Голямото значение на Кирило-Методиевото дело
Класическият отговор на въпроса " Какво е смисъла? " е " Голямо! ". Горе долу по този начин се разказва през днешния ден в медиите Кирило-Методиевото дело - Голямо! - единствено че с повече думи, да вземем за пример: " Кирил и Методий са мечтатели и борци против насилието и културно-духовната асимилация " - изтъквам по памет, мерна ми се някъде оня ден, само че в този момент не ми се търси. Ето и една теза, която проследявам още от 2017 и която настойчиво се повтаря от най-различни хабилитирани и нехабилитирани лица по малките екрани: " Кирил и Методий се борят за правото на всеки народ да има собствен език и своя просвета ". За първи път го чух от някаква професорка, почтена дума! Добре че не ги назовават в духа на соцреализма борци-революционери. Кой желае да асимилира принудително българите през IX век? Та тогава понятието " асимилация " не значи безусловно нищо - династиите се сменят върху териториите, без въобще да се интересуват по какъв начин се усеща в етническо и културно отношение локалното население, в случай че въобще се усеща някак, тъй като по това време съзнанието за народ и нация към момента е прекомерно надалеч в бъдещето. Какъв народ и каква нация! Та до края на Третото царство, за цялото време от 681 до 1946, не е имало царе, произхождащи от този народ, който през днешния ден се назовава български, с изключение вероятно на Смилец и може би още някого, който пропущам от небрежност и незнание. И все пак страната е българска и на никого не му пука за асимилации. Кирил и Методий сигурно са разбирали от доста неща, само че от битка за правата на народите да имат собствен език и своя просвета не са имали никакво разбиране. Да, народите имат собствен език, имат и своя просвета без битка. Ако по това време е имало някакви различия, то те са били към кой църковен диоцез да попадне едно или друго население и най-много владетелят му, откакто одобри християнството и по този метод се запише в цивилизования свят. Културната самородност и възможната асимилация пораждат чак с националната страна и понятието за политическо самоопределяне на народите, не по-рано.
Иначе за какво ужасната Византия, която по това време дори не се е и казвала по този начин, дето сякаш желае да асимилира простосърдечните славяни и да им отнеме достоверната просвета, ще се трепе да им основава писменост и да превежда богослужебната литература на техните наречия, създавайки им по този метод и литературен език? Така не ги ли обособява в допълнение, не ги ли отдалечава от " асимилацията "? Ужасната Византия прави по този начин, тъй като не желае да става един народ със славяните, а една религия - толкоз е просто! Византия желае това и от хазарите и го желае още веднъж посредством свв. Кирил и Методий. От балканджи Йово не се чака да направи сестра си Яна туркиня, а мюсюлманка, пък в случай че ще и да резервира съзнание на швейцарка.
Спорът за вярата сред Изтока и Запада е доста по-стар от " Кирило-Методиевото дело ", " Върви, народе възродени! " и така нататък Той стартира скоро след Медиоланския едикт и преместването на столицата в Константинопол. През бурния IV век, когато се открива Символът на вярата на първите два космополитен събора, към този момент е било налице разделянето, само че тогава (нека внимават актуалните почитатели на Запада и критици на православието!) Западът е бил православен, а Изтокът - разколнически, на първо място ариански, отричащ единосъщието на Св. Троица. По-късно идва иконоборството, като ереста още веднъж е източна. Тук е добре да отбележим, че свв. Кирил и Методий, въпреки по тяхно време иконоборческите разногласия да са били завършили от двайсетина години, са ревностни почитатели на иконопочитанието дружно със св. Фотий - иконопочитател от мащаба на св. Иоан Дамаскин, на два пъти патриарх, основно настоящо лице във Фотиевата схизма, на чийто декор се разиграват събитията към покръстването на България и " Кирило-Методиевото дело ", и съществена причина и идеолог на Великата схизма сред Изтока и Запада през 1054, когато патриарх е към този момент Керуларий. " Кирило-Методиевото дело " е детайл от епичния конфликт сред патриарх Фотий и папа Николай I, част от политическите маневри, а не изолиран и импровизиран проблясък, за какъвто го мислят мнозина през днешния ден.
За съществена причина или най-малко като мотив за Великата схизма сме привикнали да одобряваме така наречен Filioque - малко, само че пагубно изменение в тринитарния догмат, по-точно в член 8 на Никейския знак, съгласно което третата ипостас на Троицата - Св. Дух - изхожда освен от Отца, само че и от Сина. Това изменение е въведено още през VI век на един от Толедските събори, с цел да докара до разрива няколко века по-късно. Въведено е с най-хубави планове и поради готите, които по случайност са ариани (заради техния свещеник Вулфила, хиротонисан персонално от изтъкнатия ариански свещеник Евсевий Никомидийски и превел Библията на готски) и като на ариани би трябвало да им се натърти, че Синът е Бог, единосъщен на Отца, и по какъв начин по-добре да им се натърти, с изключение на да им се каже, че третата ипостас - Духът - изхожда еднообразно и от двете първи, изхожда от Отца и от Сина (filioque), т.е. Синът е Бог, сходно (единосъщно) на Отец, а освен негово създание. От тази позиция даже и актът на Filioque от страна на Запада може да се преглежда като православен, в случай че не по резултат, то най-малко като желание. Разбира се, без значение от желанията, допълнението Filioque е неприемливо.
Причината за разрива е друга и тя е в другия универсализъм на Изтока и Запада. Докато Западът е централистичен, то Изтокът е съборен. Докато връзките сред страна и черква на Запад са папоцезаризъм, то на Изток те са цезаропапизъм; до момента в който папата помазва западните императори, то източните императори назначават патриарсите. Filioque нямаше да е толкоз дразнещо, нямаше да излезе отвън кръга на високо теоретичните догматични разногласия, в случай че Карл Велики някъде по времето на кан Крум не го бе употребявал като знаме на своята равноправност от Константинопол. Така или другояче, Изтокът и Западът потеглят по разнообразни пътища още от V век и с годините се отдалечават от ден на ден и повече един от различен. На този декор се появява Българската империя, а по-късно и просъществувалата към век Великоморавска страна, което към този момент прелива чашата на търпението. Българската империя се открива в Илирик и по този метод се вклинява сред Изтока и Запада, като ги разцепва към този момент освен идеологически, само че и политически, и териториално. Въпросът под чие политическо въздействие ще бъде младата империя става жизненоважен и за двете страни, а политическото въздействие минава през църковно. Още Атик I - патриарх на Константинопол до момента в който Иоан Златоуст е към момента жив в заточение - слага началото на църковно-политическата борба за Илирик и Калабрия. Появата на Великоморавия и изключително самостоятелната политика на в началото замисления като немска марионетка Ростислав, постанова решителни дейности както от страна на Византия, по този начин и на Франкската империя. Патриарх Фотий - талантлив политик и посланик, академик и ослепителен интелектуалец, чието писмо до княз Борис I изпреварва " Владетелят " на Макиавели с шест века и половина, - стига до заслужено и невиждано за времето си решение - в случай че дадем на славяните християнството в понятен за тях тип, в случай че им дадем словото Божие, то посредством духовно роднинство ще укрепим и политическото си въздействие. Ето това е в общи линии " Кирило-Методиевото " дело, пък вие в случай че щете го наречете и " асимилация " или пък " битка против асимилацията ". Кирил и Методий са превели Изборното Евангелие, по-важните от псалмите, Златоустовата литургия (ключово!) и някои молитвени сборници, с което са създали допустимо богослужението на понятен език за милиони хора. Не са основали от национализъм (ако въобще са имали подобен, то техният е бил византийски) неповторими буквички, с които българчетата през XXI век да пишат: " Честит 8 март, блага мамо! ". Що се отнася до самата писменост, то тя евентуално е персонално научно въодушевление на Константин (Кирил). Той е съставил глаголицата, само че графиката няма значение. Азбуката не е дизайнът на графемите, а парадигмата на фонемите (нарочно се изказах по този начин, с цел да видите какъв брой съм учѐн), заслугата на писмеността е тази, че разказва звуците в един език по този начин, че за всеки тон да си има писмен знак. А по какъв начин наподобяват самите букви, това е напълно вторичен въпрос. Днес и кирилицата, и латиницата са с еднообразно гръцко начертание и незначителни разлики. Кирило-Методиевото дело не е писмеността, а преводът на Писанието и основаването на старобългарския литературен език и то в такова съвършенство, че да се трансформира в каноничен и в катаревус за други нации, в това число и за руснаците. Но на първо място то е Божие дело. Ето това е " Кирило-Методиевото дело " - древен исторически развой и в същото време Божи промисъл, за който изискуем признателност.
Но не за това желаех да приказваме, а за актуалното значение на образованието и просветата, тъй че, апелирам, погледнете на всичко казано дотук като на въведения. Като на нещо тривиално, което е известно на всички, само че все пак някои не престават да приказват за " мечтатели " и борци за национални правдини (най-малкото, двамата братя са монаси, а мечтателството не е прекомерно известно в тези среди).
Съвременното значение на образованието и просветата също е ГОЛЯМО. Когато честваме свв. Кирил и Методий, ние желаеме да подчертаем, че в действителност за нас смисъла на образованието е Г О Л Я М О. Но какво съответно? Мисля си за следните неща:
Първо, в случай че имаш против себе си образовани хора, можеш да разменяш мисли и хрумвания с тях. Ако нямаш, не можеш да разменяш. Случвало ли ви се е да обяснявате нещо на някого, а той да ви гледа като огромен камък? А в случай че това, което обяснявате, е значимо за вас? Ами в случай че е значимо за другата (каменната) страна?
Второ, без обучение културата е недостъпна, неразбираема, постижима само на някакво отчайващо ниско равнище, а културата е на първо място продан на морални полезности. Без просвета няма морал, а без обучение и култура няма просвета. Осмислянето на естествения духовен закон постоянно е било въпрос на обучение още от първобитните шамани та до основателя на теорията за Големия гърмеж - белгийския католически духовник и артилерийски офицер Жорж Льометр.
Трето, чисто прагматично образованието е конкурентоспособност, а неграмотността е обществена неприспособимост, към този момент е по този начин, светът е подобен. Изразът " елементарен народ - слаба страна " не е кух фразеологизъм, а горчива истина. Ако щете даже, образованите емигранти работят в корпорациите, а необразованите мият клозети.
Четвърто, последно и най-важно. Колкото е по-образован един човек, толкоз е по-резистентен той по отношение на лъжата и операцията. Живеем в осведомителна ера, в която медиите са власт наедно с останалите управляващи. Медиите непрестанно се изкушават да манипулират публиките си посредством измислици и колкото по-необразовани са публиките, толкоз по-евтини измислици са задоволителни, с цел да бъдат манипулирани. За жал, доста просветителни системи, ненапълно и нашата, умишлено приготвят манипулируем мат " риал, с цел да им е по-лесно след това на медиите. Единствената осъществена промяна в нашето обучение се отнасяше до по-лесното асимилиране на парите, само че наличието и (което е по-страшно) мирогледът в образователните стратегии е на процедура неизменен. За да се избави човек от лъжата, би трябвало да живее в истината, а това става, когато се образова. Интересна дума е " образова ", за какъв облик иде тирада? Този въпрос заслужава настрана разглеждане. А в този момент дано вместо с Картаген (който отвън всякакво подозрение би трябвало да бъде разрушен), да приключим с втория куплет на Стоян Михайловски:
Върви към мощната култура! В международните битки върви, от служба непроменяемо воден — и Бог ще те благослови!
Иначе за какво ужасната Византия, която по това време дори не се е и казвала по този начин, дето сякаш желае да асимилира простосърдечните славяни и да им отнеме достоверната просвета, ще се трепе да им основава писменост и да превежда богослужебната литература на техните наречия, създавайки им по този метод и литературен език? Така не ги ли обособява в допълнение, не ги ли отдалечава от " асимилацията "? Ужасната Византия прави по този начин, тъй като не желае да става един народ със славяните, а една религия - толкоз е просто! Византия желае това и от хазарите и го желае още веднъж посредством свв. Кирил и Методий. От балканджи Йово не се чака да направи сестра си Яна туркиня, а мюсюлманка, пък в случай че ще и да резервира съзнание на швейцарка.
Спорът за вярата сред Изтока и Запада е доста по-стар от " Кирило-Методиевото дело ", " Върви, народе възродени! " и така нататък Той стартира скоро след Медиоланския едикт и преместването на столицата в Константинопол. През бурния IV век, когато се открива Символът на вярата на първите два космополитен събора, към този момент е било налице разделянето, само че тогава (нека внимават актуалните почитатели на Запада и критици на православието!) Западът е бил православен, а Изтокът - разколнически, на първо място ариански, отричащ единосъщието на Св. Троица. По-късно идва иконоборството, като ереста още веднъж е източна. Тук е добре да отбележим, че свв. Кирил и Методий, въпреки по тяхно време иконоборческите разногласия да са били завършили от двайсетина години, са ревностни почитатели на иконопочитанието дружно със св. Фотий - иконопочитател от мащаба на св. Иоан Дамаскин, на два пъти патриарх, основно настоящо лице във Фотиевата схизма, на чийто декор се разиграват събитията към покръстването на България и " Кирило-Методиевото дело ", и съществена причина и идеолог на Великата схизма сред Изтока и Запада през 1054, когато патриарх е към този момент Керуларий. " Кирило-Методиевото дело " е детайл от епичния конфликт сред патриарх Фотий и папа Николай I, част от политическите маневри, а не изолиран и импровизиран проблясък, за какъвто го мислят мнозина през днешния ден.
За съществена причина или най-малко като мотив за Великата схизма сме привикнали да одобряваме така наречен Filioque - малко, само че пагубно изменение в тринитарния догмат, по-точно в член 8 на Никейския знак, съгласно което третата ипостас на Троицата - Св. Дух - изхожда освен от Отца, само че и от Сина. Това изменение е въведено още през VI век на един от Толедските събори, с цел да докара до разрива няколко века по-късно. Въведено е с най-хубави планове и поради готите, които по случайност са ариани (заради техния свещеник Вулфила, хиротонисан персонално от изтъкнатия ариански свещеник Евсевий Никомидийски и превел Библията на готски) и като на ариани би трябвало да им се натърти, че Синът е Бог, единосъщен на Отца, и по какъв начин по-добре да им се натърти, с изключение на да им се каже, че третата ипостас - Духът - изхожда еднообразно и от двете първи, изхожда от Отца и от Сина (filioque), т.е. Синът е Бог, сходно (единосъщно) на Отец, а освен негово създание. От тази позиция даже и актът на Filioque от страна на Запада може да се преглежда като православен, в случай че не по резултат, то най-малко като желание. Разбира се, без значение от желанията, допълнението Filioque е неприемливо.
Причината за разрива е друга и тя е в другия универсализъм на Изтока и Запада. Докато Западът е централистичен, то Изтокът е съборен. Докато връзките сред страна и черква на Запад са папоцезаризъм, то на Изток те са цезаропапизъм; до момента в който папата помазва западните императори, то източните императори назначават патриарсите. Filioque нямаше да е толкоз дразнещо, нямаше да излезе отвън кръга на високо теоретичните догматични разногласия, в случай че Карл Велики някъде по времето на кан Крум не го бе употребявал като знаме на своята равноправност от Константинопол. Така или другояче, Изтокът и Западът потеглят по разнообразни пътища още от V век и с годините се отдалечават от ден на ден и повече един от различен. На този декор се появява Българската империя, а по-късно и просъществувалата към век Великоморавска страна, което към този момент прелива чашата на търпението. Българската империя се открива в Илирик и по този метод се вклинява сред Изтока и Запада, като ги разцепва към този момент освен идеологически, само че и политически, и териториално. Въпросът под чие политическо въздействие ще бъде младата империя става жизненоважен и за двете страни, а политическото въздействие минава през църковно. Още Атик I - патриарх на Константинопол до момента в който Иоан Златоуст е към момента жив в заточение - слага началото на църковно-политическата борба за Илирик и Калабрия. Появата на Великоморавия и изключително самостоятелната политика на в началото замисления като немска марионетка Ростислав, постанова решителни дейности както от страна на Византия, по този начин и на Франкската империя. Патриарх Фотий - талантлив политик и посланик, академик и ослепителен интелектуалец, чието писмо до княз Борис I изпреварва " Владетелят " на Макиавели с шест века и половина, - стига до заслужено и невиждано за времето си решение - в случай че дадем на славяните християнството в понятен за тях тип, в случай че им дадем словото Божие, то посредством духовно роднинство ще укрепим и политическото си въздействие. Ето това е в общи линии " Кирило-Методиевото " дело, пък вие в случай че щете го наречете и " асимилация " или пък " битка против асимилацията ". Кирил и Методий са превели Изборното Евангелие, по-важните от псалмите, Златоустовата литургия (ключово!) и някои молитвени сборници, с което са създали допустимо богослужението на понятен език за милиони хора. Не са основали от национализъм (ако въобще са имали подобен, то техният е бил византийски) неповторими буквички, с които българчетата през XXI век да пишат: " Честит 8 март, блага мамо! ". Що се отнася до самата писменост, то тя евентуално е персонално научно въодушевление на Константин (Кирил). Той е съставил глаголицата, само че графиката няма значение. Азбуката не е дизайнът на графемите, а парадигмата на фонемите (нарочно се изказах по този начин, с цел да видите какъв брой съм учѐн), заслугата на писмеността е тази, че разказва звуците в един език по този начин, че за всеки тон да си има писмен знак. А по какъв начин наподобяват самите букви, това е напълно вторичен въпрос. Днес и кирилицата, и латиницата са с еднообразно гръцко начертание и незначителни разлики. Кирило-Методиевото дело не е писмеността, а преводът на Писанието и основаването на старобългарския литературен език и то в такова съвършенство, че да се трансформира в каноничен и в катаревус за други нации, в това число и за руснаците. Но на първо място то е Божие дело. Ето това е " Кирило-Методиевото дело " - древен исторически развой и в същото време Божи промисъл, за който изискуем признателност.
Но не за това желаех да приказваме, а за актуалното значение на образованието и просветата, тъй че, апелирам, погледнете на всичко казано дотук като на въведения. Като на нещо тривиално, което е известно на всички, само че все пак някои не престават да приказват за " мечтатели " и борци за национални правдини (най-малкото, двамата братя са монаси, а мечтателството не е прекомерно известно в тези среди).
Съвременното значение на образованието и просветата също е ГОЛЯМО. Когато честваме свв. Кирил и Методий, ние желаеме да подчертаем, че в действителност за нас смисъла на образованието е Г О Л Я М О. Но какво съответно? Мисля си за следните неща:
Първо, в случай че имаш против себе си образовани хора, можеш да разменяш мисли и хрумвания с тях. Ако нямаш, не можеш да разменяш. Случвало ли ви се е да обяснявате нещо на някого, а той да ви гледа като огромен камък? А в случай че това, което обяснявате, е значимо за вас? Ами в случай че е значимо за другата (каменната) страна?
Второ, без обучение културата е недостъпна, неразбираема, постижима само на някакво отчайващо ниско равнище, а културата е на първо място продан на морални полезности. Без просвета няма морал, а без обучение и култура няма просвета. Осмислянето на естествения духовен закон постоянно е било въпрос на обучение още от първобитните шамани та до основателя на теорията за Големия гърмеж - белгийския католически духовник и артилерийски офицер Жорж Льометр.
Трето, чисто прагматично образованието е конкурентоспособност, а неграмотността е обществена неприспособимост, към този момент е по този начин, светът е подобен. Изразът " елементарен народ - слаба страна " не е кух фразеологизъм, а горчива истина. Ако щете даже, образованите емигранти работят в корпорациите, а необразованите мият клозети.
Четвърто, последно и най-важно. Колкото е по-образован един човек, толкоз е по-резистентен той по отношение на лъжата и операцията. Живеем в осведомителна ера, в която медиите са власт наедно с останалите управляващи. Медиите непрестанно се изкушават да манипулират публиките си посредством измислици и колкото по-необразовани са публиките, толкоз по-евтини измислици са задоволителни, с цел да бъдат манипулирани. За жал, доста просветителни системи, ненапълно и нашата, умишлено приготвят манипулируем мат " риал, с цел да им е по-лесно след това на медиите. Единствената осъществена промяна в нашето обучение се отнасяше до по-лесното асимилиране на парите, само че наличието и (което е по-страшно) мирогледът в образователните стратегии е на процедура неизменен. За да се избави човек от лъжата, би трябвало да живее в истината, а това става, когато се образова. Интересна дума е " образова ", за какъв облик иде тирада? Този въпрос заслужава настрана разглеждане. А в този момент дано вместо с Картаген (който отвън всякакво подозрение би трябвало да бъде разрушен), да приключим с втория куплет на Стоян Михайловски:
Върви към мощната култура! В международните битки върви, от служба непроменяемо воден — и Бог ще те благослови!
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ