Една книга за мислещия човек. Ако я прочетат и политиците...
Книгата на проф. Георги Ончев „ Култура и психопатология. Антропология на психологичната болест “, която издателство „ Рива “ пусна на пазара в края на юни, е културен феномен – тъй като съдържа отговори на съвсем всички въпроси, които мислещият човек си задава през днешния ден.
Всъщност заглавието на Антропологията е ненапълно подвеждащо – това е книга не толкоз или освен за душевни заболявания, за отклонения от това, което сме привикнали да назоваваме обикновено, а за съмняващите се хора, за търсещите корените на човешкото държание – самостоятелно или на обществото като цяло.
Невъзможно е да се посочат всички послания, които книгата насочва към читателя. Но тя несъмнено предизвика със своята различност и с респектиращата ерудираност на създателя си.
Читателите ще открият на страниците й магичните вярвания на българите и клинични случаи на отнемане от африканския остров Пемба. Ще намерят връзката сред патологията в държанието на индивида и алкохола, дрогата и други субстанции. Ще срещнат мистичност, вяра, история... и тяхното преплитане в човешкото битие, творчество и страдалчество.
В 12 глави плюс епилога, озаглавен „ След на следващия ден “, проф. Ончев води читателите на едно дълго пътешестване - през епохи, континенти и култури като умел гид, който е същински угрижен за своите любознателни „ туристи “. Весели, уравновесени, депресивни или тревожни, уплашени, нападателни или жертви, родители на деца с проблеми или обезверени възрастни хора...към всички посланието на екскурзовода-психиатър в книгата е: пояснение има за всичко – в предишното, в поговорките и пословиците на националната мъдрост, в книгите на учените преди нас и в личното ни предпочитание да търсим и открием истините за себе си и света, в който живеем.
Дали това е най-важното, с цел да възстановим и поддържаме хармонията в нас и отвън нас – всеки взема решение за себе си. Вероятно от отговора на този въпрос зависи дали човек ще затвори книгата и ще я сложи в библиотеката си вечно или ще се връща към някоя глава още веднъж и още веднъж. За да я осмисли по-добре.
За политиците обаче „ Култура и психопатология. Антропология на психологичната болест “ е наложително четиво. Даже би било добре да я включат в отговора на обичайния по време на избори въпрос „ Коя книга стои на нощното ви шкафче? “.
Поне що се отнася до глава ІІІ „ Културен подтекст у нас: българският Одисей “.
Подсказвам за какво: в нея се приказва за Аспаруховите българи, манталитета на бедността, конюктурната набожност на ромите, културната слепота и още доста неща чак до самоубийственото шофиране на пътя и пациентката от село, която боготвори професора от София и върви да се лекува при него, само че не може да извърши рецептата, тъй като няма аптека в обитаемото й място.
Или както споделя създателят проф. Ончев: Защо българският Одисей още не се е завърнал.
Д-р Тодор Толев, психиатър: Тази книга е отлично продължение на написаното от Иван Хаджийски, Марко Семов, Емануил Шаранков, Георги Попов, а и мнозина други, за богатата с спорни мнения народопсихология на българина, която – даже да ни натъжава, би трябвало да четем и знаем.
Проф. Георги Попов, психиатър: Прочетете тази книга, тъй като сигурно ще намерите неща, които ще ви бъдат забавни, ще ви обогатят, ще разширят кръгозора ви и ще ви накарат да преосмислите някои свои мантри.
Проф. Ончев пред Дебати.бг: Синдромът hikikimori визира милиони
В книгата описвате нов характерен културен синдром, показал се в Япония в последните години – hikikimori. Бихте ли обяснили? Защо тъкмо в Япония и очаквате ли да прескочи границите и на други страни?
Макар и прекомерно характерен като материя и другоземен като наименование, този синдром съставлява далекоизточна версия на алиенацията – младежите се затварят в домовете си, не излизат от години, гледат анимация (manga), шарят из мрежите и хапват. Засяга безусловно милиони. Япония е характерна със своите обичайни полезности с поклонение пред престижи и взаимозависимост от оценката на другите в композиция с ултрамодерност в други сфери и със обществена тревога. Затова отглежда собствен модел на отчуждението измежду младите. Универсално обаче, това е метафора на екзистенциалната самотност в цифровата епоха. То не е вирус, та да прескача граници, само че общочовешките измерения на изолацията и самотата са очевидни; само характерните им прояви съгласно локалния културен подтекст са разнообразни.
Проф. Ончев пред transmedia.bg: Агресия има на всички места, нашата е по балкански разпасана
Корените на експанзията са на първо място в човешката природа. Човекът и шимпанзето са най-агресивните скотски типове и не е инцидентно, че те са на върха на еволюционната стълбица, тъй като експанзията има съществена роля в еволюцията и в човешката история. Цивилизацията, несъмнено, я култивира до допустими актове на сублимация, само че цялостно изгубване на експанзията е химера. Пълен надзор върху нея е вероятен, и то единствено ненапълно, единствено в тоталитарните общности.
Социалното поощрение на експанзията идва пък от липса на заслужено правосъдие и оставяне на доста актове на принуждение ненаказани. Агресия е имало постоянно, само че чувството, че през днешния ден е на всички места се дължи ненапълно на преекспониране и драматизирането й заради високото равнище на тревога. Много актове на експанзия и даже закононарушения в предишното оставаха скрити, създаващи илюзията за успокоение, до момента в който в този момент всеки пестник сред хлапаци провокира изявленията, коментари… Дано ме разбирате добре, не обезценявам експанзията, като клиницист познавам и патологичните й измерения, само че по-спокойното й приемане единствено по себе си би довело до де-ескалирането й. Пък и ние постоянно прекомерно се самоохулваме; оня, дето ритна жена в лицето в хотела, не беше нашенски дивак, а потомък на викингите, нали? Агресия има на всички места, в това число и при тези, които ни поучават какви стратегии да вкарваме за предотвратяването й, само че при нас е ненапълно по-делнична, по балкански разпасана, оргийна, до момента в който моделът на еснафска благопристойност, на фона на която някой влиза с автомат в учебно заведение двор и стреля наред, ни е чужд.
Всъщност заглавието на Антропологията е ненапълно подвеждащо – това е книга не толкоз или освен за душевни заболявания, за отклонения от това, което сме привикнали да назоваваме обикновено, а за съмняващите се хора, за търсещите корените на човешкото държание – самостоятелно или на обществото като цяло.
Невъзможно е да се посочат всички послания, които книгата насочва към читателя. Но тя несъмнено предизвика със своята различност и с респектиращата ерудираност на създателя си.
Читателите ще открият на страниците й магичните вярвания на българите и клинични случаи на отнемане от африканския остров Пемба. Ще намерят връзката сред патологията в държанието на индивида и алкохола, дрогата и други субстанции. Ще срещнат мистичност, вяра, история... и тяхното преплитане в човешкото битие, творчество и страдалчество.
В 12 глави плюс епилога, озаглавен „ След на следващия ден “, проф. Ончев води читателите на едно дълго пътешестване - през епохи, континенти и култури като умел гид, който е същински угрижен за своите любознателни „ туристи “. Весели, уравновесени, депресивни или тревожни, уплашени, нападателни или жертви, родители на деца с проблеми или обезверени възрастни хора...към всички посланието на екскурзовода-психиатър в книгата е: пояснение има за всичко – в предишното, в поговорките и пословиците на националната мъдрост, в книгите на учените преди нас и в личното ни предпочитание да търсим и открием истините за себе си и света, в който живеем.
Дали това е най-важното, с цел да възстановим и поддържаме хармонията в нас и отвън нас – всеки взема решение за себе си. Вероятно от отговора на този въпрос зависи дали човек ще затвори книгата и ще я сложи в библиотеката си вечно или ще се връща към някоя глава още веднъж и още веднъж. За да я осмисли по-добре.
За политиците обаче „ Култура и психопатология. Антропология на психологичната болест “ е наложително четиво. Даже би било добре да я включат в отговора на обичайния по време на избори въпрос „ Коя книга стои на нощното ви шкафче? “.
Поне що се отнася до глава ІІІ „ Културен подтекст у нас: българският Одисей “.
Подсказвам за какво: в нея се приказва за Аспаруховите българи, манталитета на бедността, конюктурната набожност на ромите, културната слепота и още доста неща чак до самоубийственото шофиране на пътя и пациентката от село, която боготвори професора от София и върви да се лекува при него, само че не може да извърши рецептата, тъй като няма аптека в обитаемото й място.
Или както споделя създателят проф. Ончев: Защо българският Одисей още не се е завърнал.
Д-р Тодор Толев, психиатър: Тази книга е отлично продължение на написаното от Иван Хаджийски, Марко Семов, Емануил Шаранков, Георги Попов, а и мнозина други, за богатата с спорни мнения народопсихология на българина, която – даже да ни натъжава, би трябвало да четем и знаем.
Проф. Георги Попов, психиатър: Прочетете тази книга, тъй като сигурно ще намерите неща, които ще ви бъдат забавни, ще ви обогатят, ще разширят кръгозора ви и ще ви накарат да преосмислите някои свои мантри.
Проф. Ончев пред Дебати.бг: Синдромът hikikimori визира милиони
В книгата описвате нов характерен културен синдром, показал се в Япония в последните години – hikikimori. Бихте ли обяснили? Защо тъкмо в Япония и очаквате ли да прескочи границите и на други страни?
Макар и прекомерно характерен като материя и другоземен като наименование, този синдром съставлява далекоизточна версия на алиенацията – младежите се затварят в домовете си, не излизат от години, гледат анимация (manga), шарят из мрежите и хапват. Засяга безусловно милиони. Япония е характерна със своите обичайни полезности с поклонение пред престижи и взаимозависимост от оценката на другите в композиция с ултрамодерност в други сфери и със обществена тревога. Затова отглежда собствен модел на отчуждението измежду младите. Универсално обаче, това е метафора на екзистенциалната самотност в цифровата епоха. То не е вирус, та да прескача граници, само че общочовешките измерения на изолацията и самотата са очевидни; само характерните им прояви съгласно локалния културен подтекст са разнообразни.
Проф. Ончев пред transmedia.bg: Агресия има на всички места, нашата е по балкански разпасана
Корените на експанзията са на първо място в човешката природа. Човекът и шимпанзето са най-агресивните скотски типове и не е инцидентно, че те са на върха на еволюционната стълбица, тъй като експанзията има съществена роля в еволюцията и в човешката история. Цивилизацията, несъмнено, я култивира до допустими актове на сублимация, само че цялостно изгубване на експанзията е химера. Пълен надзор върху нея е вероятен, и то единствено ненапълно, единствено в тоталитарните общности.
Социалното поощрение на експанзията идва пък от липса на заслужено правосъдие и оставяне на доста актове на принуждение ненаказани. Агресия е имало постоянно, само че чувството, че през днешния ден е на всички места се дължи ненапълно на преекспониране и драматизирането й заради високото равнище на тревога. Много актове на експанзия и даже закононарушения в предишното оставаха скрити, създаващи илюзията за успокоение, до момента в който в този момент всеки пестник сред хлапаци провокира изявленията, коментари… Дано ме разбирате добре, не обезценявам експанзията, като клиницист познавам и патологичните й измерения, само че по-спокойното й приемане единствено по себе си би довело до де-ескалирането й. Пък и ние постоянно прекомерно се самоохулваме; оня, дето ритна жена в лицето в хотела, не беше нашенски дивак, а потомък на викингите, нали? Агресия има на всички места, в това число и при тези, които ни поучават какви стратегии да вкарваме за предотвратяването й, само че при нас е ненапълно по-делнична, по балкански разпасана, оргийна, до момента в който моделът на еснафска благопристойност, на фона на която някой влиза с автомат в учебно заведение двор и стреля наред, ни е чужд.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ