Киното в Кан не е само Тарантино – след треската

Киното в Кан не е единствено Тарантино – след треската по остарелия Холивуд и киномитовете се видя и кино от доста висока класа, което шеметно се спуска в актуалните подземия на елементарните работещи хора и преглежда взаимното битие на небогати и богати от гледната точка на паразитирането, като на финала излиза наяве, че когато всеки експлоатира всекиго, идват проблемите...

„ Паразити “ на южнокорееца Бонг Жоон-хо, прочут последно в Кан с научно-фантастичната антиутопия „ Окжа “ (2017) с мутиралите великански свине, тук демонстрира една забавно-страшна история за семейство работещи небогати, които с измами и операции се уреждат на работа в супербогата фамилия, живееща в дизайнерска къща и окупират бита ѝ. Синът и дъщерята стават частни учители на децата, бащата водач, а майката икономка, като надлежно разкарват безпардонно предходния личен състав. Оказва се, че преструващите се не са по-лоши, дори са по-добри и по-компетентни от предходните „ титуляри “. Режисурата виртуозно минава от комедия през под напрежение трилър в обществена драма, с цел да стигне най-после до кървава покруса.

Фабулата далечно припомня „ Теорема “ на Пазолини, само че е крепко закотвена в актуалното общество на непреодолими контрасти. Неизбежна е и друга асоциация – с получилия през 2018 „ Златна палма “ „ Джебчии “ на японеца Хироказу Корееда, единствено дето там едни клетници се правеха на семейство, до момента в който тук други клетници са същинско семейство, само че се преструват, че не се познават. Филмът има няколко превъзходни епизода, единият от които се издига до библейско подстрекателство: пороен дъжд залива квартала на бедните и домовете на „ хората от подземието “ са тотално наводнени. Метафората за актуален потоп, който гълтам всичко, е мощна и влияе с майсторството във визията.

„ Замислих „ Паразити “ като трагикомедия, която носи хумора, ужаса и тъгата, които идват, когато всички, стремящи се към състоятелен живот, се сблъскат с действителността. “ – споделя режисьорът. Мащабният сюжет и острото обществено обръщение на „ Паразити “ сигурно ще му донесе премия, може би даже самата „ Палма “.

Също в действителността, само че френската, е ситуиран „ Руби, една светлина “ на Арно Деплешен, към този момент най-хубавото френско заглавие в надпреварата. Това е полицейска драма, чист жанров филм, изработен по същински случай от 2002, разглеждащ убийството на остаряла дама от две млади дами. Без да е реформаторски разказана, историята, която бяга от екшъна, демонстрира човечността и естествените психически похвати на един служител на реда от алжирски генезис, комисар Дауд (Рошди Зем), който се пробва да схваща нарушителите и демонстрира добрина, състрадание и схващане към орисите им. През всекидневието на полицейския сектор в Рубе, родния град на режисьора Арно Деплешен, виждаме драмата на една от най-бедните провинциални общности във Франция.

В една от основните функции е привлечена Леа Сейду, носителка на „ Златна палма “ за „ Синьото е най-топлия цвят “. Тук тя е прави мощна роля на килърка, която настойчиво отхвърля закононарушението си, до момента в който най-после е притисната от обстоятелствата и свидетелствата на своята партньорка. Но най-много от деликатното отношение на комисар Дауд. В „ Либерасион “ се появи родолюбив въпрос: „ Деплешен, най-сетне с „ Палма “? “

„ Матиас и Максим “ на към този момент бившето „ дете-чудо “ Ксавие Долан (скоро навършил 30) също е напоен от сензитивност и е доста по-скромен от предходните му филми, отличени с награди в Кан - „ Мами “ и „ Това е просто краят на света “. Това е историята на група другари от детството, които се забавляват нехайно и бъбрят непрекъснато на личния си юношески диалект. Долан е един от тях, само че играе в една от основните функции – Максим е момче на прага на зрелостта, с майка-наркоман, което се готви да замине за две години в Австралия с цел да се избави от ужаса у дома.

Да напомним мимоходом, че дебютът му беше „ Аз убих майка си “ (2009). По някакъв метод, той и тук продължава да се занимава с майка си... С най-хубавия си другар Матиас (Габриел ДʹАлмейда Фреийтас) се целуват „ на ужким “ в един любителски филм и оттова потегля едно огромно комплициране и едно ново възприятие... Двамата другари се влюбват и се стига до същинска мъжка целувка. Филмът се занимава деликатно с търсенето на човешка и полова еднаквост и по-общо - с израстването. На конференцията Долан отбрани тезата, че любовта е оттатък пола. Решен с тактичност и в полутонове, „ Матиас и Максим “ е надалеч от амбициозните и ефектни предходни планове на канадеца, звучи малко районно, само че демонстрира нова и забавна посока в развиването му.