"Хималайски дневници", откъс от "Върхове и хора" на Людмил Янков
Книгата " Върхове и хора " събира пътеписи, мемоари, стихове, разкази и рисунки на Людмил Янков (1953-1988), едно от най-големите имена на българския алпинизъм.
През 70-те и 80-те години той има голям брой достижения, само че името му се свързва най-много с събитията към експедицията по изкачването на Еверест през 1984 година - тогава той прави невижданото решение да преодолее 1330 м без кислородна маска, с цел да се притече на помощ на спътника си Христо Проданов, изкачил върха няколко часа по-рано и след това намерил гибелта си в Еверест. " Този спорт се ражда поради другарството, живее с него и умира със гибелта на някой същински другар... ", написа по-късно Янков, който отвън алпинизма е също по този начин стихотворец и журналист.
Той умира под връх Камилата в Рила през 1988 година Книгата е в книжарниците от издателство " Одисея-ИН ", които посмъртно издават книгите му " Мечта оттатък долините. Гранитна вода. Стената. " и " Цената на фантазията – прозаичност, стихове, дневници " през 2003 и 2008 година Настоящото издание събира всичките му текстове.
Откъсът, който " Дневник " показва, надниква в дневниците му от 13 март 1984 година
С Христо сме в една взаимозависимост. Предстоят ни месеци взаимна работа със Стамен и Трифон (Джамбо). Но през днешния ден сме единствено двама. С цялостни раници поемаме през ледника към подножието на стената. Отново настойчиво и търпеливо пълзим нагоре по безкрайния маршрут към лагер 1. Чувствам се отпочинал и поемам дъх с наслада искрящия студен въздух. Ицо нетърпеливо крачи напред и избира пътя измежду хаоса на ледника. Заобикаляме големи ледени кули, смълчани, замръзнали езера и бездънни цепнатини. Остро хрущи игловидният лед под обувките и смущава покоя на великана Кхумбу. Час по час чудовищното провидение въздиша тежко в ледения си замък и хиляди тонове лед се смъкват с тропот в ледопада. Вървим и настойчиво мълчим.
Погледите ни са приковани горе – по блестящите скатове на Западното рамо. С неразбираема паника оглеждаме " пътя " по надвисналите сини ледове и настръхнали скални " бариери ". Няколкото излизания по стената към този момент са ни аклиматизирали и след по-малко от час сме при започване на парапета. Движим се на двадесетина метра един от различен. Раниците натежават от ден на ден и повече. Бавно набираме височина над ослепителната белота на ледовете. Сребърната лента на ледника остава надълбоко под нас. Малките цветни точки на палатките в Базовия лагер провокират неразбиране с наличието си в тази контрастна сивобяла пустиня. Неохотно планината открива пред нас тайните си. " Рошави " настръхнали скали висят заплашително над главите ни. Притаени в лъжливата си резистентност " живите " камъни на сипеите се пробват да ни върнат назад долу – там, където е мястото на индивидите.
От 5900 м. пътят ни загражда отвесната " първа преграда ". Катерим постепенно и деликатно. С дланите си чувствам по какъв начин ни приема твърдата непристъпност на сивожълтия камък. Ицо е достигнал края на прокарания през вчерашния ден парапет. Тук, познатото свършва и стартира неизвестността. Слагам още една 10-метрова стоманена стълба върху голямата раница и с доста старания поемам по стената, чийто край се губи някъде високо над главите ни. Отминавам площадката, където сме извлекли пет огромни стълби. Въоръжен с два жумара (самохвата), трудно, метър по метър се екстрахирам през надвисналия сектор в основата на стената. По-нагоре ще ни оказват помощ и остарели парапети, много разръфани, само че въпреки всичко спомагателна опора за непрекъснатата неустановеност във стъпките по обрушената канара. Трескаво преброявам мислено, че с раницата съм повече от 105 кг. и по никакъв начин няма да ми бъде прелестно някое " друсане " от десетина метра. Здравите на пръв взор скални блокове се измъкват като чекмеджета от местата си. Покрай Ицо се изсипва река от камъни, а аз оставам да увисвам на милостта на окъсаното бяло въженце, което в този момент ми наподобява съмнително фино. Благодаря учтиво на ориста и не преставам настървено нагоре. Сега съзнавам за какво без лебедка от 5900 до 6100 м. става съвсем невероятно да се придвижват товари. Изцеден като парцал, се слепвам на площадката от 2 кв.м., която в този момент ми се коства безпределно удобна. Мисълта ми работи с напрежение, до момента в който тялото ми е съвсем безжизнено. В такива моменти не мога да претърпявам стряскащия глас на Ицо: " Хайде, тръгваме... ". Зная, че е прав, само че всяка клетка се бунтува срещу непостижимото изтискване на последните капки мощ. А в Христо живее някакъв неуморен дявол, който го движи към височината и тогава, когато тялото е унищожено от изтощеност, когато ушите заглъхват от картечния темп на сърцето, когато бяла мъгла забулва очертанията на ледовете в зениците и разсъдъкът крещи против упоритостта и безмисления риск.
...Налага се да навържа наличните въжета, с цел да изтегля всичките товари при мен. На процедура обаче, това не се оказва толкоз елементарно. Капризните железни стълби, навити на рула, се закачат на всеки вероятен издатък. Мускулите ми се схващат от кошмарното изтегляне, само че метър по метър, парче по парче, всичко " идва " горе. Стълбите, палатките и раницата на Ицо ме изтощават до край. С последни сили свързвам и спускам от горната страна " стоманения път " през бариерата. Сега е ред на Христо. Опъвайки стълбата с тежестта си, чеп след чеп ще фиксира металните стъпала към съпротивляващата се канара. Неусетно се стъмва. Вече сме дружно, само че на горе се изправя още една надвиснала 40 – метрова стена. Катеря втори, разчитайки на усета във върховете на пръстите. За мое благополучие по-късно луната залива с искрящата си белота призрачните околни скални игли.
Окачил съм се на парапета, някъде към двайсет метра над превала и безмислено мъдрувам за неизбежността на идното... Христо е към този момент стъпил на " равното ". А аз увисвам на раницата, която като че ли е по-голяма от мен. След като се увещавам, че с мъдруване не съм се преместил и един сантиметър, и че някаква висша мощ няма да ме придвижи нагоре, притискам зъби и лека-полека се добирам до края. В краката ми се разстила сребърната нощна котловина на Кхумбу. Острият северен вятър брули щастливите ни лица. Бързо опъваме дребната оранжева палатка и разполагаме начаса вътре разкривените си от тежкия ден кокали. Ръцете ни са изранени от острия гранит, само че сърцата ни са радостни. Съзерцаваме безмълвно нощните отражения на Нуптце през кръглия вход на " жилището ". Само на метър от краката ни лунната светлина потъва в пропастта. Първата палатка на Лхо Ла е към този момент факт и двамата с Ицо сме първите й жители. Обаждаме се на Гого в Базовия лагер: " Всичко е наред! ". Уточняваме товарите, които би трябвало да се изнесат на следващия ден: структурата на лебедката, палатка и спални чували за 5900 м. Пожелавам им " Лека нощ! ". След един незабелязано прелетял в трескава работа хималайски ден. Идва и най-приятният миг: свещенодействието към примуса. Скоро ледът се трансформира първо в чай, след това в шкембе супа, кюфтета със сос и най-после – в крем какао. Умората скоро ме надделява. Заспивам благополучен младенец на 6100 м. – сънувам морето и се изплашвам в страха си, че към момента съм долу, в долините. Луната залязва зад Пумори и с последната си светлина ласкаво наднича през " комина " на несигурното ни леговище.
На превала слънцето огрява рано. И двамата сме будни, само че никой не се размърдва. Всяко придвижване ще събори върху сънливите лица дебелия слой скреж, натрупван цяла нощ от замразения ни мирис по вътрешната стена на палатката. През оранжевото платнище нахлува огнена светлина. Сякаш цялата планина извън гори. Скоро първите ледени капки от " тавана " потичат във вратовете ни. Няма избавление – би трябвало да се става. Измъквам се от затопления спален чувал, скачам и... запъхтян лягам назад. За момент съм не запомнил разредения въздух, на който нераздвиженият човешки организъм реагира внезапно. Сега мога и да поумувам върху вредата от бързането на такава височина. На примуса към този момент кипи ароматният билков чай. Горещата течност постепенно пробужда изчезналото тази заран предпочитание за работа. След изтощителния вчерашен ден волята ни към момента се съпротивлява на мисълта за някакво деяние. Лежешком начертаваме проекта за през днешния ден. Задачите ни са доста, а тук сме единствено двама. След къс спор разпределяме отговорностите и " запретваме ръкавите ". Дотук елементарно, само че първите стъпки на височина са постоянно най-трудни. Внимателно се спускам до парапета и оттова надолу по отвесите на скалната бариера. Бавно и мъчително се разгряват вкочанените ми стави. Вися като плашило сред студената мрачна котловина и ослепително тъмносиньото небе. Подвижни камъни чакат единствено един досег и с вик изчезват в бездната. Грохотът на скалния проливен дъжд скоро разсънва скованите от нощния мраз висящи ледове. Огромни сини блокове със глуха въздишка политат в долината. Винаги съм жадувал за тези стихии...Сякаш в никакъв случай не съм живял в умерено застиналия свят, който се е спотаил в краката ми безпределно надолу, някъде доста надалеч и от дълго време... Забивам здрави клинове за новия, подложен на по-здраво място финален парапет. Трябва да прибера изоставените нощес 200 метра въжета и още веднъж да се изкача на " горна станция " на лебедката, както ще назоваваме към този момент върха на отвесната жълто-кафява кула. Привършвам със дилемите и постепенно поемам към Лхо Ла. Метрите са най-отвлечената мярка за разстояние в Хималаите. Всичко се пресмята в дни и часове: 20м са от време на време 1 час, 600 м. – един ден, 10км. – два месеца... Мислено поставям една отметка против проекта за деня. Ицо се е захванал да приспособи за нашите потребности изоставената от предходна експедиция железна структура. Тук ще инсталираме и нашето подемно устройство, а заварената кула ще ни облекчи при добиване на първите товари.
Част от снимковото наличие на книгата
Днес развяхме българския байрак на Лхо Ла. На крепко опънато въже сред лебедката и скалната игла предизвикателно заплющя трицветната коприна. Само след месец ветровете ще я трансфорат в топка от червени, зелени и бели конци, гордо отстояващи ураганното въздухопренасищане. Но на знамето му би трябвало вятър, а на нас – уют и отбрана от невидимите " ритници " на ураганите по стените на палатката, удари, нелогично плътни за тукашния необичаен въздух. За това връзваме котките за обувките и траверсираме ледения скат по посока Лагер 1, по-точно неговото условно определено място. С деликатно подсигуряване прекосяваме необятна напречна пролука по един много опърпан снежен мост. Нужен ни е и парапет, с цел да подсигурим връщането си. След няколко минути ход се стопираме изумени: пред очите ни се открива непозната величествена гледка. Високо във небето се издига с цялата си страховита мощност Северната стена на Еверест. Нямаме сили да откъснем очи от призрачното привидение. Този връх е нещо невероятно.
На обичайното място от леда се подават парцалите на раздрани червени палатки. Правим напразни опити за разкриване на огромните пещери, разказани ни от югославските сътрудници алпинисти. За това пък попадаме на затрупаната с пълен слой фирнов сняг кухня от предходна експедиция, най-вероятно неуспелият американски опит за нанагорнище на Западния гребен. Избираме за нашарване на менюто малко сухи супи, компот от ягоди и боровинки, изцяло непокътнати в големия ледник на Хималаите. Подтискащо ми работят тези надълбоко вкопани в леда, раздрани от бурите и затрупани от нов сняг палатки. Единствените живи твари – безстрашните черни врани – любопитно оглеждат нечаканите пришълци, смутили безконечния покой на ледената пустиня. Красивата пирамида на Чанг Це, ледникът Ронгбук и долините на Тибет са застинали смирено против галактическата Чомолънгма – " Богинята майка на Земята ".
След уморително изследване на региона се връщаме по противоположните следи " в къщи ". Свързаме се с Гого, Славе и Киро, настанили се към този момент на " долна станция ". Лебедката изтегля първия си товар – малко храна и газ нагоре и чувал лед за размразяване надолу. Момчетата под нас готвят вечеря и почиват, а над главите им висят безредно насъбрани каменни блокове, което никога не е причина за спокойни сънища. Хапваме надве-натри малко чорба, чай от " американски отпадък " и едно съществено парче от хасковската луканка. Втората ни нощ на превала е ветровита и ясна, а утрото – още веднъж ведро и слънчево. Целият предиобед с построената комплицирана система от ролки, въжета, самохвати съумяваме да изтеглим по 200 – метровия отвес същинската машинария на лебедката. Вече не е останала сила даже и за мислене, камо ли пък за работа. Сваляме рейките и затискаме с огромни камъни платнището на палатката. Така най-малко ще го запазим от гневните пориви на ветровете.
Поемаме още веднъж към жадуваната отмора в уюта въз основата. Метър по метър ревизираме и укрепваме парапети и стълби. Разбираме се без думи. Мълчаливо и концентрирано всеки извършва това, което счита за най-удачно и належащо сега. Чудни са връзките сред алпинистите в планината. Случва се от време на време, измъчени, изнервени от многодневна работа, да си кажем и по-остри думи. Но не мога да обидя индивида, с който единствено след минути ще разделя чашата чай или мръсните части бисквити, щастливо забравени в някой джоб. В очите на другаря и приятеля остава да свети оная лъчезарна светлина, която сплотява душите и дава мощ в допира до стихиите на природата.
...........
Най-сетне седим от нервния ромон на чайника в кухнята. Жадните ни тела гълтам литри. Като прокурист на доктора постановявам на групата разформироване и възобновяване. Изравям от бурето с багажа пластмасовото шише със " селската " и премервам с лъжицата по една здравна дажба към чая. Празнуваме по наш си метод сполучливото придвижване нагоре.
...Мислите ми още веднъж блуждаят години обратно в спомените. Бяхме изкачили Лхотце. Спускахме се щастливи и възторжени към долината на Соло Кхумбу. Вечерта ни заварва в Падинг, където се настаняваме в най-хубавата шерп-лоджия. Тази вечер с Христо стоим извън, под звездното хималайско небе. Говорим за дома, за децата, за истината и фантазиите в човешката душа. Можехме да бъдем положителни другари, само че все нещо ни разделяше. Христо беше срещу идването ми тук. Горе аз потвърдих, че мога, само че той към момента не можеше да се пречупи и да го признае. Горд човек беше, с сложен темперамент. Но тази нощ доста неща ни свързваха. Много несподелени очаквания сближаваха душите ни. Тази нощ очите на Христо блестяха. Думите като отпушен яз разбуждаха притихналия двор:
" Видях Го...Люсо, видях Го като камара пред себе си... Да протегна ръка и да го докосна. Ще се върнем отново тук, непременно...Ще стъпим и на Него, давам обещание го пред теб и пред себе си... "
От върха на Лхотце беше зърнал божествения Сагарматха и в този момент това привидение го измъчваше, изтезаваше неукротимата му алпийска душа. В очите му имаше сълзи...
Зловещата черна пирамида на Еверест го беше направила собствен заложник. Завинаги...
През 70-те и 80-те години той има голям брой достижения, само че името му се свързва най-много с събитията към експедицията по изкачването на Еверест през 1984 година - тогава той прави невижданото решение да преодолее 1330 м без кислородна маска, с цел да се притече на помощ на спътника си Христо Проданов, изкачил върха няколко часа по-рано и след това намерил гибелта си в Еверест. " Този спорт се ражда поради другарството, живее с него и умира със гибелта на някой същински другар... ", написа по-късно Янков, който отвън алпинизма е също по този начин стихотворец и журналист.
Той умира под връх Камилата в Рила през 1988 година Книгата е в книжарниците от издателство " Одисея-ИН ", които посмъртно издават книгите му " Мечта оттатък долините. Гранитна вода. Стената. " и " Цената на фантазията – прозаичност, стихове, дневници " през 2003 и 2008 година Настоящото издание събира всичките му текстове.
Откъсът, който " Дневник " показва, надниква в дневниците му от 13 март 1984 година
С Христо сме в една взаимозависимост. Предстоят ни месеци взаимна работа със Стамен и Трифон (Джамбо). Но през днешния ден сме единствено двама. С цялостни раници поемаме през ледника към подножието на стената. Отново настойчиво и търпеливо пълзим нагоре по безкрайния маршрут към лагер 1. Чувствам се отпочинал и поемам дъх с наслада искрящия студен въздух. Ицо нетърпеливо крачи напред и избира пътя измежду хаоса на ледника. Заобикаляме големи ледени кули, смълчани, замръзнали езера и бездънни цепнатини. Остро хрущи игловидният лед под обувките и смущава покоя на великана Кхумбу. Час по час чудовищното провидение въздиша тежко в ледения си замък и хиляди тонове лед се смъкват с тропот в ледопада. Вървим и настойчиво мълчим.
Погледите ни са приковани горе – по блестящите скатове на Западното рамо. С неразбираема паника оглеждаме " пътя " по надвисналите сини ледове и настръхнали скални " бариери ". Няколкото излизания по стената към този момент са ни аклиматизирали и след по-малко от час сме при започване на парапета. Движим се на двадесетина метра един от различен. Раниците натежават от ден на ден и повече. Бавно набираме височина над ослепителната белота на ледовете. Сребърната лента на ледника остава надълбоко под нас. Малките цветни точки на палатките в Базовия лагер провокират неразбиране с наличието си в тази контрастна сивобяла пустиня. Неохотно планината открива пред нас тайните си. " Рошави " настръхнали скали висят заплашително над главите ни. Притаени в лъжливата си резистентност " живите " камъни на сипеите се пробват да ни върнат назад долу – там, където е мястото на индивидите.
От 5900 м. пътят ни загражда отвесната " първа преграда ". Катерим постепенно и деликатно. С дланите си чувствам по какъв начин ни приема твърдата непристъпност на сивожълтия камък. Ицо е достигнал края на прокарания през вчерашния ден парапет. Тук, познатото свършва и стартира неизвестността. Слагам още една 10-метрова стоманена стълба върху голямата раница и с доста старания поемам по стената, чийто край се губи някъде високо над главите ни. Отминавам площадката, където сме извлекли пет огромни стълби. Въоръжен с два жумара (самохвата), трудно, метър по метър се екстрахирам през надвисналия сектор в основата на стената. По-нагоре ще ни оказват помощ и остарели парапети, много разръфани, само че въпреки всичко спомагателна опора за непрекъснатата неустановеност във стъпките по обрушената канара. Трескаво преброявам мислено, че с раницата съм повече от 105 кг. и по никакъв начин няма да ми бъде прелестно някое " друсане " от десетина метра. Здравите на пръв взор скални блокове се измъкват като чекмеджета от местата си. Покрай Ицо се изсипва река от камъни, а аз оставам да увисвам на милостта на окъсаното бяло въженце, което в този момент ми наподобява съмнително фино. Благодаря учтиво на ориста и не преставам настървено нагоре. Сега съзнавам за какво без лебедка от 5900 до 6100 м. става съвсем невероятно да се придвижват товари. Изцеден като парцал, се слепвам на площадката от 2 кв.м., която в този момент ми се коства безпределно удобна. Мисълта ми работи с напрежение, до момента в който тялото ми е съвсем безжизнено. В такива моменти не мога да претърпявам стряскащия глас на Ицо: " Хайде, тръгваме... ". Зная, че е прав, само че всяка клетка се бунтува срещу непостижимото изтискване на последните капки мощ. А в Христо живее някакъв неуморен дявол, който го движи към височината и тогава, когато тялото е унищожено от изтощеност, когато ушите заглъхват от картечния темп на сърцето, когато бяла мъгла забулва очертанията на ледовете в зениците и разсъдъкът крещи против упоритостта и безмисления риск.
...Налага се да навържа наличните въжета, с цел да изтегля всичките товари при мен. На процедура обаче, това не се оказва толкоз елементарно. Капризните железни стълби, навити на рула, се закачат на всеки вероятен издатък. Мускулите ми се схващат от кошмарното изтегляне, само че метър по метър, парче по парче, всичко " идва " горе. Стълбите, палатките и раницата на Ицо ме изтощават до край. С последни сили свързвам и спускам от горната страна " стоманения път " през бариерата. Сега е ред на Христо. Опъвайки стълбата с тежестта си, чеп след чеп ще фиксира металните стъпала към съпротивляващата се канара. Неусетно се стъмва. Вече сме дружно, само че на горе се изправя още една надвиснала 40 – метрова стена. Катеря втори, разчитайки на усета във върховете на пръстите. За мое благополучие по-късно луната залива с искрящата си белота призрачните околни скални игли.
Окачил съм се на парапета, някъде към двайсет метра над превала и безмислено мъдрувам за неизбежността на идното... Христо е към този момент стъпил на " равното ". А аз увисвам на раницата, която като че ли е по-голяма от мен. След като се увещавам, че с мъдруване не съм се преместил и един сантиметър, и че някаква висша мощ няма да ме придвижи нагоре, притискам зъби и лека-полека се добирам до края. В краката ми се разстила сребърната нощна котловина на Кхумбу. Острият северен вятър брули щастливите ни лица. Бързо опъваме дребната оранжева палатка и разполагаме начаса вътре разкривените си от тежкия ден кокали. Ръцете ни са изранени от острия гранит, само че сърцата ни са радостни. Съзерцаваме безмълвно нощните отражения на Нуптце през кръглия вход на " жилището ". Само на метър от краката ни лунната светлина потъва в пропастта. Първата палатка на Лхо Ла е към този момент факт и двамата с Ицо сме първите й жители. Обаждаме се на Гого в Базовия лагер: " Всичко е наред! ". Уточняваме товарите, които би трябвало да се изнесат на следващия ден: структурата на лебедката, палатка и спални чували за 5900 м. Пожелавам им " Лека нощ! ". След един незабелязано прелетял в трескава работа хималайски ден. Идва и най-приятният миг: свещенодействието към примуса. Скоро ледът се трансформира първо в чай, след това в шкембе супа, кюфтета със сос и най-после – в крем какао. Умората скоро ме надделява. Заспивам благополучен младенец на 6100 м. – сънувам морето и се изплашвам в страха си, че към момента съм долу, в долините. Луната залязва зад Пумори и с последната си светлина ласкаво наднича през " комина " на несигурното ни леговище.
На превала слънцето огрява рано. И двамата сме будни, само че никой не се размърдва. Всяко придвижване ще събори върху сънливите лица дебелия слой скреж, натрупван цяла нощ от замразения ни мирис по вътрешната стена на палатката. През оранжевото платнище нахлува огнена светлина. Сякаш цялата планина извън гори. Скоро първите ледени капки от " тавана " потичат във вратовете ни. Няма избавление – би трябвало да се става. Измъквам се от затопления спален чувал, скачам и... запъхтян лягам назад. За момент съм не запомнил разредения въздух, на който нераздвиженият човешки организъм реагира внезапно. Сега мога и да поумувам върху вредата от бързането на такава височина. На примуса към този момент кипи ароматният билков чай. Горещата течност постепенно пробужда изчезналото тази заран предпочитание за работа. След изтощителния вчерашен ден волята ни към момента се съпротивлява на мисълта за някакво деяние. Лежешком начертаваме проекта за през днешния ден. Задачите ни са доста, а тук сме единствено двама. След къс спор разпределяме отговорностите и " запретваме ръкавите ". Дотук елементарно, само че първите стъпки на височина са постоянно най-трудни. Внимателно се спускам до парапета и оттова надолу по отвесите на скалната бариера. Бавно и мъчително се разгряват вкочанените ми стави. Вися като плашило сред студената мрачна котловина и ослепително тъмносиньото небе. Подвижни камъни чакат единствено един досег и с вик изчезват в бездната. Грохотът на скалния проливен дъжд скоро разсънва скованите от нощния мраз висящи ледове. Огромни сини блокове със глуха въздишка политат в долината. Винаги съм жадувал за тези стихии...Сякаш в никакъв случай не съм живял в умерено застиналия свят, който се е спотаил в краката ми безпределно надолу, някъде доста надалеч и от дълго време... Забивам здрави клинове за новия, подложен на по-здраво място финален парапет. Трябва да прибера изоставените нощес 200 метра въжета и още веднъж да се изкача на " горна станция " на лебедката, както ще назоваваме към този момент върха на отвесната жълто-кафява кула. Привършвам със дилемите и постепенно поемам към Лхо Ла. Метрите са най-отвлечената мярка за разстояние в Хималаите. Всичко се пресмята в дни и часове: 20м са от време на време 1 час, 600 м. – един ден, 10км. – два месеца... Мислено поставям една отметка против проекта за деня. Ицо се е захванал да приспособи за нашите потребности изоставената от предходна експедиция железна структура. Тук ще инсталираме и нашето подемно устройство, а заварената кула ще ни облекчи при добиване на първите товари.
Част от снимковото наличие на книгата
Днес развяхме българския байрак на Лхо Ла. На крепко опънато въже сред лебедката и скалната игла предизвикателно заплющя трицветната коприна. Само след месец ветровете ще я трансфорат в топка от червени, зелени и бели конци, гордо отстояващи ураганното въздухопренасищане. Но на знамето му би трябвало вятър, а на нас – уют и отбрана от невидимите " ритници " на ураганите по стените на палатката, удари, нелогично плътни за тукашния необичаен въздух. За това връзваме котките за обувките и траверсираме ледения скат по посока Лагер 1, по-точно неговото условно определено място. С деликатно подсигуряване прекосяваме необятна напречна пролука по един много опърпан снежен мост. Нужен ни е и парапет, с цел да подсигурим връщането си. След няколко минути ход се стопираме изумени: пред очите ни се открива непозната величествена гледка. Високо във небето се издига с цялата си страховита мощност Северната стена на Еверест. Нямаме сили да откъснем очи от призрачното привидение. Този връх е нещо невероятно.
На обичайното място от леда се подават парцалите на раздрани червени палатки. Правим напразни опити за разкриване на огромните пещери, разказани ни от югославските сътрудници алпинисти. За това пък попадаме на затрупаната с пълен слой фирнов сняг кухня от предходна експедиция, най-вероятно неуспелият американски опит за нанагорнище на Западния гребен. Избираме за нашарване на менюто малко сухи супи, компот от ягоди и боровинки, изцяло непокътнати в големия ледник на Хималаите. Подтискащо ми работят тези надълбоко вкопани в леда, раздрани от бурите и затрупани от нов сняг палатки. Единствените живи твари – безстрашните черни врани – любопитно оглеждат нечаканите пришълци, смутили безконечния покой на ледената пустиня. Красивата пирамида на Чанг Це, ледникът Ронгбук и долините на Тибет са застинали смирено против галактическата Чомолънгма – " Богинята майка на Земята ".
След уморително изследване на региона се връщаме по противоположните следи " в къщи ". Свързаме се с Гого, Славе и Киро, настанили се към този момент на " долна станция ". Лебедката изтегля първия си товар – малко храна и газ нагоре и чувал лед за размразяване надолу. Момчетата под нас готвят вечеря и почиват, а над главите им висят безредно насъбрани каменни блокове, което никога не е причина за спокойни сънища. Хапваме надве-натри малко чорба, чай от " американски отпадък " и едно съществено парче от хасковската луканка. Втората ни нощ на превала е ветровита и ясна, а утрото – още веднъж ведро и слънчево. Целият предиобед с построената комплицирана система от ролки, въжета, самохвати съумяваме да изтеглим по 200 – метровия отвес същинската машинария на лебедката. Вече не е останала сила даже и за мислене, камо ли пък за работа. Сваляме рейките и затискаме с огромни камъни платнището на палатката. Така най-малко ще го запазим от гневните пориви на ветровете.
Поемаме още веднъж към жадуваната отмора в уюта въз основата. Метър по метър ревизираме и укрепваме парапети и стълби. Разбираме се без думи. Мълчаливо и концентрирано всеки извършва това, което счита за най-удачно и належащо сега. Чудни са връзките сред алпинистите в планината. Случва се от време на време, измъчени, изнервени от многодневна работа, да си кажем и по-остри думи. Но не мога да обидя индивида, с който единствено след минути ще разделя чашата чай или мръсните части бисквити, щастливо забравени в някой джоб. В очите на другаря и приятеля остава да свети оная лъчезарна светлина, която сплотява душите и дава мощ в допира до стихиите на природата.
...........
Най-сетне седим от нервния ромон на чайника в кухнята. Жадните ни тела гълтам литри. Като прокурист на доктора постановявам на групата разформироване и възобновяване. Изравям от бурето с багажа пластмасовото шише със " селската " и премервам с лъжицата по една здравна дажба към чая. Празнуваме по наш си метод сполучливото придвижване нагоре.
...Мислите ми още веднъж блуждаят години обратно в спомените. Бяхме изкачили Лхотце. Спускахме се щастливи и възторжени към долината на Соло Кхумбу. Вечерта ни заварва в Падинг, където се настаняваме в най-хубавата шерп-лоджия. Тази вечер с Христо стоим извън, под звездното хималайско небе. Говорим за дома, за децата, за истината и фантазиите в човешката душа. Можехме да бъдем положителни другари, само че все нещо ни разделяше. Христо беше срещу идването ми тук. Горе аз потвърдих, че мога, само че той към момента не можеше да се пречупи и да го признае. Горд човек беше, с сложен темперамент. Но тази нощ доста неща ни свързваха. Много несподелени очаквания сближаваха душите ни. Тази нощ очите на Христо блестяха. Думите като отпушен яз разбуждаха притихналия двор:
" Видях Го...Люсо, видях Го като камара пред себе си... Да протегна ръка и да го докосна. Ще се върнем отново тук, непременно...Ще стъпим и на Него, давам обещание го пред теб и пред себе си... "
От върха на Лхотце беше зърнал божествения Сагарматха и в този момент това привидение го измъчваше, изтезаваше неукротимата му алпийска душа. В очите му имаше сълзи...
Зловещата черна пирамида на Еверест го беше направила собствен заложник. Завинаги...
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ