Когато Данте и Вергилий слизат в ада чрез Божествена комедия,

Когато Данте и Вергилий слизат в пъкъла посредством " Божествена комедия ", на първата врата към деветте кръга те виждат надписа: " Надежда всяка тука оставете, вие, що пристъпвате тук ". А без илюзии за излаз от едно пътешестване в подземните пространства, човек не просто изгубва пътя. Той изгубва себе си. И тогава е на ход гибелта. И след това е нищото.
Данте ни дава в действителност добър урок: в случай че оставим вярата да си тръгне от нас, тогава в действителност сме разрешили демоните, обитаващи света в близост, да ни смачкат. А те са доста и се появяват изведнъж. Огладняват свирепо и се нахвърлят върху свежа плът. Вдигат телефона и стопират схеми за милиони. Подават ни компромат и чакат да клъвнем. А след това прибират телата в казана си, продаден ни като спретната къщичка за едно " есе ".
Ето в това живеем, в демонски сеир, с който привикваме. Присъди против всеки валят от тв приемника. После ги подпечатват с восък за достоверност в интернет. В единия завършек на злобната игра надушват корупция. В другия - вечерят с нея. И назад. Докато е все по този начин занимателно, че някой е сбъркал, различен го е упрекнал, а трети пък се е подиграл и на двамата.
По улиците вървят наведени в обществени мрежи глави. Бият медици за признателност. Изричат тежки думи против учители. " Полицаите такива, политиците - онакива ". Чували сме го, нали? Особено от този, дето псува, до момента в който изтрива талони, или гравира името си върху някой монумент. На пътя - самоубийци, в дома - насилници. Добрата дума се посреща с неуважение, усмивката се свежда до флирт. Страданието си има цена - плащаме с възмездие. А щастието пък, споделят ни, трансформирало се в привилегия. Впрочем подправени пророци обикалят в близост. За да разведрят атмосферата с тези, позитивните мисли, че " веднага всичко ще е наред ". Стига да повярваш. Стига да си купиш. Стига да се продадеш.
Колко е елементарно, нали? Колко елементарно се стига до Дантевия пъкъл! Той е на една крачка от изпускането на пътя към себе си. Той е и в примирението, че от това, в което живеем, няма изплъзване. Че то е такова поради някакви непознати демони. Че няма нищо общо с нашите.
Векове след Данте Жан-Пол Сартр ще възкликне, че пъкълът - това са другите. Но дали, пъкълът не е подобен, какъвто си го създадем? Тъкмо по наш облик и сходство.