Скачащи прасета
Когато бях граничар, в края на Студената война, се случваше от време на време да ставаме за „ задействие ” по седем пъти на нощ.
Задействие се наричаше сигналът, който пращаше в заставата електрическото телено оборудване по границата.
Както знаете, тогава – по време на Студената война, цялата ни страна беше опасана със уреди от бодлива тел, по които течеше импулсен, нисковолтов ток. 18 волта, невисок ампераж. Когато се убодеш на бодливата тел – получаваш малко, обратно, електрическо ръгване. Тия уреди имаха за цел да алармират за нарушавания на държавната граница. Така изобретателно бяха издигнати и съоръжени, че в случай че някой допреше два от проводниците (а те бяха 28-30 на брой) или в случай че скъсаше, или срежеше проводник от бодлива тел – незабавно в заставата се получаваше сигнал. Ето, точно този сигнал се наричаше „ задействие ”. И по този начин – от време на време, напролет изключително – получавахме до седем (толкова в действителност ни беше рекорда) задействия за една нощ!
При задействие се правеше следното: целият персонален състав (всички бойци, сержанти и офицери) от заставата ставаха, оставяха всичко, с което се занимаваха (спане, онаниране, ядене), взимаха оръжието и снаряжението си и се качваха в двете коли на заставата. Един дребен камион УАЗ и един джип – също УАЗ. После тези коли ги закарваха до назначението им – една група, състояща се от командира и кучкаря, кльониста (специалист по съоръженията) и водача – отиваше на оборудването, на мястото, откъдето е подаден сигналът. А другата група – старшината или някой лейтенант и всички бойци от заставата – биваше откарана и разпръсната по самата гранична вадичка. За да завардят границата и да пресрещнат тоя, който е минал оборудването и се пробва да избяга от...хм, Родината. Едно такова повдигане на войската и разпръсване по целия 11- 12-километров планински сектор на границата траеше към 40-50 минути. При най-благоприятно развиване на нещата. Някои задействия траеха с часове. И, както споделих, върхът ни беше седем задействия за нощ. Нерядко имаше по три, по четири.
Защо описвам всичко това?
Хм, тъй като неотдавна шефът на една национална организация сподели, че оградата, пазеща България от африканската чума по свинете не може да бъде прескочена от диво прасе и че е сигурна отбрана. Оградата била сигурна отбрана...
И аз се размислих за оградите и прасетата...
Още не се вижда връзката, очевидно.
Ще кажа следното:
Африканската чума по свинете се провокира от ДНК вирус, който е извънредно вирулентен, податливи към възпаление с него са всички представители на семейство Suidae, болестта от африканска чума може да бъде със 100% смъртност (в взаимозависимост от варианта на вируса).
Това ще рече, че носители на африканска чума могат да бъдат и питомни свине, и диви свине, и пекарита, и брадавичести прасета и всички останали зурлести симпатяги. От всички тези типове, по нашите земи има единствено диви свине и питомни свине. Тук ще кажа няколко думи за дивите.
Съоръженията по границата, които започнахме да махаме към средата на 1990 година, до тогава бяха едни от най-упорито, грижливо и дори любвеобилно поддържаните уреди в България. Няма атомни централи, няма Топлоелектрическа централа и Водноелектрическа централа – оборудванията по границата! Защото очевидно беше извънредно значимо това – да не вземе някой да избяга от обичаната ни (ах, по какъв начин плачат в този момент някои - за това хубаво време!), блага Родина!
Един капитан от прилежаща гранична застава заставаше до грамадната, проточила се стотици километри змия от бодлива тел, опасала границата, и споделяше със сладка въздишка: Ех! А десният фланг на моето оборудване...така съм го пипнал, по този начин съм го стегнал! Чист, опрятен! Гиздав е...като жених!
Бодливите телове на оборудването бяха опънати сред бетонни колове, отстоящи един от различен на три метра, високи над земята два метра и половина и забити в земята по един метър. Бетонирани. Разстоянието сред теловете беше 8 сантиметра. Теловете се обтягаха със специфични лостове-обтегачи и се заковаваха върху коловете с мощни, дебели по два милиметра стоманени скоби. Освен за бетонните колове (по-точно – за импрегнирана дъска, която е захваната крепко за кола), обтегнатите телове се заковаваха и за така наречените „ скотски летви ” – импрегнирани летви с дебелина 3.5 см. и дължина 1.50 метра, които се забиваха на дълбочина 60 см. в земята – сред двата бетонни кола. Така обтегнатите проводници от бодлива тел ставаха още по-устойчиви.
Цялото това настръхнало оборудване от бодлива тел – с козирки, с течащ по него ток, с мощна и тествана сигнализационна система – предпазваше България от това да не избяга някой от нея. Може би и по тази причина, по визиите на някои настоящи носталгици тогава България беше „ толкоз добре ”. Защото представляваше един огромен, гиздав концентрационен лагер, ограден с тел. В лагерите, както знаем, постоянно царува ред.
Но.
Но мога да се закълна, че това настръхнало оборудване, тая мощна и обтегната, поддържана непрекъснато, безупречна машина от бодлива тел, ток, бетонни колове, импрегнирани дъски, жици и параноя – цялото това Нещо изобщо не...
Хм, не желая да укрепвам обстоятелствата, желая да се изразя напълно независимо...Ще кажа: цялото това оборудване изобщо не правеше усещане на дивите свине!
По това оборудване се работеше непрекъснато. За него отговаряха цяла рота от граничния отряд, както и по двама експерти на всяка застава – общо към двеста души. Освен това – по него работехме всекидневно всички бойци – плевяхме всяка тревичка около него, ковяхме нови и нови дъски, добавяхме и сменяхме „ скотски летви ”, сменяхме проводниците през няколко месеца и те блесваха с остър искра...проверявахме го, натягахме теловете, опъвахме жиците, познавахме ритъма на токовите му импулси...Грижехме се за него...като за жених! Идиотската Студена война беше разболяла всички нас от нещо по-лошо от всяка африканска чума – беше ни разболяла от помрачение и параноя. Капитаните галеха оборудването и си лягаха вечер със сладки мисли за него.
Това оборудване можеше да спре дори умел граничар, който се пробва да избяга от...хм, Родината. Е, умел граничар – не, само че някой по-смотан...
Но мога да се закълна, че на тия задействия, за които говорех първоначално, съм виждал, по какъв начин дивите свине...
Знаете ли – дивите свине нямат изключително мощно зрение. Те са съвсем слепи, горките. Имат необикновено мощно подушване, слухът им е извънреден. Но зрение положително нямат и не разчитат на него. Гледат едвам не се блъснат в някоя скала. За какво им е зрение в гъсталаците и в мъглите?
Съоръжението, апропо, в мъглата се слива със сивите кълба на парата – самото то е като трепкаща, сива, грозна мъглица. Ако го погледнеш отдалеко или с премрежени очи – ще видиш трепкаща сивота на тънко райе. Прасетата надали виждат и райето.
По време на тия, упоменатите горе задействия, съм виждал следното: Малкото прасешко стадо се подплашва. Подгонва го ръмженето на джипа, който идва да ревизира оборудването. Водачът – наедрял глиган – повежда другите свине. Женските и младите, както и дечурлигата откъм гърба. Всичките се юрват след него. Отговорен и себеотрицателен, глиганът се впуска в стремглав бяг. Към избавителната горичка.
Но по пътя им е оборудването.
Водачът, тичащ все по-мощно и стремглаво, не го вижда. Той е набрал такава скорост, че и да види в последния миг теловете – няма по какъв начин да спре. Човек си споделя: в този момент ще се обеси на тия стоманени, изпънати като струни телове горкото животно!
Но в идващия момент наблюдаващият схваща, че тая мисъл е била смешна.
Внезапно се чува свистене, вилнеене, пращене и съскане. Чува се висок, нервен квик, ръмжене и грухтене, дори нещо като звън.
И виждаш по какъв начин два, три или пет напълно обтегнати тела внезапно се разтягат безумно. Разпъват се с цели метри за по-малко от момент. После, със ужасно шибане, се скъсват, отмятайки се на десетки метри настрана - като скъсани струни на китара.
Дъски и тресчици хвърчат, телове фучат скъсани във въздуха, чимове трева и буци пръст тропат по покрива на джипа...
А глиганът дори не е забавил лудия си бяг. Той не е усетил, че е минал през затруднение – най-малко по този начин наподобява. Всъщност – съдейки по злокобния квик – очевидно е усетил, само че е усетил дотолкоз, че да се ядоса още повече: не стига, че е бил смутен, ами в този момент и някой простак загражда пътя му с някакви тънки, противни конци!
И стадото продължава, отдалечило се от натрапниците, да подтичва след своя лидер – в доблестен, свински тръс. Към прилежащата страна, към прилежащата страна, към прилежащата територия, в която свободните прасета живеят един свободен живот.
Оградата е накъсана и разрушена, в този момент смешните хора една седмица ще се суетят към нея, с цел да я поправят и потягат. Та да наподобява отново като жених.
Та това аз знам за прасетата и оградите. И по тази причина изпитвам известни подозрения, когато специалисти приказват за сигурността на оградите.
Задействие се наричаше сигналът, който пращаше в заставата електрическото телено оборудване по границата.
Както знаете, тогава – по време на Студената война, цялата ни страна беше опасана със уреди от бодлива тел, по които течеше импулсен, нисковолтов ток. 18 волта, невисок ампераж. Когато се убодеш на бодливата тел – получаваш малко, обратно, електрическо ръгване. Тия уреди имаха за цел да алармират за нарушавания на държавната граница. Така изобретателно бяха издигнати и съоръжени, че в случай че някой допреше два от проводниците (а те бяха 28-30 на брой) или в случай че скъсаше, или срежеше проводник от бодлива тел – незабавно в заставата се получаваше сигнал. Ето, точно този сигнал се наричаше „ задействие ”. И по този начин – от време на време, напролет изключително – получавахме до седем (толкова в действителност ни беше рекорда) задействия за една нощ!
При задействие се правеше следното: целият персонален състав (всички бойци, сержанти и офицери) от заставата ставаха, оставяха всичко, с което се занимаваха (спане, онаниране, ядене), взимаха оръжието и снаряжението си и се качваха в двете коли на заставата. Един дребен камион УАЗ и един джип – също УАЗ. После тези коли ги закарваха до назначението им – една група, състояща се от командира и кучкаря, кльониста (специалист по съоръженията) и водача – отиваше на оборудването, на мястото, откъдето е подаден сигналът. А другата група – старшината или някой лейтенант и всички бойци от заставата – биваше откарана и разпръсната по самата гранична вадичка. За да завардят границата и да пресрещнат тоя, който е минал оборудването и се пробва да избяга от...хм, Родината. Едно такова повдигане на войската и разпръсване по целия 11- 12-километров планински сектор на границата траеше към 40-50 минути. При най-благоприятно развиване на нещата. Някои задействия траеха с часове. И, както споделих, върхът ни беше седем задействия за нощ. Нерядко имаше по три, по четири.
Защо описвам всичко това?
Хм, тъй като неотдавна шефът на една национална организация сподели, че оградата, пазеща България от африканската чума по свинете не може да бъде прескочена от диво прасе и че е сигурна отбрана. Оградата била сигурна отбрана...
И аз се размислих за оградите и прасетата...
Още не се вижда връзката, очевидно.
Ще кажа следното:
Африканската чума по свинете се провокира от ДНК вирус, който е извънредно вирулентен, податливи към възпаление с него са всички представители на семейство Suidae, болестта от африканска чума може да бъде със 100% смъртност (в взаимозависимост от варианта на вируса).
Това ще рече, че носители на африканска чума могат да бъдат и питомни свине, и диви свине, и пекарита, и брадавичести прасета и всички останали зурлести симпатяги. От всички тези типове, по нашите земи има единствено диви свине и питомни свине. Тук ще кажа няколко думи за дивите.
Съоръженията по границата, които започнахме да махаме към средата на 1990 година, до тогава бяха едни от най-упорито, грижливо и дори любвеобилно поддържаните уреди в България. Няма атомни централи, няма Топлоелектрическа централа и Водноелектрическа централа – оборудванията по границата! Защото очевидно беше извънредно значимо това – да не вземе някой да избяга от обичаната ни (ах, по какъв начин плачат в този момент някои - за това хубаво време!), блага Родина!
Един капитан от прилежаща гранична застава заставаше до грамадната, проточила се стотици километри змия от бодлива тел, опасала границата, и споделяше със сладка въздишка: Ех! А десният фланг на моето оборудване...така съм го пипнал, по този начин съм го стегнал! Чист, опрятен! Гиздав е...като жених!
Бодливите телове на оборудването бяха опънати сред бетонни колове, отстоящи един от различен на три метра, високи над земята два метра и половина и забити в земята по един метър. Бетонирани. Разстоянието сред теловете беше 8 сантиметра. Теловете се обтягаха със специфични лостове-обтегачи и се заковаваха върху коловете с мощни, дебели по два милиметра стоманени скоби. Освен за бетонните колове (по-точно – за импрегнирана дъска, която е захваната крепко за кола), обтегнатите телове се заковаваха и за така наречените „ скотски летви ” – импрегнирани летви с дебелина 3.5 см. и дължина 1.50 метра, които се забиваха на дълбочина 60 см. в земята – сред двата бетонни кола. Така обтегнатите проводници от бодлива тел ставаха още по-устойчиви.
Цялото това настръхнало оборудване от бодлива тел – с козирки, с течащ по него ток, с мощна и тествана сигнализационна система – предпазваше България от това да не избяга някой от нея. Може би и по тази причина, по визиите на някои настоящи носталгици тогава България беше „ толкоз добре ”. Защото представляваше един огромен, гиздав концентрационен лагер, ограден с тел. В лагерите, както знаем, постоянно царува ред.
Но.
Но мога да се закълна, че това настръхнало оборудване, тая мощна и обтегната, поддържана непрекъснато, безупречна машина от бодлива тел, ток, бетонни колове, импрегнирани дъски, жици и параноя – цялото това Нещо изобщо не...
Хм, не желая да укрепвам обстоятелствата, желая да се изразя напълно независимо...Ще кажа: цялото това оборудване изобщо не правеше усещане на дивите свине!
По това оборудване се работеше непрекъснато. За него отговаряха цяла рота от граничния отряд, както и по двама експерти на всяка застава – общо към двеста души. Освен това – по него работехме всекидневно всички бойци – плевяхме всяка тревичка около него, ковяхме нови и нови дъски, добавяхме и сменяхме „ скотски летви ”, сменяхме проводниците през няколко месеца и те блесваха с остър искра...проверявахме го, натягахме теловете, опъвахме жиците, познавахме ритъма на токовите му импулси...Грижехме се за него...като за жених! Идиотската Студена война беше разболяла всички нас от нещо по-лошо от всяка африканска чума – беше ни разболяла от помрачение и параноя. Капитаните галеха оборудването и си лягаха вечер със сладки мисли за него.
Това оборудване можеше да спре дори умел граничар, който се пробва да избяга от...хм, Родината. Е, умел граничар – не, само че някой по-смотан...
Но мога да се закълна, че на тия задействия, за които говорех първоначално, съм виждал, по какъв начин дивите свине...
Знаете ли – дивите свине нямат изключително мощно зрение. Те са съвсем слепи, горките. Имат необикновено мощно подушване, слухът им е извънреден. Но зрение положително нямат и не разчитат на него. Гледат едвам не се блъснат в някоя скала. За какво им е зрение в гъсталаците и в мъглите?
Съоръжението, апропо, в мъглата се слива със сивите кълба на парата – самото то е като трепкаща, сива, грозна мъглица. Ако го погледнеш отдалеко или с премрежени очи – ще видиш трепкаща сивота на тънко райе. Прасетата надали виждат и райето.
По време на тия, упоменатите горе задействия, съм виждал следното: Малкото прасешко стадо се подплашва. Подгонва го ръмженето на джипа, който идва да ревизира оборудването. Водачът – наедрял глиган – повежда другите свине. Женските и младите, както и дечурлигата откъм гърба. Всичките се юрват след него. Отговорен и себеотрицателен, глиганът се впуска в стремглав бяг. Към избавителната горичка.
Но по пътя им е оборудването.
Водачът, тичащ все по-мощно и стремглаво, не го вижда. Той е набрал такава скорост, че и да види в последния миг теловете – няма по какъв начин да спре. Човек си споделя: в този момент ще се обеси на тия стоманени, изпънати като струни телове горкото животно!
Но в идващия момент наблюдаващият схваща, че тая мисъл е била смешна.
Внезапно се чува свистене, вилнеене, пращене и съскане. Чува се висок, нервен квик, ръмжене и грухтене, дори нещо като звън.
И виждаш по какъв начин два, три или пет напълно обтегнати тела внезапно се разтягат безумно. Разпъват се с цели метри за по-малко от момент. После, със ужасно шибане, се скъсват, отмятайки се на десетки метри настрана - като скъсани струни на китара.
Дъски и тресчици хвърчат, телове фучат скъсани във въздуха, чимове трева и буци пръст тропат по покрива на джипа...
А глиганът дори не е забавил лудия си бяг. Той не е усетил, че е минал през затруднение – най-малко по този начин наподобява. Всъщност – съдейки по злокобния квик – очевидно е усетил, само че е усетил дотолкоз, че да се ядоса още повече: не стига, че е бил смутен, ами в този момент и някой простак загражда пътя му с някакви тънки, противни конци!
И стадото продължава, отдалечило се от натрапниците, да подтичва след своя лидер – в доблестен, свински тръс. Към прилежащата страна, към прилежащата страна, към прилежащата територия, в която свободните прасета живеят един свободен живот.
Оградата е накъсана и разрушена, в този момент смешните хора една седмица ще се суетят към нея, с цел да я поправят и потягат. Та да наподобява отново като жених.
Та това аз знам за прасетата и оградите. И по тази причина изпитвам известни подозрения, когато специалисти приказват за сигурността на оградите.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ