4 истории на филмовите номади "Позор"
Киномани, кино преводачи, пътешественици, фенове на птиците: това са Здравко Григоров и Ангел Хаджийски. Първият е приключил кинознание в НАТФИЗ, а вторият - тюркология в СУ „ Климент Охридски ”. Двамата основават „ Позор ” през 2007 година Основната цел на компанията е разпространяването на арт филми, които другояче мъчно биха намерили място в киноафиша. Сред събитията, които организират, са фестивалът за кино от Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка Sofia MENAR, форумът за писмено кино Sofia Biting Docs и филмовата гледка „ Кино за пътешественици ”.
1. Пражки срам
През 2007-а, няколко месеца откакто се запознахме, взехме решение да отидем на концерт на Джордж Майкъл в Прага. И двамата бяхме излизали отвън България единствено по един път: Здравко в Германия, а Ангел в Турция. Не можехме и да си помислим за скъпите самолетни билети, по тази причина взехме решение, че ще пътуваме с рейс - 24 часа. След няколко граници и вълнуващи диалози с колоритните ни спътници се озовахме на автогарата в Прага. И там се загледахме в знаците Pozor! (на чешки значи " Внимание! " - б.р.). Вече имахме концепция да се занимаваме с всякакви киноинициативи и взехме решение, че ще се назовем по този начин: хем ще сме провокативни, хем будещи любознание.
А концертът на Джордж Майкъл беше анулиран. Но спазихме поговорката „ Всяко зло за положително ” и към този момент 14 години „ опозоряваме ” киноафиша. Първата ни професионална изява беше „ Късо съединяване ” – пълнометражни филми, формирани от късометражни новели, така наречен омнибуси. Не може да се назова чак фестивал, тъй като бяха 4 кино лентата, само че пък стартирахме стремително. Първи филм „ Без ограничавания ” – неразрешен до 18 години, а вътре имена като Марина Абрамович, Гаспар Ное, Матю Барни, Лари Кларк... Посред лято, мъртъв сезон за кината, а пред Дома на киното се извиваше опашка от над 50 души за билети. Тогава още беше времето на кинолентите, ние обаче нямахме пари да си позволим лента, по тази причина ни бяха изпратили кино лентата на DVD. В средата на салона бяхме поставили една маса, на която беше инсталиран проектор и DVD плейър, откъдето се излъчваше филмът. И ние излязохме пред публиката, благодарихме, след това разместихме седящите на реда с техниката и се намърдахме до проектора, с цел да пуснем кино лентата. Всичко беше толкоз аматьорско, само че на хората им хареса тази непосредственост и оттогава сме си все по този начин близки със феновете.
А от време на време ги черпим с домашно подготвен сладкиш, тематично обвързван с прожекцията - последно кадаиф за прожекцията на " Писма на ориста " предходната седмица.
2. Пътеводна светлина из киносалоните
През 2009-та, в най-големия януарски мраз, взехме решение да организираме фестивал с филми от Близкия изток и Северна Африка. Основният провинен за концепцията е Ангел, тъй като около приключената тюркология имаше сериозен интерес към тази просвета. Много харесвахме творбата на Ерик-Еманюел Шмит и по тази причина си „ откраднахме ” заглавието „ Цветята на Корана ”.
Като пристигна време за първата прожекция, се оказа, че парното в Дома на киното не работи. Никак не искахме началото на фестивала да е с анулирана прожекция, по тази причина купихме 3 бутилки ром, взехме един самовар и се получи едно горещо разкриване. Хората бяха извънредно сюрпризирани, като им предлагахме чаша чай, преди да влязат в салона. Отдавна никой не помни студената зала, само че още има фенове, които ни припомнят по какъв начин сме ги посрещнали с чай и ром.
След 4 издания на фестивала набрахме храброст да променим името. Направихме го най-много поради международните разпространители, които се притесняваха, че фестът е за религиозни филми. Но българските фенове към този момент бяха привикнали с това име и по тази причина малко се притеснявахме да постановяваме ново. Все пак през 2013-а се появи MENAR. От една страна, като абревиатурата за страните от този район - Middle East and North Africa Region, от друга - „ манáр ” на арабски значи " фар ", светлинна кула, пътеводна светлина. С новото име пристигна и новият формат на фестивала – късометражно, писмено и игрално кино. Тази година за първи път Sofia MENAR се организира онлайн. Имаше голям триумф и успяхме да стигнем до места, където няма киносалони, което е най-ценното за нас, по тази причина имаме намерение опцията за онлайн гледане да се резервира като част от идните издания на фестивала.
3. Хаити – една от 107-те страни на картата на „ Позор ”
Най-бедната страна в западното полукълбо. Висок % на болни от холера, малария и тропическа тресчица. Като прибавим и предизвестието в уеб страницата на Министерство на външните работи: „ Посетителите в Хаити би трябвало да са извънредно деликатни, защото равнището на престъпност е доста високо, съществува и риск от похищение ”, то вероятността да се откажеш от посещаване е доста огромна.
Нас обаче всички тези предизвестия не ни отхвърлиха и взехме решение да проверим обстановката на място, като се сдобихме с билети за утринния рейс от Санто Доминго (Доминиканска република) до Порт-о-Пренс (Хаити).
Първият потрес, който ни очакваше – граничният пункт. Приличаше на строителна площадка, из която се мотаеха всевъзможни съмнителни видове, които ти оферират да обмениш пари (възползвахме се от дребна сума), да те закарат с моторите си някъде или пък те дърпат, с цел да те заведат начело на гишето и да получиш щемпел, без да чакаш на опашката.
Когато стигнахме на гишето за щемпел, единствено ни погледнаха, взеха ни паспортите и ни споделиха да последваме един чиновник. Заведоха ни при началника на пункта и се стартира един дълъг разпит за какво идваме в Хаити. Процедурата продължи в действителност дълго и като излязохме от пункта, видяхме, че рейсът е потеглил без нас. А пък раниците ни бяха вътре. Сърдита митничарка небрежно извика един от мотористите, който ни метна и двамата на мотора си и с мръсна газ догонихме рейса.
Автобусът спря в нищото. Оказа се, че гарата е в покрайнините на Порт-о-Пренс. Други туристи нямаше, множеството от локалните ги чакаха коли. Идваха всякакви хора с мотори да ни питат къде желаеме да отидем. Бяхме сменили някакви пари на границата, само че не доста, тъй като си мислехме, че ще има банкомат на гарата.
Все отново се разбрахме с двама мотористи да ни откарат против 10 $. Метнахме се на возилата и с цялостна газ по прашните улици. И отново потрес! На едно кръстовище единият мотор зави надясно, а другият – наляво. Оказа се, че единият моторист би трябвало да зареди.
Мястото, където щяхме да нощуваме първите две вечери, беше един покрив с инсталиран ламаринен заслон, в които имаше единствено двоен матрак и мрежа срещу комари. В самата къща имаше вода и баня, тъй че това беше най-приятната оферта, която намерихме в интернет.
На сутринта взехме решение да си потърсим някакъв хотел в центъра на Порт-о-Пренс. Бяхме останали с 5 $, а до центъра имаше към 10 километра, тъй че трябваше да намерим метод да се придвижим. Минахме през три банкомата, без нито един от тях да ни финансира. Явно щеше да се върви пешком. А пътят беше без тротоари. Основният проблем бяха отходните води, които се стичаха настрана. Водата си проправяше път всред купища разлагащи се плодове и зеленчуци, найлонови торби с неизвестно наличие и наслоена тиня. Ние слаломирахме всред изпречилите се на пътя ни трудности, като се опитвахме да не виждаме в каква нечистотия сме попаднали и какви зловония ни заобикалят.
Картината към локалната топ забележителност – Железния пазар, е много ярка в съзнанието ни – стотици крещящи продавачи, нахвърляли всевъзможни артикули върху едвам крепящи се сергии, тиня до глезените, която напълно поглъщаше кецовете ни, безкрайна върволяк от хора, които се опитваха да заобиколят купчините с изгнили плодове и зеленчуци, нахвърляни край сергиите, и ние, които обезверено продължаваме да си търсим хотел. И банкомат.
Сред цялата тази съсипия видяхме едни ламарини, на които написа Change, отидохме и сменихме против някакъв комичен курс последните си пари. Попитахме касиерката дали има хотел наоколо и тя със страдание отговори, че хотелите са в Пейшън Вил.
Пейшън Вил е първокласно предградие на Порт-о-Пренс, където живеят единствено дипломати и което локалните заобикалят. Пък ние нали желаеме да сме при локалните. И по този начин с локални пари в джоба и с раници на гърба взехме решение, че отново ще си спим на покрива, стига да разберем по какъв начин да стигнем до там, тъй като бяхме безпределно изморени и предпочитахме да не се връщаме пешком.
Седяхме си до едно кръстовище с служител на реда и той пристигна при нас. Попита ни желаеме ли мотор, нямахме нищо срещу. Извика един доста живописен раста, който първо се увери, че ще му платим, и по-късно ни сподели да се качваме. Обаче ние бяхме с раниците и беше мъчно да се поберем тримата на един мотор. Тогава служителят на реда откри решение: слагаме едната раница пред водача и след това се качваме ние, като втората раница остава най-отзад. Прибрахме се против 10 $ и пред погледите на стотици локални, които ни махаха по целия път.
4. От синигер до плоскоклюн листоног
Звучи необичайно, само че допреди 3 години не можехме да отличим сойка от синигер, и тъкмо един бас по отношение на тези две птици възпламени интереса ни към птичия свят. Оказа се, че се усещаме доста уютно измежду пернатите и може часове наред да споделяме мигове. Документирали сме срещи с над 150 типа в България, като напълно неотдавна имахме огромен шанс да забележим плоскоклюн листоног.
След като публикувахме фотосите, с нас се свързаха доста орнитолози, с цел да ни поздравят, защото се оказа, че това е едвам пето наблюдаване на този тип в България. А ние одобряваме срещата като премия за безумното ни решение да извървим пешком дистанцията сред Поморие и Ахелой в проливен дъжд с композиция от мощен вятър. Почти всекидневно обикаляме ливадите към квартала и популяризирахме " Обеля " като една от главните птичи дестинации в София.
1. Пражки срам
През 2007-а, няколко месеца откакто се запознахме, взехме решение да отидем на концерт на Джордж Майкъл в Прага. И двамата бяхме излизали отвън България единствено по един път: Здравко в Германия, а Ангел в Турция. Не можехме и да си помислим за скъпите самолетни билети, по тази причина взехме решение, че ще пътуваме с рейс - 24 часа. След няколко граници и вълнуващи диалози с колоритните ни спътници се озовахме на автогарата в Прага. И там се загледахме в знаците Pozor! (на чешки значи " Внимание! " - б.р.). Вече имахме концепция да се занимаваме с всякакви киноинициативи и взехме решение, че ще се назовем по този начин: хем ще сме провокативни, хем будещи любознание.
А концертът на Джордж Майкъл беше анулиран. Но спазихме поговорката „ Всяко зло за положително ” и към този момент 14 години „ опозоряваме ” киноафиша. Първата ни професионална изява беше „ Късо съединяване ” – пълнометражни филми, формирани от късометражни новели, така наречен омнибуси. Не може да се назова чак фестивал, тъй като бяха 4 кино лентата, само че пък стартирахме стремително. Първи филм „ Без ограничавания ” – неразрешен до 18 години, а вътре имена като Марина Абрамович, Гаспар Ное, Матю Барни, Лари Кларк... Посред лято, мъртъв сезон за кината, а пред Дома на киното се извиваше опашка от над 50 души за билети. Тогава още беше времето на кинолентите, ние обаче нямахме пари да си позволим лента, по тази причина ни бяха изпратили кино лентата на DVD. В средата на салона бяхме поставили една маса, на която беше инсталиран проектор и DVD плейър, откъдето се излъчваше филмът. И ние излязохме пред публиката, благодарихме, след това разместихме седящите на реда с техниката и се намърдахме до проектора, с цел да пуснем кино лентата. Всичко беше толкоз аматьорско, само че на хората им хареса тази непосредственост и оттогава сме си все по този начин близки със феновете.
А от време на време ги черпим с домашно подготвен сладкиш, тематично обвързван с прожекцията - последно кадаиф за прожекцията на " Писма на ориста " предходната седмица.
2. Пътеводна светлина из киносалоните
През 2009-та, в най-големия януарски мраз, взехме решение да организираме фестивал с филми от Близкия изток и Северна Африка. Основният провинен за концепцията е Ангел, тъй като около приключената тюркология имаше сериозен интерес към тази просвета. Много харесвахме творбата на Ерик-Еманюел Шмит и по тази причина си „ откраднахме ” заглавието „ Цветята на Корана ”.
Като пристигна време за първата прожекция, се оказа, че парното в Дома на киното не работи. Никак не искахме началото на фестивала да е с анулирана прожекция, по тази причина купихме 3 бутилки ром, взехме един самовар и се получи едно горещо разкриване. Хората бяха извънредно сюрпризирани, като им предлагахме чаша чай, преди да влязат в салона. Отдавна никой не помни студената зала, само че още има фенове, които ни припомнят по какъв начин сме ги посрещнали с чай и ром.
След 4 издания на фестивала набрахме храброст да променим името. Направихме го най-много поради международните разпространители, които се притесняваха, че фестът е за религиозни филми. Но българските фенове към този момент бяха привикнали с това име и по тази причина малко се притеснявахме да постановяваме ново. Все пак през 2013-а се появи MENAR. От една страна, като абревиатурата за страните от този район - Middle East and North Africa Region, от друга - „ манáр ” на арабски значи " фар ", светлинна кула, пътеводна светлина. С новото име пристигна и новият формат на фестивала – късометражно, писмено и игрално кино. Тази година за първи път Sofia MENAR се организира онлайн. Имаше голям триумф и успяхме да стигнем до места, където няма киносалони, което е най-ценното за нас, по тази причина имаме намерение опцията за онлайн гледане да се резервира като част от идните издания на фестивала.
3. Хаити – една от 107-те страни на картата на „ Позор ”
Най-бедната страна в западното полукълбо. Висок % на болни от холера, малария и тропическа тресчица. Като прибавим и предизвестието в уеб страницата на Министерство на външните работи: „ Посетителите в Хаити би трябвало да са извънредно деликатни, защото равнището на престъпност е доста високо, съществува и риск от похищение ”, то вероятността да се откажеш от посещаване е доста огромна.
Нас обаче всички тези предизвестия не ни отхвърлиха и взехме решение да проверим обстановката на място, като се сдобихме с билети за утринния рейс от Санто Доминго (Доминиканска република) до Порт-о-Пренс (Хаити).
Първият потрес, който ни очакваше – граничният пункт. Приличаше на строителна площадка, из която се мотаеха всевъзможни съмнителни видове, които ти оферират да обмениш пари (възползвахме се от дребна сума), да те закарат с моторите си някъде или пък те дърпат, с цел да те заведат начело на гишето и да получиш щемпел, без да чакаш на опашката.
Когато стигнахме на гишето за щемпел, единствено ни погледнаха, взеха ни паспортите и ни споделиха да последваме един чиновник. Заведоха ни при началника на пункта и се стартира един дълъг разпит за какво идваме в Хаити. Процедурата продължи в действителност дълго и като излязохме от пункта, видяхме, че рейсът е потеглил без нас. А пък раниците ни бяха вътре. Сърдита митничарка небрежно извика един от мотористите, който ни метна и двамата на мотора си и с мръсна газ догонихме рейса.
Автобусът спря в нищото. Оказа се, че гарата е в покрайнините на Порт-о-Пренс. Други туристи нямаше, множеството от локалните ги чакаха коли. Идваха всякакви хора с мотори да ни питат къде желаеме да отидем. Бяхме сменили някакви пари на границата, само че не доста, тъй като си мислехме, че ще има банкомат на гарата.
Все отново се разбрахме с двама мотористи да ни откарат против 10 $. Метнахме се на возилата и с цялостна газ по прашните улици. И отново потрес! На едно кръстовище единият мотор зави надясно, а другият – наляво. Оказа се, че единият моторист би трябвало да зареди.
Мястото, където щяхме да нощуваме първите две вечери, беше един покрив с инсталиран ламаринен заслон, в които имаше единствено двоен матрак и мрежа срещу комари. В самата къща имаше вода и баня, тъй че това беше най-приятната оферта, която намерихме в интернет.
На сутринта взехме решение да си потърсим някакъв хотел в центъра на Порт-о-Пренс. Бяхме останали с 5 $, а до центъра имаше към 10 километра, тъй че трябваше да намерим метод да се придвижим. Минахме през три банкомата, без нито един от тях да ни финансира. Явно щеше да се върви пешком. А пътят беше без тротоари. Основният проблем бяха отходните води, които се стичаха настрана. Водата си проправяше път всред купища разлагащи се плодове и зеленчуци, найлонови торби с неизвестно наличие и наслоена тиня. Ние слаломирахме всред изпречилите се на пътя ни трудности, като се опитвахме да не виждаме в каква нечистотия сме попаднали и какви зловония ни заобикалят.
Картината към локалната топ забележителност – Железния пазар, е много ярка в съзнанието ни – стотици крещящи продавачи, нахвърляли всевъзможни артикули върху едвам крепящи се сергии, тиня до глезените, която напълно поглъщаше кецовете ни, безкрайна върволяк от хора, които се опитваха да заобиколят купчините с изгнили плодове и зеленчуци, нахвърляни край сергиите, и ние, които обезверено продължаваме да си търсим хотел. И банкомат.
Сред цялата тази съсипия видяхме едни ламарини, на които написа Change, отидохме и сменихме против някакъв комичен курс последните си пари. Попитахме касиерката дали има хотел наоколо и тя със страдание отговори, че хотелите са в Пейшън Вил.
Пейшън Вил е първокласно предградие на Порт-о-Пренс, където живеят единствено дипломати и което локалните заобикалят. Пък ние нали желаеме да сме при локалните. И по този начин с локални пари в джоба и с раници на гърба взехме решение, че отново ще си спим на покрива, стига да разберем по какъв начин да стигнем до там, тъй като бяхме безпределно изморени и предпочитахме да не се връщаме пешком.
Седяхме си до едно кръстовище с служител на реда и той пристигна при нас. Попита ни желаеме ли мотор, нямахме нищо срещу. Извика един доста живописен раста, който първо се увери, че ще му платим, и по-късно ни сподели да се качваме. Обаче ние бяхме с раниците и беше мъчно да се поберем тримата на един мотор. Тогава служителят на реда откри решение: слагаме едната раница пред водача и след това се качваме ние, като втората раница остава най-отзад. Прибрахме се против 10 $ и пред погледите на стотици локални, които ни махаха по целия път.
4. От синигер до плоскоклюн листоног
Звучи необичайно, само че допреди 3 години не можехме да отличим сойка от синигер, и тъкмо един бас по отношение на тези две птици възпламени интереса ни към птичия свят. Оказа се, че се усещаме доста уютно измежду пернатите и може часове наред да споделяме мигове. Документирали сме срещи с над 150 типа в България, като напълно неотдавна имахме огромен шанс да забележим плоскоклюн листоног.
След като публикувахме фотосите, с нас се свързаха доста орнитолози, с цел да ни поздравят, защото се оказа, че това е едвам пето наблюдаване на този тип в България. А ние одобряваме срещата като премия за безумното ни решение да извървим пешком дистанцията сред Поморие и Ахелой в проливен дъжд с композиция от мощен вятър. Почти всекидневно обикаляме ливадите към квартала и популяризирахме " Обеля " като една от главните птичи дестинации в София.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ