Княз Александър Невски умолява хан Бату да пощади руската земя,

Княз Александър Невски умолява хан Бату да пощади съветската земя, хромолитография, края на XIX век

В днешния ускорено интернационализиращ и глобализиращ се свят всяко породено по нечие държавно предписание зло е адресирано и до всяка страна, и до всеки неин жител, и до цялото човечество даже. Скъпоплатеният исторически опит учи, че остане ли едно интернационално зло ненаказано от международната общественост, това развързва ръцете на държавните нарушители за нова и нова престъпност – на следващия ден и ние, българите, можем да се окажем на мушката на нечий държавен гнет. Този интернационализиран освен посредством безчинствата на Ал Кайда и на Ислямска страна, а и посредством тайната активност на Кремъл гнет, допуска надлежно интернационализиране и на битката против него. Днес никоя страна не е в положение да се оправи сама с възходящата терористична заплаха, която обилно се подхранва от апатията, от безразличието и безучастието на страни като България. Само въз основата на това схващане за всечовешкия темперамент на положителното и злото може да бъде разбрана и християнската, Христовата същина на цивилизацията ни.

Противоречивият темперамент на отношението ни към Русия прави и участието ни в евроатлантическите структури спорно. Отказът ни да се включим в интернационалния дипломатически протест против Москва след случая Скрипал разкрива готовността ни да забравим, че от години сме в един тим с най-проспериращите страни на планетата, на които от епохи копнеем да позаприличаме. На границата сред двете хилядолетия историята ни даде шанса да се приобщим към тях. Но спестовната на сходни жестове история единствено ни дава този скъп късмет – не ни го връчва императивно. Шансът е разполагаем, а дали ще се възползваме от него, или, както е ставало нееднократно в размирното ни минало, ще го пропилеем с лека ръка, е въпрос на наш личен разум и наше лично безумство – въпрос на личен умишлен избор е. Ако желаеме да го оползотворим, би трябвало да се държим като съотборници в границите на Европейски Съюз и НАТО. За жал ние избираме да се държим като съотборници по-скоро на деспота Ердоган и изключително на деспота Путин.

Атентатите на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) във Англия имат дългогодишна традиция – неизвестно за какво, още от руско време Островът е желаната територия, на която Кремъл си разчиства сметките със своите задгранични политически съперници. Разчиства ги не с политически средства – разчиства ги, като ги отстранява физически. Убийството на Георги Марков е част от тази злокобна процедура.

Несъпротивата, с която посрещаме тези издевателства, аз виждам като съставка от кардиналната ни неплатежоспособност да се противопоставим на злото – родно и интернационално. Благодарение на тази ни неплатежоспособност и през днешния ден милиони българи гледат на Русия не като на наш двоен подтисник, каквато тя безспорно е, а като на наш двоен избавител, каквато със същата несъмненост не е. Благодарение на несъстоятелността ни да разграничим положително и зло в центъра на столицата ни са вдигнали снага величествените паметници на Александър Втори и на Съветската войска, а най-внушителният ни храм-паметник, граден преди стотина години с общонародни дарения, носи името на един безсъвестен съветски държател, на един тиранин, който няма никакво отношение към националната ни историческа орис – Александър Невски. Александър Невски е освен проводник на татаро-монголското робство в Русия, Александър Невски взе участие и в завоевателните военни походи против Стария континент. На фона на тези непоклатими исторически дадености става повече от неуместно националният ни път към Европа да протича под духовното господство на един загрубял антиевропеец и породист вандал. Александър Невски е токсичен проводник на монголския империализъм както в Русия, по този начин и на Стария континент. Обстоятелството, че руснаците са го провъзгласили още преди епохи за светия, е артикул на техния мракобеснически нрав. Това обаче напълно не значи, че ние би трябвало да го побългаряваме и канонизираме с късна дата. Езическо по природа, още от зараждането си съветското православие е сложено в услуга на страната и на ненаситните ѝ имперски попълзновения. Така е и до ден-днешен – и неотдавнашното посещаване на съветския патриарх в София илюстрира казаното най-достоверно.

Резултат от упоменатата ни неплатежоспособност да противодействаме на злото е и пълзящата реституция на комунизма, на която ставаме очевидци през последните години. Как този вътрешнополитически развой детерминира външната ни политика, не е въпрос с нараснала компликация. Всяко историческо зло, от което една нация не е в положение да се разграничи уместно, се трансформира закономерно и в сегашно, и в бъдещо зло. Нагледно удостоверение за неумолимостта на този принцип на родна земя е и триумфът на неокомунизма на парламентарно ниво. Най-гнетящо е събитието, че с цел да победи в Народното събрание, преди този момент неокомунизмът е превзел публичното ни схващане – носталгията по положителните остарели времена се трансформира с времето в общонародно събитие, в същински фолклор. Преди трийсетина години ние наивно и, както се оказа след това, прибързано повярвахме, че посредством разпадането на Съветската империя сме се справили един път вечно с най-колосалното и дълголетно зло освен в родната история. Декомунизирането ни тогава се оказа декларативно и фасадно, до момента в който като логика на психиката и идеология унаследеното зло продължи да владее под нови форми публичното схващане. Протоколното отменяне на комунизма преди трийсетина години протече безпроблемно, проблематично се оказа неговото подмолно продължение във времето, народопсихологията ни се оказа проблематична. Да се построи една демократична страна, не е приключение – приключение е да се построи един нов народен нрав, да се смени, както предложи един наш монарх с републиканско съществуване, чипа, да се осъзнае и преосъзнае, да се разобличи и преработи това демонично минало, чиито демони точно тъй като не бяха осъзнати и преосъзнати навреме, с лекост прелетяха и в демократичното ни настояще. Обстоятелство, което прави младата ни народна власт неубедителна и тромава, половинчата и спорна, една болнава, една нежизнеспособна, една обременена с рецидивите на остарелия абсолютизъм народна власт. Нейната неплатежоспособност се оглежда като в огледало и в сервилността, в многочислените гнили взаимни отстъпки, които бележат връзките ни и с Турция на Ердоган, и с Русия на Путин, и с демократична Европа.

Сервилността ни към един прилежащ диктатор, който нееднократно е заявил наглите си искания към националните ни територии, лакейското ни, коленопреклонно отношение към Кремъл, чийто национализъм крие не по-малко рискове за националната ни сигурност, пукнатините, които зеят и в ръководещата многопартийна коалиция, и в обединението ни с европейските и със задокеанските ни сътрудници, и непоследователната ни, разединена, разпиляна и дезориентирана сред Турция, Русия и цивилизацията външна политика освен на ръководещата сега тройна коалиция са фрагменти от един общ развой. Процес, който приказва, че не можем да си намерим подобаващото място върху политическата карта на света. А всичко това подсказва, че не можем да се себенамерим цивилен, че сме се изгубили национално нейде в превода от минало към настояще. Това себеизгубване освен трови днешния ни ден – то методично подкопава и деня утринен.