момент подкрепена от много съществени имена – писатели, критици, режисьори, артисти, публицисти, преподаватели... Очаквате ли автентичен резултат от нея? Тя съответствува по време – казвате, инцидентно – с всеобщите митинги на улицата против цялото ръководство на Борисов.
- Наистина инцидентно. Когато на 9 юли сутринта оповестих петицията, не можех да зная, че вечерта ще избухнат митинги. Но не са ли претекстовете им сходни – гадност от форми на надменност и цинизъм, от внушаването на невъзможност и боязън, от безскрупулния думбазлък. Показваме, че ни има и че не сме им се предали. Петицията е подкрепена от представители на всички генерации и етноси, носители на всевъзможни политически и светогледни настройки. Назова ли имена, образува се един звезден тим на българската просвета. А за ефекта… Във всеки случай бездействието на парламентаристите от всички групи, отводът им да отстранят господин Рашидов от Комисията по просвета и медии демонстрира, че неговият разгром се афишира за публична държавна политика. Разкрива държавническо обмисляне на културна злополука за България. Което е срам.
- Като водещ медиевист, смятате ли, че имаме шанс да излезем от този пусти византийско-османски властови модел, който е изненадващо резистентен у нас и до през днешния ден?
- По-точно от османското „ рационализиране “ на византийския. Там султанът е притежател на цялата територия и участта на всички е в ръката му. Такова е самочувствието на господин Борисов. Отговорни само пред султана са шефовете на еялети. Г-н Рашидов се изживява като бейлербей на еялет Култура. Затова отъждествява персоналните си пристрастия с властовата си позиция и упражнява това равенство в своето „ свободно слово “. „ Не може в последна сметка да ме обичат всички, аз не съм държанка на целия свят “, споделя той във връзка на петицията. Личното и политическото са се слели в еротична фамилиарност. През XXI в. подобен вид властване е позор в свободна Европа и зачертаване на демократичните практики в България. Гадаещите за претекстовете на настоящето неодобрение следва да прозрат, че то не е против едни партии или лица в интерес на други, а срещу налагания остарял модел на ръководство с неговия корупционен темперамент.
- Освен като академик ви познаваме и като наблюдаващ на театралната ни сцена. Тревожи ли ви методът, по който пандемията се отрази на живото изкуство? Плюсовете да гледаш топтеатър от целия свят против минуса да го гледаш през екранчето, а не да съпреживяваш?
- Няма същински театрал, който да не се тревожи. И аз обичам да виждам филмирани театрални шедьоври, давайки си обаче ясна сметка, че това е различен вид творчество, изискващо кинотехники във всеки съставен елемент и разчитащо на различен вид внушения. Ако резултатът е сполучлив, той по-скоро се числи към друго изкуство. Българската политика на финансиране на театрите, под чийто диктат залите от ден на ден се изпълват с нетеатрална аудитория, замъглява погледа за едно аксиоматично състояние. Същински театралният фен е сътворец, съсъздател на спектакъла. Но той е подобен с живото си наличие и съучастничество. Докато мислим за театъра като за живо изкуство, в което действителното наличие на създателя е наложително, неналичието на фена сътрудник е трагично разрушителна.
- Изобщо по какъв начин вие, философите, гледате на сполетялата ни световна опасност? Дойде ли времето за оценки и прогнози?
- Коронапаниката на първо място откри и изостри една дълбока антропологическа рецесия. Съвременният човек се оказа всеобщо подготвен да мисли за себе си единствено като за тяло, като за живо месо и нищо друго. В името на чисто телесното си „ величие “ той с неподозирана лекост стартира да се отхвърля от основни измерения на човешкото, както и от фундаментални свободи и права, въображаеми в демократичните общества за естествени. Това е същинското поражение. Не запознат съм стопанска система и не вземам участие директно в политиката, само че съм добър в специалността си и познавам нейната история. Говоря от този небосвод: Когато здравната паника изтласка всичкознайните медийни шамани и извика на тяхно място специалисти, закономерно в този интервал това бяха експерти по медицина, биология, химия и така нататък Публично се заприказва, че филантропичните и обществените учени, психолозите, психиатрите и така нататък би трябвало да си затварят устите. Такива гласове идваха – за техен позор – и от университетските среди. Погледнем ли предишното на европейското човечество обаче, елементарно ще се убедим, че извеждането от сходни пропадания на човешкото постоянно е било дело на по този начин профилирани мислители. Хуманитарите ще посочат изхода и от това злополучие.
- Подписаният от господин Рашидов текст „ За чистотата на духа и търговията с медийни услуги “ се появи във вестник „ Труд “ на 28.06.2020 година Първият ми извод бе: „ Този човек се тресе от боязън “. Усетил е колко рисково привидна е „ дълбоката тишина “, в която съгласно него е въдворена мислещата част от обществото. Уплашеният игнорант става коренно необмислен. Директно – по персонални имена, по институции, по съсловни групи – са обругани „ враговете “ и посочени „ верните “. Ако бе позиция на частно лице, не би било обезпокоително: всеки има независимост да споделя какво той персонално мисли. Но господин Рашидов е ръководител на Комисията по просвета и медии в Народно събрание. В нашата политическа реалност по този начин форматирани думи на по този начин овластена личност са директно деяние по унищожаване на „ врагове “. Смути ме неналичието на реакция. Противопоставиха се всичко на всичко една медия – „ Площад Славейков “, управлението на Софийския университет и проф. Александър Кьосев. Оглушително бе мълчанието на политиците от всички бои. Инициирах петицията за отдръпването му от комисията, с цел да разоблича илюзията, че неговите присъди могат да минат за общовалидни в културната общественост.
- И преди тази публикация той е правил опити да дели българските интелектуалци на „ ваши “ и „ наши “. Още през 2014 година, като министър на културата, имаше петиция за свалянето му от поста; незабавно се откриха „ контраинтелектуалци “ – най-вече шефове, доста от които заемат постовете си и до момента – да го поддържат.
- Сегашната петиция изведе на показ едно притеснително положение. От 1281 действително подкрепили я в първата седмица 218 са решили да не демонстрират обществено името си. Това е израз на оневинен боязън от гонене и наказания. Немалко от тези хора ми се обадиха. Всички работят в държавни културни институции и в избрани видове медии. Такъв всеобщ боязън би трябвало да е неосъществим в общество, именуващо се демократично.
- Реториката на Рашидов и сие носи ясно белезите на отминали времена. Като стартираме от описите на „ неблагонадеждните “ и продължим с фраза от подкрепилите го в оня въпросен случай културни дейци: " С новите направления за креативна продуктивност се сътвориха за първи път и действителни тласъци за по-голяма креативна независимост и разпоредителност ". Да потъркаме очи, с цел да се уверим коя година сме?
- Потъркайте ги добре, с цел да видите, че не живеете в предишното. Пак е безобразно, само че не е напълно същото. Комунистическите деребеи си фантазираха, че ръководството им се основава върху научна идеология. Затова имаха някакъв почит към науката и изкуствата. Дори когато подбудите бяха някакви други, репресиите против създатели или творби имаха декларирано идеологически претекст. Сегашните деребеи са движени само от персоналния си благоутробен интерес. В една клиентелистка конструкция той компактно съответствува с политическия. В листата на „ неблагонадеждните “ влиза всеки, който го заплашва. Без оглед на сферата, в която той се осъществя, и още по-малко предвид на идеологии, интелектуални позиции, културен престиж и сходни „ нелепости “. Общото за двата случая е, че качествата и качествата нямат никакво значение.
- Сега, като ръководител на Комисията по просвета и медии, лицето може да вреди освен на културата, а и на медиите. Фактът, че сходен памфлет излиза в огромен всекидневник, приказва и за тяхното положение, за жалост...
- В текста си господин Рашидов хвали основаните през 1990 година от Петьо Блъсков и Тошо Тошев „ първи свободни и демократични медии “. Трезво гледано, свободата им се изливаше в разграничаване от силата на обстоятелството, загърбване на всевъзможни справедливи критерии, опростачване на обществения език. Масов през днешния ден, този модел улеснява властовото преодоляване или корумпирането на медии. Стимулирането на срамно ниско умствено равнище в тях е трайна политика. Такива медии стават инструмент за очерняне, заплашване, заличаване. Следването на господин Рашидовите насъсквания води към съкращаване на необятен набор от капацитета на българската просвета, рушене на високите ѝ равнища.
- Видимо е озлоблението на Вежди Рашидов към неколцина академични преподаватели. Какво има да дели той с научната общественост?
- Тук страхът идва от невъзможността да им стъпи на врата, да озапти тяхното въздействие. Опитва се да „ дели “ нещо с тях, сплетничейки за „ пришити професорски звания, каквито през днешния ден се раздават наляво и надясно “. Въпреки придадените му почетни университетски трофеи или пък тъкмо поради това, господин Рашидов е цялостен профан във връзка с университетския етос. Има и по-сериозни проблеми. Той написа: „ Само бездарието на едни потвърждава гения на други “. Това е кредото на посредственяка. Окаяникът няма от кое място да знае, че действителният гений не следва от съпоставения, не може да застава на непознато място и не предстои на подмяна с нечий различен.
- Петицията е към този момент подкрепена от много съществени имена – писатели, критици, режисьори, артисти, публицисти, преподаватели... Очаквате ли автентичен резултат от нея? Тя съответствува по време – казвате, инцидентно – с всеобщите митинги на улицата против цялото ръководство на Борисов.
- Наистина инцидентно. Когато на 9 юли сутринта оповестих петицията, не можех да зная, че вечерта ще избухнат митинги. Но не са ли претекстовете им сходни – гадност от форми на надменност и цинизъм, от внушаването на невъзможност и боязън, от безскрупулния думбазлък. Показваме, че ни има и че не сме им се предали. Петицията е подкрепена от представители на всички генерации и етноси, носители на всевъзможни политически и светогледни настройки. Назова ли имена, образува се един звезден тим на българската просвета. А за ефекта… Във всеки случай бездействието на парламентаристите от всички групи, отводът им да отстранят господин Рашидов от Комисията по просвета и медии демонстрира, че неговият разгром се афишира за публична държавна политика. Разкрива държавническо обмисляне на културна злополука за България. Което е срам.
- Като водещ медиевист, смятате ли, че имаме шанс да излезем от този пусти византийско-османски властови модел, който е изненадващо резистентен у нас и до през днешния ден?
- По-точно от османското „ рационализиране “ на византийския. Там султанът е притежател на цялата територия и участта на всички е в ръката му. Такова е самочувствието на господин Борисов. Отговорни само пред султана са шефовете на еялети. Г-н Рашидов се изживява като бейлербей на еялет Култура. Затова отъждествява персоналните си пристрастия с властовата си позиция и упражнява това равенство в своето „ свободно слово “. „ Не може в последна сметка да ме обичат всички, аз не съм държанка на целия свят “, споделя той във връзка на петицията. Личното и политическото са се слели в еротична фамилиарност. През XXI в. подобен вид властване е позор в свободна Европа и зачертаване на демократичните практики в България. Гадаещите за претекстовете на настоящето неодобрение следва да прозрат, че то не е против едни партии или лица в интерес на други, а срещу налагания остарял модел на ръководство с неговия корупционен темперамент.
- Освен като академик ви познаваме и като наблюдаващ на театралната ни сцена. Тревожи ли ви методът, по който пандемията се отрази на живото изкуство? Плюсовете да гледаш топтеатър от целия свят против минуса да го гледаш през екранчето, а не да съпреживяваш?
- Няма същински театрал, който да не се тревожи. И аз обичам да виждам филмирани театрални шедьоври, давайки си обаче ясна сметка, че това е различен вид творчество, изискващо кинотехники във всеки съставен елемент и разчитащо на различен вид внушения. Ако резултатът е сполучлив, той по-скоро се числи към друго изкуство. Българската политика на финансиране на театрите, под чийто диктат залите от ден на ден се изпълват с нетеатрална аудитория, замъглява погледа за едно аксиоматично състояние. Същински театралният фен е сътворец, съсъздател на спектакъла. Но той е подобен с живото си наличие и съучастничество. Докато мислим за театъра като за живо изкуство, в което действителното наличие на създателя е наложително, неналичието на фена сътрудник е трагично разрушителна.
- Изобщо по какъв начин вие, философите, гледате на сполетялата ни световна опасност? Дойде ли времето за оценки и прогнози?
- Коронапаниката на първо място откри и изостри една дълбока антропологическа рецесия. Съвременният човек се оказа всеобщо подготвен да мисли за себе си единствено като за тяло, като за живо месо и нищо друго. В името на чисто телесното си „ величие “ той с неподозирана лекост стартира да се отхвърля от основни измерения на човешкото, както и от фундаментални свободи и права, въображаеми в демократичните общества за естествени. Това е същинското поражение. Не запознат съм стопанска система и не вземам участие директно в политиката, само че съм добър в специалността си и познавам нейната история. Говоря от този небосвод: Когато здравната паника изтласка всичкознайните медийни шамани и извика на тяхно място специалисти, закономерно в този интервал това бяха експерти по медицина, биология, химия и така нататък Публично се заприказва, че филантропичните и обществените учени, психолозите, психиатрите и така нататък би трябвало да си затварят устите. Такива гласове идваха – за техен позор – и от университетските среди. Погледнем ли предишното на европейското човечество обаче, елементарно ще се убедим, че извеждането от сходни пропадания на човешкото постоянно е било дело на по този начин профилирани мислители. Хуманитарите ще посочат изхода и от това злополучие.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ