Жените в Древния Рим
Когато през днешния ден приказваме за ситуацията на дамите в Древния Рим, имаме поради основно тези от висшето общество: съсловията на сенаторите и конниците, както и провинциалната аристокрация. Причината е елементарна – за тях има повече сведения. Въпреки, че те представлявали доста дребна част от популацията на империята, точно към тях се насочвал ползата на писателите и юристите; пък и такива дами имали парите, с които да си поръчват надписи и монументи, откривани през днешния ден от археолозите. Дори най-обикновеният персонален надпис претендирал разноски и грижи, с цел да се обезпечи популярност на човек или на неговото семейство. Това надалеч не било по джоба на всеки римски жител.
Неспособността за някои типове действия, присъща на женската природа, непроменяемо повличала и юридическа неправоспособност на дамите – по-просто казано, законово ограничение на техните права. Юристът Папиниан написа към 200 година: „ Според общото предписание на нашето законодателство ситуацията на дамите е по-лошо от това на мъжете “.
Имало три съществени ограничавания върху правата на дамите: бащината власт (patria potestas), настойчивост (tutela), която заменяла бащината власт над малолетните и над дамите след гибелта на главата на фамилията, и манус (буквално „ ръка ”) – т.е., властта на брачна половинка в границите на обичайния брак.
Бащата (рater familias) бил стопанин на дома, тоест, на всички свободни и несвободни същества в него и на всички движимости, които съставлявали „ семейството “.
Напълно работоспособен можел да бъде единствено мъж в качеството на татко на семейство. Той имал власт над личните си законни деца и над тяхното поколение по директна мъжка линия. Жената не можела да получи подобен статут: тя в никакъв случай нямала „ бащинска власт ” над децата си.
Все отново, бащата на фамилията можел да освободи от своята власт човек, който зависел от него – това се наричало „ равноправност “. Такова освобождение автоматизирано, т.е. без специфичен юридически акт, се случвало, в случай че госпожица от фамилията бивала определена за весталка.
Опекунът бил мъж, който замествал умрелия татко на фамилията за тези, които били приети за неправоспособни или по възраст (непълнолетни), или по уязвимост на пола (propter sexus infirmitatem) – т.е., за дамите в фамилията на всякаква възраст. Така дамите оставали постоянно подвластни. Но с течение на времето редица закони облекчили тежестта на опеката над тях.
Така, да вземем за пример, бащата на фамилията, от който зависела дамата, имал право да назначи опекун в свое наследство, като можел да избере немного непоколебим подобен. Освен това, една жена можела по разнообразни способи да се отърве от аставник, който я ограничавал прекомерно и да го размени с различен, по-приемлив.
Ако пък опекунът бил твърдоглав и несговорлив, дамата можела да го призове пред претора (длъжностното лице, отговорно за правосъдните дела) и да го принуди да даде позволение за деяние, което за нея било належащо. Такива дейности можели да бъдат: започване на правосъдно дело, сформиране на наследство, придобиване на благосъстоятелност, опрощаване на дълг, подписване на контракт, позволение за подписване на брак сред неин освободен плебей и робиня на различен стопанин.
С изключение на тези строго избрани случаи, римската жена сама защитавала личните си ползи и сама работила като страна по юридически актове, свързани с ръководството на нейната благосъстоятелност.
На фотографията Лукреция, брачна половинка на патриция Луций Тарквиний Колатин.
Ако бащата не бил избрал опекун в свое наследство, настойничеството оставало в фамилията и се предавало от татко на брат му и от чичо на племенник по мъжка линия. Но императорът Клавдий отменил това право.
Освен това, император Октавиан Август със закон освободил от настойчивост свободнородените дами, които имали 3 деца, и освободените с 4 деца. Скоро това се трансформирало в привилегия, която императорът давал и на дами, които не отговаряли на изискванията на закона. Затова при започване на империята, т.е., по време на и след ръководството на Октавиан (27 година прочие Хр. – 14 година сл. Хр.), ролята на опекун, в случай че въобще бил нужен, станала към този момент доста лимитирана и последователно дефинитивно отмряла.
Така богатите дами към този момент можели от свое име да правят огромна комерсиална активност и да се занимават с щедрост. Един от най-популярните римски адвокати – Гай (известно е единствено това негово име; 120-180 гг.), писал по този мотив:
„ Ако зряла жена остане под настойчивост, за това явно няма задоволителна причина. Обичайния мотив, че дамите елементарно се заблуждават заради лековерие и по тази причина заслужено се държат под властта на опекуни, е по-скоро фиктивен, в сравнение с оневинен “.
