Вазов – българският Омир
Книгата „ Патриархът “ от професор Светлозар Игов / “Жанет 45 “/, която излезе за 170-годишнината от рождението на Иван Вазов, е късият летопис на един живот - непретенциозен на външни събития, само че богат на духовна вглъбеност, придала висота и разгърнатост на българската литература. Вазов – като един същински народен трибун - обгръща своя обичай с безмълвие, с цел да приказва само словото му. Предлагаме ви фрагмент от „ Патриархът “.
„ От днешна позиция 71 години, които претърпява Вазов, може би не са кой знае какво възрастово достижение, само че в страна като България, където болшинството от създателите умираха млади, достигнатата от него възраст бе в действителност сама по себе си достижение. За българските литературни ограничения тази възраст бе библейска и „ патриарх “ е в действителност другото му известно название.
Но не ще да е единствено дълголетието, което основава тази визия, тъй като още няма тридесет години, когато го „ съхраняват “ като „ стихотворец на нацията “, а петдесетинагодишен го назовават „ Дядо Вазов “ – и то освен навъдилите се към този момент негови съперници, с цел да осмеят „ овехтялостта “ на неговото творчество, а целият народ, за който Вазов беше станал синоним на „ литература “, писателят, влезнал в читанките, оня, от който учи словото си цялостен един народ. Имало е в действителност нещо достолепно и величествено, което е излъчвала неговата фигура, когато с гарсонетка на глава и бастун в ръка се е разхождал по софийските улици, за което описват в спомените си доста възхитени юноши, които сетне ще станат писатели, а някои от тях – и негови врагове. Някакво величествено и сдържано достолепие, гордо и даже самонадеяно схващане излъчва личността му, струи от всеки негов ред.
Още прекомерно млад има съвсем олимпийско схващане за задачата си в литературната орис на България. Той е изпитвал трогателно-детинско, умилително-възторжено отношение към България. Но в случай че неговото възприятие към отечеството е синовно, възприятието му към народа е бащинско – Вазов се е чувствал освен негов правилен наследник, само че овчар и преподавател, летописец и ментор. Той е в действителност pater familias, патриарх, богът отец на българската литература. Вазов е превъзходен художник – пластик и изобразител, само че той е доста повече преподавател и просветител на своя народ, напълно не в смисъл на някакъв скучен морализатор. Със своето творчество той утвърждава главната система от национални нравствени и исторически полезности. И освен това – утвърди самата литература. И то в два смисъла. Утвърди самостоятелния обществен статут на писателя. И литературата – като жанрово-художествена система.
Макар и да бе възрожденец по дух, по образование, по настройка, по главния възторг на своето дело, Вазов сътвори новия, следвъзрожденски статут на писателя – напълно профилиран в художественото слово. И преди него има дейци, отдадени на книжовността, на словото, само че най-често тяхната активност беше освен културно многофункционална (статутът на възрожденския литератор включваше с изключение на публицист в тесния смисъл на думата и публицист, и журналист, академик и просветник, книжар и издател), неведнъж те зарязваха всякаква словесност в името на националната независимост. Ботев да вземем за пример няма професионално писателско съзнание и счита същинското си предопределение – поезията – единствено като ходило по пътя към подвига, който цялата му натура жадува – да почине за свободата на България. Вазов е първият, който напълно одобри задачата на художественото слово като единствена. България за него също е висша полезност, само че той не мислеше, че може да ѝ служи другояче с изключение на посредством своите „ песни “. В името на това свое писателско предопределение Вазов беше подготвен да се отхвърли от всички витални и обществени полезности. И той в действителност се отхвърли от всичко – от политически 12 постове и фамилно благополучие, от материални изгоди и административна кариера – в името на това да бъде Народен стихотворец и нищо друго.
Макар че не можем да го назовем „ луда глава “ в смисъла, в който назоваваме Ботев и „ немили-недрагите “, които сториха българската гражданска война, Вазов също посвоему е бил „ луда глава “, житейски неразумник. Кой хабеше нощем хартията и свещите, с цел да дращи стихове, вместо да стане тежък търговец? Кой не употребява шанса да се изкара поборник, откакто бе другарувал с Ботев? Кой заряза и съдийската кариера, и министерското кресло, и депутатския имунитет, с цел да следва неразбираемото към момента за болшинството българи предопределение „ публицист “? Едва от него българите научиха що е публицист – нито Ботев, нито Каравелов, нито Славейков участваха в съзнанието на народа на първо време и единствено като писатели. Вазов беше единствено публицист. А да преживееш в байганювска и фердинандовска България, където поетите стояха под ранга на придворните коняри и камериери, да преживееш в тази страна, понесъл трънения венец единствено на званието „ стихотворец “ – това единствено по себе си беше героизъм. Преди него служеха на своя народ – от време на време даже гениално – и със словото. Вазов сподели, че на народа може да се служи единствено със словото. Ако в това „ единствено “ не влизаше една цялостна житейска безрезервност в името на словото.
Но Вазов освен утвърди понятието публицист, той в прочут смисъл утвърди и българската литература като литература. И то освен тъй като неговото творчество е толкоз обемно, че единствено по себе си е цяла една национална литература. И освен за- 13 щото за цели няколко десетилетия българската литература надали не се изчерпва с Вазовото творчество. (Не че през този интервал – до края на века – липсват други създатели и произведения, само че не се появяват нови художествени насоки, разнообразни от Вазовата.) А тъй като преди него литературата – в епохата на Възраждането, даже у Ботев – към момента се конституираше като литература, създаваше ново разбиране за живописност, нова жанрова система, нов език даже. Вазов синтезира целия този възрожденски жанрово-подготвителен развой в личното си креативно дело, от което потеглят надали не всички жанрови извори на новата ни литература. В този смисъл той е най-обемната фигура на българската литература.
Ако Ботев е най-високият връх в историята на българския дух, Вазов е най-пространният масив в географията на българското слово. Неговото творчество и до през днешния ден остава най-голямото самостоятелно дело на българската литература, събрано в 22 обемисти тома, то поразява със своята жанрова просторност и разнообразие. Вазов твори и в трите рода – поезия, епос и драма; основава оди и елегии, сонети и балади, разговори и пейзажни стихове, поеми, къси лирически апострофи и „ въздишки “, разкази, повести и романи, битови комедии и исторически нещастия, пътеписи и очерци, написа публицистични и критически публикации, рецензии, сатири, памфлети. При това не просто твори в една или друга жанрова област, а в доста случаи основава или утвърждава нови жанрове, с цел да даде самичък с самостоятелното си дело жанровите граници (или безграничност) и голям брой мостри на българската литература.
При това Вазов не е просто стихотворец, който е писал и прозаичност, нито прозаик, платил дан и на поетични увлечения. Във всички жанрове, в които твори, той основава превъзходни по художествена мощ произведения. Сред тях са някои от шедьоврите на нашата литература – романът „ Под игото “ и поетическият цикъл „ Епопея на забравените “, повестите „ Чичовци “ и „ Немили-недраги “, пътеписите, десетки къси разкази и доста повече стихотворения с христоматийно значение, част от тях с известността на национални песни, толкоз познати всекиму, че от време на време и не се замисляме кой е създателят им („ Боят настана “(1), „ Питат ли ме де й зората “, „ Тих бял Дунав “, „ Покойници “ и др.). Те като че ли живеят някакъв надличен, фолклорен праживот.
При това паралелно с тези, в случай че мога да ги нарека,,,големи “ шедьоври, които към този момент десетилетия са главният инструмент на национално самопознание, литературно обучение и морално образование, Вазов има и своите „ дребни “ шедьоври, без универсалното значение на първите, само че способни да удовлетворяват разнородна художествена сензитивност. В драмата да вземем за пример Вазов няма шедьоври, равностойни на „ Под игото “, само че белким комедиите и драмите му не са водещите жанрови мостри на своето време, трайна принадлежност на националния репертоар? Като критик Вазов също по този начин не е обичал да се изявява, само че белким цялостен един интервал от българската литература (пловдивският и началото на софийския – сп.,,Денница “) съвсем не се изчерпва с неговото критическо наличие?
Вазов е публицист, постоянно отворен за нов прочит – даже колкото повече се „ архаизират “, толкоз повече обаяние получават творбите му. А от време на време и – с развиването на литературата – ненадейно се актуализират и даже модернизират. След Радичков да вземем за пример по нов метод видяхме „ неуместните “ разговори на „ Чичовци “. По някакъв магичен метод творбите на Вазов имат качеството да се обновяват непрекъснато в читателското схващане, да стават „ безконечни “, т.е. „ типичен “. С онази „ класичност “, която за всеки народ ще имат праначалата, праизворите.
Не единствено по историческа и пространствена, по жанрова и проблематична обхватност Вазов има универсалните измерения на един народен класик. Той е повсеместен и по метод на разбиране на неговото дело. Би могло да се каже, че той е писателят на „ всякоя възраст, класа, пол, занятье “; по думите на Гео Милев е „ погълнал в себе си душата и живота на целия български народ “. Има писатели, които са любимци на детството, други – на младостта, трети можем да възприемем само в зрелост. Има създатели, които са желани от едно или друго обществено съсловие. Вазов е създател, който и в това отношение има една – в случай че може по този начин да се каже – „ отзивчива “ повсеместност. Смятаха го за „ капиталистически публицист “, само че с него бяха цялостни и социалистическите антологии. Той става наш любим още в детската ни възраст – кой ли българин не е израсъл с „ Под игото “ или с „ Опълченците на Шипка “ (като не приказваме за „ детските “ стихотворения), само че и в зрелост можем освен да му се любуваме, а и да продължаваме да го откриваме. И то освен в произведения, които са били лишени от христоматиен емайл или които съумяваме да прочетем по-късно. А и в творбите, които ни се костват познати от деца. Никой българин не ще се насити да чете Иван Вазов и в никакъв случай не ще престанем да вършим нови открития за него. Като наблягам смисъла на Вазов като народен класик (защото всяка национална литература има собствен личен модел и мярка за класик), това не значи, че той има значение единствено в националните рамки. Напротив, той е първият български публицист, който – основно с помощта на,,Под игото “ – доби интернационална известност. Той е първият огромен български внушителен създател. При това, бих споделил, той превъзхожда даже оня, който превъзхожда всичко българско – Ботев. С това не желая да настоявам, че заради функционалностите си на народен мит, на някаква българска магия, Ботев не може да има интернационално значение. Но то е повече значение, по този начин да се каже, „ феноменално “ – като цялостна фигура и омагьосване, в което се крие загадката на българското слово и история. Но и Ботев – както и Пушкин – заради самата същина на стиха е обвързван с нещо по-дълбоко националноезотерично, което е прикрито в магията на езика и вечно ще остане познато и скъпо единствено на говорещите български. Не че Ботев е непреводим, само че има в бездната на неговото поетическо слово полезности, които не се поддават на превод (това важи в случай че не за всяка лирика, за някои типове поезия). Вазовото словесно творчество (и изключително 17 прозата), в противен случай, може да служи като национално-представително и в един доста по-широк интернационален подтекст, без да губи изключително при превода. То дава освен магико-мелодичната, само че и визуалнопластичната визия за България – за нейния обичай и съществуване, за нейния географски и нравствен нюанс, за нейната история и пейзажи, за националния ѝ мавзолей и народен темперамент.
... Така по някакво благополучие на ориста Вазов по един вълшебен метод съчета историческата младост на един роден за нов исторически живот и слово народ с изразната и духовна зряла възраст на европейската цивилизация, на която този народ принадлежеше към този момент цяло хилядолетие след Кирил и Методий. Така у Вазов се синтезират историческият наивитет, националната органичност с една вековна европейска духовна мъдрост и зряла възраст. В това отношение Вазов въплъщава това схващане за класика като „ средище “, което Т. С. Елиът дефинира посредством Вергилий. И тъй като го нарекох,,български Омир “, желая да подчертая още една значима – и класическа в изворния смисъл – специфичност на неговата национална органичност. Неговата обич към отечеството (,,както надали някой ще го обича в миналото “ съгласно Ив. Д. Шишманов) е толкоз всепоглъщаща, по този начин голяма, изпълнена с такава ненаситна пристрастеност, че на пръв взор слага под подозрение Вазовия хуманизъм, като не приказваме за това, че в такива моменти Вазов основава и някои от не най-хубавите си като художество произведения. Но точно той самичък най-добре е знаел това и не че не е могъл да го преодолее, само че и му се отдава изцяло осъзнато. Когато анкетьорът му – и пръв, и максимален негов откривател, Иван Д. Шишманов – го запитва за това, Вазов с някакво хладно достолепие дава отговор:,,C’est plus fort que moi “. („ Това е по-силно от мен “) Самият факт, че осъзнава второкачествеността на това си ентусиазъм, свидетелства, че Вазов е имал и критериите за една висша човечност и живописност. И в случай че в своята обич към България в действителност ставаше и омаян, което от време на време има и негативни измерения – точно в тази си „ слепота “ ставаше и всевидящ, и проникновен. Не е инцидентно това, че един от най-значимите му художествени облици – дядо Йоцо – е кьорав. Но дядо Йоцо виждаше своята България, беше зрящ с едно по-силно от зрението осезание – със сърцето си. Вазов по нещо – и това е омировското у него – прекомерно подсещаше своя воин. Той трябваше да бъде кьорав за някои неща на забележимата реалност, с цел да вижда по-добре висшата ѝ същина, с цел да бъде до дъно правилен на своя мит и блян – БЪЛГАРИЯ! И тъй като не зная по какъв начин още теоретически да дефинира „ що е класик “, желая да кажа – за българската литература отговорът на този въпрос е в действителност отговорът на въпроса „ Що е Иван Вазов? “.
„ От днешна позиция 71 години, които претърпява Вазов, може би не са кой знае какво възрастово достижение, само че в страна като България, където болшинството от създателите умираха млади, достигнатата от него възраст бе в действителност сама по себе си достижение. За българските литературни ограничения тази възраст бе библейска и „ патриарх “ е в действителност другото му известно название.
Но не ще да е единствено дълголетието, което основава тази визия, тъй като още няма тридесет години, когато го „ съхраняват “ като „ стихотворец на нацията “, а петдесетинагодишен го назовават „ Дядо Вазов “ – и то освен навъдилите се към този момент негови съперници, с цел да осмеят „ овехтялостта “ на неговото творчество, а целият народ, за който Вазов беше станал синоним на „ литература “, писателят, влезнал в читанките, оня, от който учи словото си цялостен един народ. Имало е в действителност нещо достолепно и величествено, което е излъчвала неговата фигура, когато с гарсонетка на глава и бастун в ръка се е разхождал по софийските улици, за което описват в спомените си доста възхитени юноши, които сетне ще станат писатели, а някои от тях – и негови врагове. Някакво величествено и сдържано достолепие, гордо и даже самонадеяно схващане излъчва личността му, струи от всеки негов ред.
Още прекомерно млад има съвсем олимпийско схващане за задачата си в литературната орис на България. Той е изпитвал трогателно-детинско, умилително-възторжено отношение към България. Но в случай че неговото възприятие към отечеството е синовно, възприятието му към народа е бащинско – Вазов се е чувствал освен негов правилен наследник, само че овчар и преподавател, летописец и ментор. Той е в действителност pater familias, патриарх, богът отец на българската литература. Вазов е превъзходен художник – пластик и изобразител, само че той е доста повече преподавател и просветител на своя народ, напълно не в смисъл на някакъв скучен морализатор. Със своето творчество той утвърждава главната система от национални нравствени и исторически полезности. И освен това – утвърди самата литература. И то в два смисъла. Утвърди самостоятелния обществен статут на писателя. И литературата – като жанрово-художествена система.
Макар и да бе възрожденец по дух, по образование, по настройка, по главния възторг на своето дело, Вазов сътвори новия, следвъзрожденски статут на писателя – напълно профилиран в художественото слово. И преди него има дейци, отдадени на книжовността, на словото, само че най-често тяхната активност беше освен културно многофункционална (статутът на възрожденския литератор включваше с изключение на публицист в тесния смисъл на думата и публицист, и журналист, академик и просветник, книжар и издател), неведнъж те зарязваха всякаква словесност в името на националната независимост. Ботев да вземем за пример няма професионално писателско съзнание и счита същинското си предопределение – поезията – единствено като ходило по пътя към подвига, който цялата му натура жадува – да почине за свободата на България. Вазов е първият, който напълно одобри задачата на художественото слово като единствена. България за него също е висша полезност, само че той не мислеше, че може да ѝ служи другояче с изключение на посредством своите „ песни “. В името на това свое писателско предопределение Вазов беше подготвен да се отхвърли от всички витални и обществени полезности. И той в действителност се отхвърли от всичко – от политически 12 постове и фамилно благополучие, от материални изгоди и административна кариера – в името на това да бъде Народен стихотворец и нищо друго.
Макар че не можем да го назовем „ луда глава “ в смисъла, в който назоваваме Ботев и „ немили-недрагите “, които сториха българската гражданска война, Вазов също посвоему е бил „ луда глава “, житейски неразумник. Кой хабеше нощем хартията и свещите, с цел да дращи стихове, вместо да стане тежък търговец? Кой не употребява шанса да се изкара поборник, откакто бе другарувал с Ботев? Кой заряза и съдийската кариера, и министерското кресло, и депутатския имунитет, с цел да следва неразбираемото към момента за болшинството българи предопределение „ публицист “? Едва от него българите научиха що е публицист – нито Ботев, нито Каравелов, нито Славейков участваха в съзнанието на народа на първо време и единствено като писатели. Вазов беше единствено публицист. А да преживееш в байганювска и фердинандовска България, където поетите стояха под ранга на придворните коняри и камериери, да преживееш в тази страна, понесъл трънения венец единствено на званието „ стихотворец “ – това единствено по себе си беше героизъм. Преди него служеха на своя народ – от време на време даже гениално – и със словото. Вазов сподели, че на народа може да се служи единствено със словото. Ако в това „ единствено “ не влизаше една цялостна житейска безрезервност в името на словото.
Но Вазов освен утвърди понятието публицист, той в прочут смисъл утвърди и българската литература като литература. И то освен тъй като неговото творчество е толкоз обемно, че единствено по себе си е цяла една национална литература. И освен за- 13 щото за цели няколко десетилетия българската литература надали не се изчерпва с Вазовото творчество. (Не че през този интервал – до края на века – липсват други създатели и произведения, само че не се появяват нови художествени насоки, разнообразни от Вазовата.) А тъй като преди него литературата – в епохата на Възраждането, даже у Ботев – към момента се конституираше като литература, създаваше ново разбиране за живописност, нова жанрова система, нов език даже. Вазов синтезира целия този възрожденски жанрово-подготвителен развой в личното си креативно дело, от което потеглят надали не всички жанрови извори на новата ни литература. В този смисъл той е най-обемната фигура на българската литература.
Ако Ботев е най-високият връх в историята на българския дух, Вазов е най-пространният масив в географията на българското слово. Неговото творчество и до през днешния ден остава най-голямото самостоятелно дело на българската литература, събрано в 22 обемисти тома, то поразява със своята жанрова просторност и разнообразие. Вазов твори и в трите рода – поезия, епос и драма; основава оди и елегии, сонети и балади, разговори и пейзажни стихове, поеми, къси лирически апострофи и „ въздишки “, разкази, повести и романи, битови комедии и исторически нещастия, пътеписи и очерци, написа публицистични и критически публикации, рецензии, сатири, памфлети. При това не просто твори в една или друга жанрова област, а в доста случаи основава или утвърждава нови жанрове, с цел да даде самичък с самостоятелното си дело жанровите граници (или безграничност) и голям брой мостри на българската литература.
При това Вазов не е просто стихотворец, който е писал и прозаичност, нито прозаик, платил дан и на поетични увлечения. Във всички жанрове, в които твори, той основава превъзходни по художествена мощ произведения. Сред тях са някои от шедьоврите на нашата литература – романът „ Под игото “ и поетическият цикъл „ Епопея на забравените “, повестите „ Чичовци “ и „ Немили-недраги “, пътеписите, десетки къси разкази и доста повече стихотворения с христоматийно значение, част от тях с известността на национални песни, толкоз познати всекиму, че от време на време и не се замисляме кой е създателят им („ Боят настана “(1), „ Питат ли ме де й зората “, „ Тих бял Дунав “, „ Покойници “ и др.). Те като че ли живеят някакъв надличен, фолклорен праживот.
При това паралелно с тези, в случай че мога да ги нарека,,,големи “ шедьоври, които към този момент десетилетия са главният инструмент на национално самопознание, литературно обучение и морално образование, Вазов има и своите „ дребни “ шедьоври, без универсалното значение на първите, само че способни да удовлетворяват разнородна художествена сензитивност. В драмата да вземем за пример Вазов няма шедьоври, равностойни на „ Под игото “, само че белким комедиите и драмите му не са водещите жанрови мостри на своето време, трайна принадлежност на националния репертоар? Като критик Вазов също по този начин не е обичал да се изявява, само че белким цялостен един интервал от българската литература (пловдивският и началото на софийския – сп.,,Денница “) съвсем не се изчерпва с неговото критическо наличие?
Вазов е публицист, постоянно отворен за нов прочит – даже колкото повече се „ архаизират “, толкоз повече обаяние получават творбите му. А от време на време и – с развиването на литературата – ненадейно се актуализират и даже модернизират. След Радичков да вземем за пример по нов метод видяхме „ неуместните “ разговори на „ Чичовци “. По някакъв магичен метод творбите на Вазов имат качеството да се обновяват непрекъснато в читателското схващане, да стават „ безконечни “, т.е. „ типичен “. С онази „ класичност “, която за всеки народ ще имат праначалата, праизворите.
Не единствено по историческа и пространствена, по жанрова и проблематична обхватност Вазов има универсалните измерения на един народен класик. Той е повсеместен и по метод на разбиране на неговото дело. Би могло да се каже, че той е писателят на „ всякоя възраст, класа, пол, занятье “; по думите на Гео Милев е „ погълнал в себе си душата и живота на целия български народ “. Има писатели, които са любимци на детството, други – на младостта, трети можем да възприемем само в зрелост. Има създатели, които са желани от едно или друго обществено съсловие. Вазов е създател, който и в това отношение има една – в случай че може по този начин да се каже – „ отзивчива “ повсеместност. Смятаха го за „ капиталистически публицист “, само че с него бяха цялостни и социалистическите антологии. Той става наш любим още в детската ни възраст – кой ли българин не е израсъл с „ Под игото “ или с „ Опълченците на Шипка “ (като не приказваме за „ детските “ стихотворения), само че и в зрелост можем освен да му се любуваме, а и да продължаваме да го откриваме. И то освен в произведения, които са били лишени от христоматиен емайл или които съумяваме да прочетем по-късно. А и в творбите, които ни се костват познати от деца. Никой българин не ще се насити да чете Иван Вазов и в никакъв случай не ще престанем да вършим нови открития за него. Като наблягам смисъла на Вазов като народен класик (защото всяка национална литература има собствен личен модел и мярка за класик), това не значи, че той има значение единствено в националните рамки. Напротив, той е първият български публицист, който – основно с помощта на,,Под игото “ – доби интернационална известност. Той е първият огромен български внушителен създател. При това, бих споделил, той превъзхожда даже оня, който превъзхожда всичко българско – Ботев. С това не желая да настоявам, че заради функционалностите си на народен мит, на някаква българска магия, Ботев не може да има интернационално значение. Но то е повече значение, по този начин да се каже, „ феноменално “ – като цялостна фигура и омагьосване, в което се крие загадката на българското слово и история. Но и Ботев – както и Пушкин – заради самата същина на стиха е обвързван с нещо по-дълбоко националноезотерично, което е прикрито в магията на езика и вечно ще остане познато и скъпо единствено на говорещите български. Не че Ботев е непреводим, само че има в бездната на неговото поетическо слово полезности, които не се поддават на превод (това важи в случай че не за всяка лирика, за някои типове поезия). Вазовото словесно творчество (и изключително 17 прозата), в противен случай, може да служи като национално-представително и в един доста по-широк интернационален подтекст, без да губи изключително при превода. То дава освен магико-мелодичната, само че и визуалнопластичната визия за България – за нейния обичай и съществуване, за нейния географски и нравствен нюанс, за нейната история и пейзажи, за националния ѝ мавзолей и народен темперамент.
... Така по някакво благополучие на ориста Вазов по един вълшебен метод съчета историческата младост на един роден за нов исторически живот и слово народ с изразната и духовна зряла възраст на европейската цивилизация, на която този народ принадлежеше към този момент цяло хилядолетие след Кирил и Методий. Така у Вазов се синтезират историческият наивитет, националната органичност с една вековна европейска духовна мъдрост и зряла възраст. В това отношение Вазов въплъщава това схващане за класика като „ средище “, което Т. С. Елиът дефинира посредством Вергилий. И тъй като го нарекох,,български Омир “, желая да подчертая още една значима – и класическа в изворния смисъл – специфичност на неговата национална органичност. Неговата обич към отечеството (,,както надали някой ще го обича в миналото “ съгласно Ив. Д. Шишманов) е толкоз всепоглъщаща, по този начин голяма, изпълнена с такава ненаситна пристрастеност, че на пръв взор слага под подозрение Вазовия хуманизъм, като не приказваме за това, че в такива моменти Вазов основава и някои от не най-хубавите си като художество произведения. Но точно той самичък най-добре е знаел това и не че не е могъл да го преодолее, само че и му се отдава изцяло осъзнато. Когато анкетьорът му – и пръв, и максимален негов откривател, Иван Д. Шишманов – го запитва за това, Вазов с някакво хладно достолепие дава отговор:,,C’est plus fort que moi “. („ Това е по-силно от мен “) Самият факт, че осъзнава второкачествеността на това си ентусиазъм, свидетелства, че Вазов е имал и критериите за една висша човечност и живописност. И в случай че в своята обич към България в действителност ставаше и омаян, което от време на време има и негативни измерения – точно в тази си „ слепота “ ставаше и всевидящ, и проникновен. Не е инцидентно това, че един от най-значимите му художествени облици – дядо Йоцо – е кьорав. Но дядо Йоцо виждаше своята България, беше зрящ с едно по-силно от зрението осезание – със сърцето си. Вазов по нещо – и това е омировското у него – прекомерно подсещаше своя воин. Той трябваше да бъде кьорав за някои неща на забележимата реалност, с цел да вижда по-добре висшата ѝ същина, с цел да бъде до дъно правилен на своя мит и блян – БЪЛГАРИЯ! И тъй като не зная по какъв начин още теоретически да дефинира „ що е класик “, желая да кажа – за българската литература отговорът на този въпрос е в действителност отговорът на въпроса „ Що е Иван Вазов? “.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ